Любомир Николов

УТРО

Вселената заспала е дълбоко
като пчелица в тъмен лански мед.
Но милостивата ръка на божеството
докосва всички кошери подред.

И в розовия мрак бръмчат пчелите.
Над мащерката свети синкав дим.
О, мигове предутринни, в които
живота ни се струва поносим.

* * *

Цял ден съм брулил орехи. Ръце
не ми останаха по клоните да бия.
И гледам как – по-нежен от перце –
лист пожълтял из въздуха се вие.
Извива се, поклаща се, трепти
под слънцето, замаян от наслада.
Изсъхнал лист, как бавно падаш ти,
как бавно падаш ти,
как бавно
падаш.

* * *

Вървя по меки есенни листа.
Земята се върти, листата капят.
Мъгла пълзи по близките бърда
и тънка пара плува край устата ми.

Къде отивам? Все ми е едно…
И все ми е едно кого ще срещна:
Плашило, звяр или копа сено,
залутана сред голите дървета.

Над сивото поле прелита грак.
Листата всичко живо са покрили.
И в облаците вече никне сняг.
И първото кокиче е пробило.

ГАРВАН

Кръжиш над осланеното поле
и все по-близо до земята слизаш.
Дочувам вече черните криле
задрямалия въздух как раздвижват.

Описваш кръг и падаш в угарта.
Главата ти е тъмна и изящна.
Сияят меко твоите пера.
В очите ти припламва синкав блясък.

Балкански гарван – малък лешояд.
(Тук лешоядите са дребни, но са много.)
Ту в орехче, ту в нечий череп млад
забиеш клюн – безмилостен и огнен.

Не бюста на Палада – буца пръст
е твой престол и вдигнал се в небето,
висиш над нас като ръждясал кръст,
изтръгнат от черковните кубета.

В браздата важно крачиш и мълчиш.
И взирам се във теб, замислен гарван,
със същите очи, които ти
би изкълвал за миг, ако ти паднат.

СИТНЯКОВО

Как тихо е във края на градината.
И колко девствен е снегът по тия припеци…
Ще кажеш, че годините са минали
оттук с безшумните нозе на леки птици.

Шишарките, увиснали по клоните,
приличат на съзвездия, които
ни северният вятър ще орони,
ни катерицата със зъбки ще опита.

Изсъхнала трева. Кервани лишеи
по скършените клони се катерят.
Огрян от слънцето, на тлен мъхът мирише.
И с клюн кълвачът времето отмерва.

РОЗА

Ако бях пчела,
бих влязъл в тебе.

Но пораснах.
Тясна ми е твойта чашка, цвете.

И надвесвам се над теб с око.

Ти си дъхав окуляр на телескоп.
Искам корените с него да разгледам.

Искам
вдън земя
да зърна роза.

И око,
надвесено
над нея.

МРАВКА

Червеноглава, с дръпнати очи,
с антена, в облото челце забита,
тя слуша как свръхновите звезди
се пръскат някъде високо над тревите.

Долавя страшния вселенски гръм,
опива я космическата музика
и мъкне на безкрилия си гръб
огромно житно зърно към мравуняка.

ПРОЗОРЕЦ

Разбирам го снега –
не му се пада,
лежи му се в дълбокото небе.

Разбирам го и онзи лист –
не му се слиза
в купчината жълта,
където гният
неговите братя.

Не ми се гледа през прозореца, а гледам.

ТРЕВА

Трева – години некосена.
Да легнеш в нея, да заспиш.
През керемидите строшени
наднича царствен бучиниш.

Заспивам. Кой ще ме събуди?
Трепти над бурена пчела.
Летят в небето пеперуди.
И капят върху мен крила.

ГЕРГЬОВДЕН

Блещукат капки кръв по ножа.
Одрано агнето виси.
На педя от главата – кожата.
По нея вишнев цвят. Оси.

В смъртта – загадъчното тайнство –
въведено е вече то.
И от главицата отрязана
ни гледа ангелско око.

ПИСМО

Жив съм и писмото ти прочетох.
Пишеш ми, че вече две-три нощи
ме сънуваш мъртъв.
В това не виждам нищо лошо.
Щеше да е може би по-лошо
да ме сънуваш жив,
а аз да бъда мъртъв.
Но писмото ти ме кара да си мисля,
че смъртта, която толкова ни плаши,
всъщност не е нищо повече от туй:
Някой друг да ни сънува мъртви.

ДИМ

Толкова ли дълго сме живели?
Влажната земя излъхва дим.
Дим струи от ниския комин
и по керемидите се стели.

Дим върху лозницата ръми.
Дим от огледалото ме гледа.
И мъглявината Андромеда
в мътното небе дими, дими…

Пак разпалват огъня под мен.
И душите на нещата светят,
губят се и бавно към небето
се изнизват в гаснещия ден.

ЛОЗЕ

През девет баира обажда се кос.
И паяче лази по росния грозд.
Мъглата се вдига. Полето дими.
В узрялото лозе сега сме сами.
И пръстите лепнат от сладкия сок
Тревата е топла. Слога – висок.

И влага, и слънце побрало в едно –
топи се в устата ми едро зърно.

ВИНО

То беше пъпка, цвят и плод,
който полека се пропука.
От облаците сука сок.
И от земята огън смука.
Гърмя с пророчески уста.
Между дъгите черни тътна.
Накрая капна. И заспа.

И обръчите си отдъхнаха.

ЧУДО

          На Гео

В градината винаги има място за чудо.
Гледай как са се сраснали двете:
Цветето е вкоренена пеперуда.
Пеперудата е крилато цвете.

ДЪЖД

Ти бързаше да извалиш
години сбираната влага.
От облаците да избягаш.
От себе си да се спасиш.

И паднал в пролетния злак,
затворен в ствол,
заключен в корен,
препускаш ти, летиш нагоре –
с небето да се слееш пак.

* * *

Тече по камъка вода
и лази гущерче в тревата.
Как да измолиш за душата
такава сладка свобода?
И да се слееш този ден
с тревата, камъка, водата,
от робството на сетивата
завинаги освободен.