Димитър Златев

Моят гостенин се облегна назад и въздъхна:
- Напоследък, колега, се поддавам на някакво отчаяние. Четиридесет години изкарах като гимназиален учител. Що реформи и новаторства надживях! И подеми имаше, и тъпчене на едно място, ала все съм вярвал в щастливата звезда на България. А напоследък, когато личните ми проблеми намаляха, изучих и задомих децата си, вместо да се радвам на спокойни старини, нещо все повече ме гнети…
- Добре си ти, че навреме се пенсионира. Отнесе по-други впечатления за училището и децата. Сега се въдвори такава разпуснатост, незачитане ни на ред, ни на учители, че отравят и моите последни учителски години.
- Това донякъде може да се преглътне. Другаде е моята болка – линее нацията ни, болна е. Да оставим емиграцията, която не ми дава покой. За мене, обречен е един народ, чиито млади хора не искат да се женят, да раждат деца. Чел си в пресата ужасяващите факти: броят на абортите е значително по-голям от броя на ражданията! А колко са изоставените по детските домове! Значи, атрофира най-първичният човешки инстинкт – жаждата за майчинство. Умът ми не го побира…
- За съжаление, си прав – отронвам като лично отговорен.
- Виждам, Николай, че разговорът ни тръгна в твърде мрачна посока, но как да спестя тази тема, която и насаме не ми дава мира. Четох в едно списание, че към края на XV век българската нация била достигнала критичната точка пред изчезването: около 700 хиляди. За сто години се стопила – “три синджира роби” ли не щеш, масови кланета, кръвен данък, изселвания… И тогава задействувал някакъв самосъхранителен инстинкт в българското семейство: започнало да ражда по 15-16 деца! Представяш ли си? Да има и за робския пазар, и за чумата, но да останат и за нивата, и за хорото, и за гората… Но сега подобно чудо едва ли е възможно. Ето кое не мога да преглътна, макар че мога да кажа: аз моя дълг съм си го изпълнил – и като родител, и като гражданин.
Слушам го със същото вътрешно притеснение. Между нас е каната с хубаво домашно вино, но пиенето ни не върви. Нещо ни нагарча… Преди десетина години господин Лабов, с когото доста време бяхме заедно в техникума, се пенсионира и замина при по-малкия си син, в София. В ранна есен все идваше насам, дето беше оставил толкова сили и хубави години, да се поразтъжи сред стари приятели. А как му се радваха неговите бивши ученици! При това той беше математик, известен със своята строгост; евтините ученически номера не му минаваха. Но момчетата го обичаха за това, че бе справедлив и човечен. Особено високо започваха да го ценят като навлезеха в цивилния живот. Тогава и примерът му, и изприказаните наставления показваха истинската си стойност.
Към мене се отнасяше с една топла предразположеност, като с равен, макар че можех да му бъда син. Може би планината, туризмът – наша обща страст – още повече ни сближаваше. И сега ми беше драго, че е дошъл, че не ме забравя, че е готов да споделим всеки своите проблеми.
- Ти, Коле – продължи той след протяжна пауза, през която отпи глътка вино, – си литератор, та нравствените проблеми и големите примери са в ежедневната ти работа. Ала и аз съм натрупал не малко впечатления от този живот, за да гледам на майчинството не просто като на дълг, а като на подвиг, който озарява жената с една особена красота. Ето, гледам отсреща репродукцията на Леонардовата Мадона – какво прекрасно излъчване има майчинството! Винаги съм благоговеел пред него.
Слушай да ти разкажа един случай от младите си години. Бях учител в Трявна, в гимназията. Градче колкото уютно, толкова и патриархално. С онази възрожденска патриархалност, която е най-близко до представата ни за българското. Вече четвърта година учителствувах и като класен ръководител бях стигнал 11 клас. Разбирах се с учениците, но знаеш и учителския ни манталитет – най-важното в преценката ни за ученика е отношението му към нашия предмет. Старателен ли е по математика, значи е добър… Имах аз в класа една Петранка. Още от осми клас ми бе симпатична с открития си характер, с едно дяволито излъчване, което подсказваше, че пробуди ли се жената у нея, ще разиграва мъжете… В началото на 11 клас поведението й взе все повече да не ми се нрави: сварвах я през междучасието да преписва домашната, един-два пъти я засякох, че закъснява след ученическия час, в клас беше разсеяна. Какво пък, виках си, и тази не я влече науката, скоро ще запише “семейна филология”… Знаеш как вторият срок в 11 клас върви равноускорително – класни, подготовка за матура, за кандидатстудентски изпити. Взе да ми прави впечатление, че Петранка става все по-сериозна в учението, по-сдържана в междучасията. Най-сетне – викам си – и на тази взе да й идва акъла.
Дойде напрежението и радостната суетня от последните два дни – цветя в последния час, прощаване със знамето, изпращане на зрелостниците. Вечерта в новия ресторант на “Балкантурист” стоях смаян сред своите ученици – черните престилки и куртките бяха заменени с модни тоалети и костюми. Просто, млади дами и кавалери, малко сковани, но с оправдано самочувствие. По едно време попитах: “Не виждам Петранка?” “А, тя не искала да дойде – отговориха ми. – Тоалетът ли не бил готов, обидена ли била на някого…” “Нейна си работа!” – викам. И я забравихме. Помниш как изживявахме абитуриентските вечери през онези, младите години! Сякаш отново и отново преживявахме своето абитуриентство…
На другия ден чак след обед се отбих в гимназията. Кака Пенка, една от прислужничките, ме посрещна ухилена: “Честит внук, другарю Лабов! Да ти е жив и здрав!” “Какво?! – недоумявах. – За какъв внук ми честитиш на моите 28 години?” “Как какъв! Петранка тази сутрин родила. Пък нали ти си й класен…”
Да беше ме халосала керемида от стряхата, нямаше така да се изненадам. Родила! Та нали допреди пет дни беше в класната стая. Как така никой да не забележи? Не, това направо е невероятно!
Вечерта в квартирата ми се изсипа група ученици – “постоянното туристическо присъствие”, както им виках. Бяха радостно възбудени и някак си гузни. Главната тема беше Петранка. Оказа се, че най-близките й приятелки знаели за бременността. Сега взех да си припомням, че напоследък ходеше с някакъв шлифер върху черната престилка и някак беше укротяла.
- Ама че резил! – изтърсих ядосан. – Сега поне ще се разчуем по цяла България. Не можахте ли да й внушите да напусне или пък да абортира?
Светла, първата й приятелка, побърза да я оправдае:
- Как да напусне, другарю Лабов? Какво ще каже на техните, те нищо още не се досещаха… Пък за другото тя и дума не даваше да се издума. Вие не знаете – по-голямата й сестра е бездетна…
Завърза се напрегнат разговор. Всеки имаше своето “за” и “против”.
- Но аз, класният, утре какво оправдание да дам на педагогическия съвет? Нали знаете, че на него се определя последната оценка за поведение, ще се реши кой ще стигне до матура.
Всички притихнаха. Явно, сега бяхме заедно и изглеждаше по-леко, но утре, пред съвета ще се изправя сам. Изпратих ги и останах да се боря със собствените си мисли.
Случаят ме погълна изцяло. Къде са ни били очите? И не само на класния, ами и на толкова колежки? Как така никоя не е забелязала… Значи, момичето е изживявало една невероятна психическа мобилизация, чрез която да прикрие неотменимите физиологически промени даже от домашните си. Каква воля, какъв дух!… И то у Петранка, несериозната. И в името на какво? Да запази своя първи плод! Любовта й оставаше загадка за всички. Или, може би, не любовта, а вечният порив за майчинство е бил в основата на поведението й… Какво спомена Светла – че сестра й била бездетна? Значи тя е мислела за някакво проклятие над семейството. И когато любовното увлечение я е изненадало, представям си какъв ужас и каква радост са я разтърсили! Сигурно е изживяла вечното моминско разпятие: да се отърве ли от първата рожба или да я запази? Ами ако след един аборт настъпи фатално увреждане?!… И тогава се е родило единственото според нея решение: с цената на срам, на изключване и на обществено порицание да плати бъдещото майчинство… Горкото момиче!
Усещах, че една крехка симпатия започва да се изправя срещу административното ми ожесточение. Ще имаме ли морално право да я ударим в този свръхтруден за нея момент? Противоположни въпроси не ми даваха покой.
На другата сутрин заварих в учителската стая оживени коментари. В думите на едни се долавяше съчувствие, а у други – злорадство. Влизането ми стана повод за шеговити закачки, за честитене на “внучето”, а две колежки така ме изгледаха, сякаш аз съм негов покварен създател. Директорът обяви, че отлага съвета за 11 клас за следващия ден.
Когато другите влязоха в час, психоложката Добрева, една застаряваща мома, строго ме подхвана: “Ангеле, и утре да не започнеш да шикалкавиш! Трябва да бъдеш на висотата на професионалната ни отговорност. Да не започнеш да търсиш други виновници и да ни обвиняваш в липса на педагогическа бдителност. Това е училище, а не публичен дом! Виновна си е тя и само тя! Ние трябва да бъдем строги и заради авторитета на училището, и за назидание на всички ученички. Нека да им е като обица на ухото!”
Мълчаливо я слушах и полека отстъпвах пред нейните внушения. Какво ще кажат хората? Ами просветните власти от окръга? Строгото наказание значително би оневинило колегията и отчасти би възстановило името на гимназията. Щом трябва да се понесе вина, нека тя си я изкупи. Очаквах, че директорът ще ме повика на разговор, но като че ли и той беше разпънат от въпросите и сам търсеше най-вярното решение.
Надвечер в квартирата ме посетиха Светла и Николина. Бяха облечени в женствени тоалети, както се полага след абитуриентската вечер, но настроението им хич не беше ведро.
- Другарю Лабов – развълнувано започна Светла, – какво да правим? Разбрах от акушерките, че никой от близките не се е поинтересувал за родилката. Даже майка й се зарекла пред съседки, че нито ще я види, нито ще й прости. А и ние не знаем как да постъпим. Ако я посетим, няма ли в съвета да ни сметнете за съучастнички, даже за морално покварени и да последва наказание за целия клас?
В думите й долових готовност да застанат на нейна страна, но им беше необходима и моята подкрепа. Мълчанието ми още повече нагнети атмосферата. Те не знаеха каква борба се водеше у мен през последните два дни. Мълчаливо потърсих една илюстрована картичка с цветя и написах: “Петя, поздравяваме те за майчиното щастие! Ние сме с тебе!” Отдолу прибавих: Ангел Лабов и 11-в. Взех пет карамфила от подарените ми за празника на Кирил и Методий и казах: “Занесете това на Петранка. Да знае, че не сме я изоставили. Ето ви и тези пари – за една бонбониера… И ще ви чакам да ми разкажете как са тя и нашето бебче!”
Побързах да ги изпратя, защото нещо се надигаше в гърлото ми. Та нали и аз бях млад баща, първата ми рожба беше само на няколко месеца. Нима отсега за цял живот в съдбата на едно невинно дете трябва да е определящо дали майка му е минала през ритуалната зала преди то да се появи на бял свят! И какво е: незаконно или законно? Нима децата не се раждат по силата само на един и същ велик природен закон? Тогава каква вина може да има то! Има ли порочно и непорочно зачатие, ако то е станало по любов, без насилие? Последната мисъл ми припомни иконата “Благовещение”, която през детството ми правеше силно впечатление. Тя отново се появи в спомена. Очите на Дева Мария бяха изпълнени с някаква тиха радост и светла надежда. Само че сега тя ме гледаше с погледа на Петранка…
На другия ден директорът откри педагогическия съвет с кратко встъпление за авторитета на училището и за пресичането на всякакви “морални волности”. Най-напред даде думата на мене – класния наставник. Добрева улови погледа ми и ми даде знак да се държа “мъжки”, сиреч както тя ми беше внушила.
- Колеги – започнах с тих, сякаш виновен глас. – Приемам безрезервно казаното от другаря директор. Ние затова сме тук – не само да преподаваме науката си, а и да изграждаме здрави морални принципи. Нека претеглим вината на Петрана Христева. До 25 май ние имахме право да я квалифицираме с разни епитети, да я наказваме, да я осъждаме. Но от 25-ти тя не е “блудница”, а Майка. Повтарям: Майка с главна буква! Каквито са били родилките през всички времена, у всички народи и морални системи. Аз категорично съм против наказването й! Даже тъкмо сега трябва да й подадем ръка: не само заради нея, а и заради себе си, да се самопознаем кое преобладава в душите ни – предразсъдъците ли или човещината!
Седнах с пламнало лице. Долових облекчителна въздишка у едни и презрителни погледи – у други. Ала очакваната дискусия не се разгоря. Директорът постави въпроса на гласуване и с голямо мнозинство се реши: Петрана Христева се допуска до матура!
Сякаш воденичен камък падна от плещите ми. Като излязох на двора, там ме чакаше целият 11-в. По очите ми познаха решението и се опитаха да викнат “ура”, но аз ги изпреварих с възпиращ жест. Грейналите им очи издаваха цялата им благодарност. Педагогическият съвет и класният ръководител бяха издържали своя голям изпит пред учениците! Спонтанно се роди идеята, че случаят трябва да се отпразнува в градината на ресторанта, но преди това всички хукнаха към родилния дом да отнесат вълнуващата вест.
През следващите дни напрежението взе да затихва. След седмица родителите на виновника-баща взеха в дома си майката и детето. Но сега друга грижа ме обзе: ще може ли да се справи при това притеснение и натрупаните пропуски с предстоящата задължителна матура. Подсказах на две добри математички в какво да й помогнат и те с радост приеха.
А сега, Николай, ще си позволя да ти призная нещо, което трийсет години пред никого не съм издал. Нали викат: признат грях, не е грях. – Той замълча и една виновна усмивка за миг беляза лицето му. – С нетърпение приех от директора писмените работи за проверка. Започнах подред, но не издържах и час – разрових за нейната работа. Успокоих се – не беше предала празен лист… Така… така… вярно бе тръгнала, но явно, поради напрежение се беше объркала и не стигаше до верен краен отговор. Някакъв вътрешен глас ми подсказа, че това е възмездието, без да се намесва никой. “Значи така – противопостави ми се друг глас, – спокойно можеш да си измиеш ръцете като Пилат Понтийски…” И тогава постъпих по най-неочаквания за самия мене вариант: взех синята писалка и, имитирайки нейния почерк, изведох основната задача до верния отговор… Даже не се изчервих от професионалната си безпринципност… Какво беше този изпит пред онзи невероятен изпит, който тя беше издържала дотук!… Нататък всичко беше нормално – с чиста съвест поставях и двойки, и шестици. Колегите от комисията с осезаема тревога разровиха писмените и с явно задоволство се подписаха под Петранината тройка.
Предстоеше последното препятствие – устният изпит. Там вече сама трябваше да се защити пред комисията и пред съучениците си. И пак съмненията не ме оставяха – ами ако накрая се провали?
За първи път от двайсет дни я виждах така отблизо. Под очите й тъмнееха кръгове, засилващи отсянката на печал. Гледаше ме с някаква трескавост, на моменти преливаща в неизказана благодарност. Беше се подготвила добре, но свръхнапрежението я караше да заеква и да прави съвсем елементарни грешки. Аз кимах окуражително с глава и бързах да приключа изпитването. В този момент погледът ми неволно се спря на бялата й блузка. Под напрегналата й гръд беше избило кръгло мокро петно. “Кръгло като медал!” – кой знае откъде извря тази странна асоциация…
Възрастният ми приятел завърши с влага в очите. Помълча, сякаш загледан в спомените, после посегна към чашата и отпи малка глътка вино като причастие за опрощение на греха си.