Анита Коларова

                        „Всички щастливи семейства си приличат,
                         всяко нещастно семейство е нещастно по своему.”
                                                                          Лев Толстой

Тихомира Петрова бe най-красивото момиче в гр. Е. Учеше математика в Педагогическия институт в София. Тогава я видя бъдещият Стоматолог. Как й завъртя главата тя не можеше да си обясни, но ето че започнаха сериозна връзка.
В Студентския дом поставиха любовна пиеса и избраха двамата за главните роли. Когато тя излезе и каза първата си реплика, дали заради звънливия глас, лъскави черни коси и блестящи очи, залата гръмна в аплодисменти. Той очакваше, че появата му ще я засенчи, но се излъга. След падането на завесата, оказалата се фаворитка, без да иска чу следната реплика на любимия си към режисьора:
- Тихомира не я искам за партньорка. Намерете за ролята друга!
Това беше знак на Съдбата, който беше длъжна да разчете, но не го направи.
Пиесата падна, но връзката им продължи. Той й предложи брак, щом се дипломира, тя прие, също взела своята диплома. Разписаха се.

Тихомира имаше приятелка Надя. Бяха неразделни. Надя излезе два-три пъти с един хубавец, когото обикна от пръв поглед. Но когато я целуваше, вонеше на алкохол. Смаяното момиче го видя и пиян. Падаше и ставаше по главната улица на градчето, децата му се смееха. После той обеща, че няма да пие повече, но я излъга. Надя намери сили в себе си за раздяла. Преживяла разрив в любовта, тя застаря. След години, вече минала трийсетте, се омъжи за един вдовец. Създадоха хубав дом с три деца. Той доведе едно, тя му роди две. Разхубави се. Беше щастлива.
- Тази твоя Надя не я искам да стъпва у дома! - заповяда Стоматологът. Тихомира напразно криеше приятелството си с Надя. Мъжът й бе категоричен.

Беше голям чистофайник и специалист. Винаги имаше опашка пред кабинета му, който блестеше от чистота. Това се дължеше на неуморната сестра, превърната в безропотна робиня.

Живееха по квартири, оскъдно. Жена му пращаше малка парична помощ на брат си, студент първа година. Това го вбесяваше, беше по три дни сърдит, но младостта ги сдобряваше.

Цветелина се роди здраво и хубаво бебе. Стоматологът се установи в едно от големите села край Правец и лекуваше зъбите на цялото село. Тя преподаваше алгебра в местната прогимназия, майка й гледаше малката. Събраха пари за апартамент, когато тя разбра, че отново очаква дете.

Така желаният син, който Стоматологът нарече Благовест, на името на баща си, бе слаб и болнав. Минаха години, докато укрепне, и нейната младост започна да вехне в грижите покрай това дете, което тя отглеждаше като капризна цветна пъпка. Какви тревоги, лекари и лекарства години наред, колко безсънни нощи!… Но в училището тя си оставаше блестящата и любима учителка, която разкриваше на децата поезията на вълшебните числа.

Междувременно се преместиха близо до София, в гр. Б., където ги познаваха всички. Много математици възпита тя, двама от тях станаха професори.

Цветелина завърши с отличие гимназия. В института беше сред първите. Професорът й я подготвяше за научна работа. Ако това радваше Тихомира, Стоматологът незнайно защо намразваше дъщеря си и обикваше все повече сина. Купи му апартамент, кола.

С годините Стоматологът почна да анализира живота си и стигна до генералния извод, че не е случил в брака. Скандалите по смешни поводи зачестиха. За една ненавреме измита чиния, за невидима гънка върху идеално изгладената му риза… Това оправдаваше неговите безкрайни любовни авантюри с медицински сестри и засукани пациентки. Скандалите следваха ден след ден. Жена му все беше виновна за нещо. Затова пък в края на учебната година учениците й я отрупваха с цветя. Търсеха я за съвети, за срещи на випуски, честитяха й рождените дни, вече солидни мъже с челяд ставаха прави, като минаваше край тях. Не минаваше 24 май да не я поздравят. Това го вбесяваше.

Блажко се оправи, завърши криво-ляво биология, стана учител и реши да се жени. Направиха шумна сватба, Стоматологът държа емоционална реч. Наблегна на доверието в семейството и Любовта с главна буква. Блесна и с афоризми, заимствани от древни философи, цитира поета Дамян Дамянов, по който си падаше, и така се разпали, че танцува с всички красиви жени. Дори и със своята.

Младоженците нямаха жилище и заживяха при тях. Но още на другия ден избухна скандал. Стоматологът бе погледнал в стаята им, видял неоправеното легло и побеснял.
После ги засече в едно от барчетата на града. Едва дочакал вечерта, спретна на снаха си неочакван скандал.
- Но ние сме млади, какво толкова е станало?! - осмели се снахата.
- Млъквай, че не знаеш какво ще последва! - отсече Стоматологът.
- Тате, не се карай на жена ми, аз съм виновен. Пък и чакаме дете…

Това укроти Стоматолога. Беше хубава новина. Но в следващите дни новината се забрави и не минаваше ден без кавги. Снахата обаче не си оставяше магарето в калта. Дори когато роди момиченцето си, кавгите не престанаха. Малката поднови името на баба си. Нарекоха я Мира.

Тихомира се досещаше за изневерите на мъжа си, но намери утеха при внучката. Обичаше я с цялото си сърце и Мира й отвръщаше със същата обич. Рисуваше с баба си, пееше песнички, рецитираше: „Тихо се сипе първият сняг”. И заспиваше в леглото й, обхванала лицето й с двете си малки ръчички.
- Бабо, плачеш ли? - вперило в нея големите си умни очи, детето я питаше.
- Не, миличко. Понякога, когато големите са щастливи, очите им се пълнят със сълзи…
- А аз кога ще порасна? - продължи да пита Мира.
- Има време, чеденце, ще пораснеш ей толкова голяма! - И тя показа с ръка колко ще порасне внучката.

Мира се превърна в оня пристан, където тя върза остатъците от разбилата се лодка на своята някогашна обич.

Доста практично се възползва снахата от тази отдаденост - с Благовест го удариха на живот. Компании, барчета, пътувания… После той реши да се „посвети” на науката. Събираше редки пеперуди, пишеше латинските им имена и правеше вечните си пеперудени класьори. Така се захласна, че не видя как жена му си намери любовник. Когато се разрази поредната буря, снахата се осмели да попита Стоматолога докога ще я третира така.

- Докато станеш мека като памук! - тросна се той и блъсна остъклената врата. Стъклата се посипаха по пода. Жена му отиде при него в другата стая да поговорят, но той я зашлеви: „За всичко си виновна ти!”
- Махаме се, отиваме при мама - ще си вземем детето и ще излезем от този ад! - отряза снахата. Опаковаха всичко и се преместиха при другата баба. След 4-годишни грижи Тихомира остана без внучка. Но това бе само началото. В новия дом първото, което чу малката, бе че за всичко е виновна „другата баба”, свекърът не бил лош човек, но тя го навивала.

Това бе началото на края. Колко му е да пречупиш душата на едно дете. Да му внушиш, че жената, която го е отгледала, е зла, да му отнемеш спомените, като не му даваш дори да я вижда. Да отхвърляш с презрение онези нейни „евтинийки” - подаръците, които му купува. За да я забравят детските очи. И Мира намрази жената, която бе обичала всеотдайно. Детето не подозираше, че това е грях. Че е родено за обич, не за омраза.

Тихомира живееше с мисълта, че внучката й с времето ще разбере всичко.

Но това не стана. Дори на абитуриентския й бал не й отвориха вратата да види Мира и тя крадешком отиде пред гимназията. Зърна я само за миг и толкова. А как й се искаше да я прегърне!

Един ден изплака душата си върху лист хартия, получи се нещо като писмо в стихове. Несръчно, но искрено. Тя занесе написаното в местния вестник. Редакторката, нейна ученичка, го пусна. Малък беше градът. Редакторката бе срещнала Мира и я бе попитала дали е прочела стихотворението на баба си.
- Прочетох го - казала тя с навирена глава. - Е, и?

Благовест слушаше за всичко жена си и тъща си. Мекото тесто бе омесено по тяхна рецепта вместо с хлебна мая, със злъч и той не се осмеляваше дори да сънува родната си майка. Един ден, като я видя да иде срещу него, мина на другия тротоар! Това й дойде в повече.

Отключиха се болести, лежа от сърце по софийските болници, но синът й не дойде да я види нито веднъж. Майка му вече бе изключена от живота му. И му беше леко-леко…

Стоматологът се влюбваше в една или друга хубавица. При поредната безумна любов поиска развод, получи го и уж остави апартамента на жена си. Отиде да живее при новата си съпруга. Не можеше да се нахвали с нея. Каква чистофайница, каква кулинарка!

След шест месеца се раздели с „кулинарката”, намери нова и това му стана навик.

Той старееше. Цветелина беше родила Васко, имаше мъж, който я обичаше и уважаваше майка й. Когато Стоматологът почна да гони бившата си жена от някогашното общото им жилище, те й дадоха своето и се пренесоха в София, където работеше съпругът на Лина, инженер. Синът им следваше право, всичко беше наред до оня момент, в който трябваше да се припише общия някога апартамент на Благовест.

Бяха при нея по този повод. Нужна им беше само за подпис. Синът й стоеше прав до вратата, не поглеждаше майка си, обсебен от омраза, готов да побегне всеки миг.
- Ти „тая” да я изгониш! - обърна се Стоматологът към зет си.
- Коя „тая”? - попита Евгени.
- Баба си.
Младият мъж замълча потресен. После каза:
- За мен тя не е „тая”, нито е „баба”. Искам да чуеш добре: „мама” ми е била учителка и класна. Хубавото, което мога и зная, го дължа на нея. И ще живее тук, докато ние кажем.
Тихомира подписа.

Стоматологът гузно подбра сина си и тръгнаха.
Благовест не каза дори довиждане на майка си.
На другия ден тя го видя на спирката до тях. Приближи. Сърцето й биеше до лудост.
Погледна го право в очите с ваклия си поглед и тихо попита:
- Блаже, защо стана така с нас?
Той се смути, обърка се. По бузата му се стече солена вадичка. Тя протегна ръка да я избърше и на свой ред усети, че плаче. Хората видяха как той хвана ръката на майка си и я подържа в своята, докато дойде автобусът. После, качвайки се, извика:
- Ще ти се обадя!

Тя остана сама на спирката. Сърцето й кървеше и за него, и за внучката, усещаше ръчичките й върху лицето си, чувстваше дишането й… Все пак надеждата за благата вест пусна коренче в кръвта й.

Но вестоносецът бе забравил пътеката. Дори не се и луташе в гората от гъсталаци, в която го бяха запратили собствената му суетност, слабост и безволие.

Дните минаваха. Лина и Евгени й помагаха, не беше съвсем сама. Когато някоя съседка се опитваше да каже нещо против Блажето, тя отговаряше: „Той е мой син!” И все вярваше, че ще й се обади, нали го бе откъснала от собствената си плът. Но той мълчеше. Понякога краката й сами я водеха до спирката, там, където бе държал ръката й, където бяха плакали заедно.

А Благовест живееше „интелектуален живот” с класьорите си. Понякога ходеха семейно в София на театър и балет и той страдаше за съдбата на Офелия или напрегнато следеше конфликта между Белия и Черния лебед, между Одилия и Одета от „Лебедово езеро” на Чайковски. Дори си водеше записки, за да бъде духовно извисен.
Тя трябваше да свикне.
Да се примири!
Да разбере, че някой бе ограбил най-хубавите години в нейния живот.
Заради неразчетения знак.

***

Какво стана със Стоматолога? Остаря, разведе се за пореден път и се пенсионира. Продаде оборудването на зъболекарския кабинет, защото нямаше кой да го наследи. Потъна сам в непочиствания си апартамент, омотан от плътно надвиснали паяжини. Снахата и синът нямаха време да му чистят.

Мира разсеяно минаваше понякога край жилището на баба си, без никакъв спомен за нея.