Антон Страшимиров

Произходът на народния ни музикален инструмент гайдата трябва да търсим в степите на предна Азия: тя „пищи” като високите степни треви при вятър и „ручи” пак като степ при буря. 

Но след оформянето на народа ни отсам Дунава - в области, които и сега са покрити 40 %  с лесове (макар и лоши), - народът ни е потърсил и друг музикален инструмент, който да отразява гористата особеност на новата родина. Така се създал кавалът, който и при най-високи тонове пак предава шума на гората. 

Прочее лесът (гората) е тъй залегнал в душата на народа ни, че му е наложил особен, строго български музикален инструмент - „меден кавал”.

И ако един ден бихме решили да въплътим в скулптурен паметник борческия дух на народа ни през вековете на жестоки превратности, аз смятам, че тоя паметник трябва да отрази онова, което се даваше много в пятата някога наша песен: 

„Блазе на Стара планина,
блазе на гора зелена: -
под всяка бука и юнак,
във всяка долинка и байрак!” 

Само затова народът ни обича поетичното обръщение „Майка Стара планина”. И пак затова Пенчо Славейков възклицава „Бащице Балкан!” В Стара планина (в Балкана) ние чувстваме не чукарите, а „гора зелена, вода студена”, а те са единствената опора на българина от злоденията и изтребителствата на нашественика азиатец (на „туната турска беда”). В този смисъл гората за българина е одушевена: тя плаче, пее, вика и моли: 

„Заплакала е гората,
гората и планината
заради Индже войвода:
де да си, Индже, да дойдеш!” 

Нашият голям белетрист отпреди освобождението Любен Каравелов остави на поколенията само една вдъхновена песен. И тя е апология на гората: 

„Хубава си, моя горо,
миришеш на младост!” 

А най-класическата песен по форма и съдържание от нашата народна поезия е пак разговор с гората: 

„Булка върви, булка върви
из гора зелена.
Като върви, като върви
жално милно пее:
Черней, горо, черней, сестро,
двама да чернеем.
Ти за листец, горо сестро,
аз за първо либе.”

Ботев, ненадминатият още гений на образната мисъл у нас, е дал най-вдъхновеният куплет от своите песни също за гората: 

„Настане вечер, месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми - вятър повее,
Балканът пее хайдушка песен!”

И пак Ботев ни е оставил най-сърдечната възхвала на българския лес:

„Горо, горо, майко мила!
Толкоз годин си хранила
мен, горо, юнак стари
с отбор момци и дружина.” 

Тачете гората, благоговейте пред гората, възпявайте гората: в нея са се калявали през дълги и тежки векове българското сърце и българския дух! 

сп. „Завети”, г. 1, кн. 6, 1934 г.