Панко Анчев

1.
Двадесетте години на ХХ век са преломни в развитието на следосвобожденския български свят. Тогава се формират и окончателно утвърждават институциите на буржоазното общество и буржоазната държава, а буржоазните ценности придобиват своя завършен вид и са осъзнати като основни. Окончателно са се очертали главните социални съсловия, линиите, които ги разделят, и принципите, които ги противопоставят непримиримо и неудържимо. Променили са се представите за живота, настроенията; самият човек се е променил. Няма ги възторгът и ентусиазмът на Възраждането и първите години след Освобождението. Цари друго настроение.
Приключили са първите войни, в които свободната българска държава участва. Две от тях завършват с погром за нея и с две национални катастрофи. Тези войни остават в историческата ни памет като непрежалими нещастия и трагедии, но в същото време освобождават общественото съзнание от досегашната му романтична нагласа, рационализират го и го приземяват, освобождават го от илюзиите, които Възраждането изработи, и с които го бяха натоварили борбите за национално освобождение. След тях и особено през 20-те години се видя колко напред в своето обуржоазяване е отишъл българският свят. Той съществува вече в друга епоха!
Преходът в новата епоха чувствително ускорява хода на историята. Динамиката й е видна в общата радикализация на обществото, в сгъстяването на събития с голямо историческо значение, чрез които се цели рязко и веднъж завинаги разрешаване на натрупаните и натрупващи се социално-политически и икономически проблеми. Самите проблеми вече изглеждат разрешими единствено по насилствен начин, т. е. чрез смяната на политическата система. Затова на социалните противоречия се придава есхатологичен характер. Руската революция показа, че това е единственият начин за тяхното преодоляване и окончателно решаване.
Всичко това влияе върху ежедневието, като рязко и болезнено го напряга и му вдъхва решителност, но и го изпълва с неувереност, съмнения, отчаяние и отчуждение. Буржоазният човек не е естествен, не е свободен по дух; той е лишен от свободна воля, понеже е зависим и подчинен на стоящи извън него сили. Свободолюбието му може да се прояви в отричане или дори бунт срещу тези сили, но те така са свързали, че го държат здраво. Той осъзнава това. Меланхолията и разочарованието му са породени от осъзната невъзможност за свободен живот. Проблемът за несвободния живот се превръща в основен в българската литература от 20-те години насетне. Проблемът присъства в литературата ни и преди, но сега именно придобива такова трагично изражение и тълкуване. Без свобода животът губи смисъл и е мъчение без край.
Свободата става първостепенен социален проблем, но все повече се разбира като право и на потиснатата класа да решава обществените дела, да се труди пълноценно, без да е експлоатирана от собствениците на средствата за производство и да получава справедливо възнаграждение. Но най-важно е в обществото да има справедливост. Без справедливост не може човек да е свободен.
Изострената чувствителност за свобода е знак за появата на нов тип личност. Тази личност е готова да воюва за себе си, за да защити собственото си достойнство. Нейната лична съпротива е съпротива и на съсловието, към което принадлежи. Личното желание и личната воля се сливат с обществената и така се организира обществената борба за правда и справедливост.
Все през 20-те години се задълбочава чувството за разделеност, самотност и неразбирателство между хората. Това явление се роди в началото на ХХ век, а сега придобива непоносима острота. Човек живее сред много хора, но с ужас забелязва, че е сам и че пътищата към другите се затварят или стават стръмни и трудно проходими. Но за разлика от предишните десетилетия на века, когато върху българския свят се стовари една непозната преди действителност с много алчност и разпуснатост, сега започва да се събира социалната енергия. Войните са донесли разруха и човешки жертви, отвъд които съзрява волята за нов живот на съзидание и движение напред.
Възобновяването на волята за нов живот е най-характерният белег на 20-те години на ХХ век. Тази воля обхваща цялото общество и се проявява дори тогава, когато в него се насажда песимизъм и отчаяние след преживените от нацията нещастия. Тя превръща предишните увлечения и заблуждения по свръхчовека, Европа, нихилистичните идеи и учения в трезв реализъм и размисъл за националната съдба.
Проблемът как всичко това да стане обществена реалност и отечеството да бъде отново обичано, силно, справедливо и богато, е поставен за разрешаване пред обществото и нацията. Обаче решение, което да удовлетвори всички, няма. То може да бъде намерено и наложено от господстващото съсловие, способно да поведе народа и държавата. Това задълбочава разделението и сякаш прави невъзможно очакваното да стане. То няма да се случи само. Нужен е някакъв импулс, начален удар, рязък обрат.
Обществото обсъжда този проблем. Интелигенцията и политиците търсят решението му в осъществяването на една или друга политическа идея, в следването на определена идеология. Спорът се изостря и е очевидно, че няма да приключи мирно, тихо и незабележимо. Обществото е достигнало да такова състояние, че е вече невъзможно еволюционното му изменение и развитие, поради което е обзето от безпокойство и тревога, че е на прага на революция. В него се е натрупала толкова много енергия, че му е необходим отдушник и освобождаване от напрежението. Само така ще избере пътя, по който от тук насетне да се движи.
Ако четем литературата на 20-те години като израз на такъв социален контекст, ще разберем и нейните особености, отличаващи я както от предишните й състояния, така и от последващите.

2.
Асен Разцветников е едно от най-характерните явления в българската литература от 20-те години на ХХ век. Но за него се пише повече като за представител на т. нар. „септемврийска поезия” и като част от четворката от списанието на Георги Бакалов „Нов път”, която през 1924 г. се отделя от своя идейно-политически и естетически кръг, за да премине в кръга на сп. „Златорог”. Самата „септемврийска литература”, която без съмнение е и политическа реакция на събитията през есента на 1923 година, носи в себе си огромен социален и естетически заряд, който не може да бъде обяснен единствено с конкретното политическо събитие и жестоките репресии над разгромените въстаници. В моите книги „Философия на литературната история” (2004) и „Българският свят. Историята на националната литература като история на националния свят” (2014) се опитах да покажа богатството от смисли на българската литература на 20-те години на ХХ век, както и смисъла на самото въстание от септември 1923 г. като социално-политическа решение на проблема за пътя, по който трябва да се върви. Тук искам да уточня, че литературата от това десетилетие е представена от различни по дух, естетика, политически убеждения и стилови особености поети, разказвачи, романисти, драматурзи и критици. Типологичното им сходство е в това, че изразяват, всеки по свой начин, общественото съзнание във въпросния времеви отрязък.
Асен Разцветников публикува два свои книги през 20-те години: „Жертвени клади” (1924) и поемата „Двойник” (1927). Съвременниците, а след тях и изследователите от ново време намират дълбоки различия между двете книги. Тези различия според тях говорят за преживявана сложна идейна и душевна криза, довела до объркване и отказ на поета от „верния път”. Мисля, че впечатлението, а още повече заключението, са погрешни, понеже се основават на повърхностни наблюдения, съсредоточени върху отделни думи (особено върху заглавието на поемата) и настроения в двете творби.
20-те години са ново начало за обществото и литературата, а това означава, че новото качество се образува от синтеза и осмислянето на предходния опит. Възвръщането към социалния реализъм, а той може да бъде наречен и „революционен”, трудно се осъществява само с поетиката на Яворов и Пенчо Славейков или на Христо Смирненски. Напротив, 20-те години отричат символизма и се мъчат да наложат друг тип модернизми, в които акумулиращата се социална енергия зазвучава като призив или провокация, като нарочно разлагане и изопачаване на фактурата на материалния и духовния свят. Гео Милев говореше за „оварваряване на поезията”. Той искаше улицата и площадът да навлязат в изкуството и да зазвучи гласът им на протест и бунт. Българската литература, а и българското изкуство като цяло, се отдаде на този призив за сравнително кратко време. Тя еманципира социално-революционното чувство, отдели страдалците от потисниците, страда от несправедливостите и категорично предупреди, че ще дойде денят на възмездието. Но този ден идва след много жертви и страдания, мъки, неволи, кръв. Литературата и това предвиди, поради което и гласът й е по-приглушен, задавен, тъжен. Тя не прие повика на Гео Милев, но не го и отхвърли; вслуша се в него, но предпочете по друг начин да изразява настъплението на града в българския свят, пролетаризирането на селянина и революционизирането на трудовия човек.
Литературата на 20-те години е литература на преживените войни и покрусите от националните катастрофи и братоубийствената гражданска война; тя свидетелства за това как българският свят е стъписан както от своята дързост да избира в каква посока да се движи, така и от жестокостта, с която тази дързост е посрещната и наказана. Започва отрезвяване. Започва ежедневие, в което спомените от подвизите на национал-революционерите са живи, но само в спомените, раните от войните зарастват, общественото напрежение от тук насетне се поддържа високо, очите се отварят още по-широко за грубата реалност на бита. Това десетилетие съвместява неосъществената или по-точно - неуспешната революция и реализма на ежедневието, който винаги е мирен, съзидателен и епичен. Затова поетите на 20-те години, сред които най-ярки и значими са: Христо Смирненски, Гео Милев, Христо Ясенов, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников, Атанас Далчев, Димитър Пантелеев, Николай Марангозов. Те са толкова различни и сякаш малко приличащи си един на другиго. Всеки един от тях изразява някакъв фрагмент от българския национален свят и представя своя версия за общото състояние на духа и общественото съзнание.

3.
За българската поезия е характерно това, че и в най-социално-политическите творби природата играе важна роля. По отношението на поета към природата и по начините на нейното изображение можем да съдим за настъпилите или настъпващи изменения в човека, за неговата способност да преживява адекватно и органично. Тя подсилва или притъпява болката и радостта, като им придава естественост и мащаб. В крайна сметка типът личност се характеризира и с отношението си към природата и по способността му да я възприема и съпреживява.
През 20-те години и преди всичко в творчеството на Асен Разцветников българската литература променя отношението си към природата и града и започва да ги изобразява и пресъздава по по-различен начин от преди. И природата, и градът се преобразяват в поетическото съзнание на българският свят така, както самият български свят се преобразява под напора на времето. В „Жертвени клади” и природата, и българският свят са обхванати от тежък мрак, влага, хлад, мъгли. Поетът ги представя като подобие на ада, в който няма слънце и светлина. Тук хората биват измъчвани, унизявани и убивани. За тях слънцето не изгрява и не осветява живота им. Природата, пейзажът, градската среда са местата в ада, където нищо не се случва. Затова и там е толкова мрачно и без въздух. А хората са като сенки.
Призрачният свят на природата, който Асен Разцветников въвежда в стихотворенията от книгата „Жертвени клади”, съответства на обществената трагедия, сполетяла народа след трагичните събития от есента на 1923 г. Поетът описва смъртта, а не живота. Там, където описва живота, още по-отчетливо се появява смъртта, за да покаже колко нелеп е този живот и колко страдащите са далеч от светлината и радостите, в които другите живеят. Природата е погълнала в себе си нещастните жертви, сякаш за да ги защити от палачите им и за да накаже после тези жалки палачи.
Символистите обичаха да рисуват такава природа и я намираха в запустели места далеч в планината, на гробищата, в сънищата. Те „отиваха” там, за да избягат от реалността и я отрекат като недостойна, порочна и грозна. В приказното търсеха и намираха вдъхновение и упоение, получаваха сили за своето нереално приказно битие. Там се издигаше тяхната „кула от слонова кост”. Асен Разцветников „пренася” тази природа от приказното в реалното. Забележете: там дори и „приказното” е грозно и страшно. Там не може и не бива да се бяга - там се отива по принуда, от неволя и за незаслужено наказание.
Природата в „Жертвени клади” е в бурно движение. Мащабът на природните картини в почти всички стихотворения е огромен и погледът не е в състояние да обеме наведнъж пространството в тях. Това е доста необичайна гледка, предвещаваща почти винаги някаква трагедия, срутване, смазване на плахия и измъчен живот в тях. Заплахата за край на света обаче предизвиква яростна съпротива.
Поезията на Асен Разцветников е преодоляла символизма. Тя използва елементи на неговата поетиката, служи си понякога с неговия език, но то е на равнище образност. Поетът се движи в друго русло, изповядва друга идеология и естетика, поради което творчеството му отива отвъд постиженията и целите на модернистката естетика. Огромното и смазващо пространство, мрачната и потискаща природа, готова да смаже и погълне нещастния човек, се изпълват с новата енергия на надеждата, че светът ще се промени и ще стане по-добър. Примирението и унинието са победени; мракът се разпръсква и се осветлява от светлината на готовността да се воюва за справедливост и обществена хармония. „Жертвени клади” изразява тази енергия и така се превръща в книга на утвърждаващия се социален реализъм в българската литература на 20-те години.

4.
20-те години отбелязват и още едно ново явление в българското общество и в литературата: урбанизирането на българския свят. Урбанизацията е типично буржоазно явление. Градът е средището на буржоазния начин на живот; той разрушава селото с неговия начин на мислене и го превръща в територия за производство и търговия, отнема специфичната му чувствителност и възприятия. Затова и сега, през 20-те години, все още градът се възприема като механизъм за смазване на традициите; той откъсва човека от естествената му среда, за да го запокити в места, които са му чужди и враждебни. Гражданинът-неофит (а такъв е българският гражданин в онова време), дошъл току-що от село, подгонен от немотията и с надеждата, че тук ще го посрещнат с отворени обятия и любов, е стъписан от градските порядки, от това, че хората не се познават, не се поздравяват, не живеят заедно и солидарно, не си помагат и съчувстват.
В града обаче се е появило друго съсловие, създало вече своя различна от обичайната среда, в която царува друг дух и дори друга култура на взаимоотношения. Друг е и погледът върху живота. Именно в града се осъзнава, че

Светът е засада. Светът: безутешния, пустия.
Светът е грамадна, светът е безумна индустрия.

(„Двойник”, подч. м. - П. А.)

Всичко се обърква в такъв свят. В него

„ний всичките хора сме мънички живи бутончета,
А наште сърца - пирометри, и нашите душици -
балончета.”

В света на „парата и жиците” природата е изчезнала и животът е опустял, огрубял е и е лишен от чувства. Познанието, което той дава, е външно, механично; то не обогатява душата, не я прави радостна, щастлива и свободна. Напротив, изсушава я и я умъртвява. И новият гражданин се пита: „Що да сторя сам посред бетоните” („Мечтател”). Това е сега големият въпрос пред новия човек. Това е въпрос за смисъла на битието дори - не само за конкретен случай. Зададен е от ума, който е стъписан и който не желае да се примирява, но отлично разбира, че е необходимо да се примири. На него сега са му необходими опори, върху които да стъпи, за да си изработи новите правила и ценности.
Граничното време винаги поставя съдбовни въпроси, на които девственото съзнание, неопорочено от действителността, не намира отговор. Възниква драма, в която потъват всички, и която оставя незаличим отпечатък върху българския свят. Изходите са два: отчаяние или усилия и борба за промяна. Но какво би могло да се промени. Градът ще си остане бетонен и ще нараства броят на обитателите му; те ще бъдат все по-чужди едни на други; пушеците от фабричните комини ще тровят въздуха и ще замърсяват гледката от прозореца. Индустрията ще впряга все по-здраво своите работници, за да изпие силите им, без да им даде дължимото за труда им. Не остава нищо друго, освен градският човек да отхвърли това робство. Към такова решение се насочва и героят в поезията на Асен Разцветников.

5.
Поемата „Двойник” предизвиква оживени коментари, а идейно-естетическите сподвижници на поета я посрещат с открито недоволство. Те подлагат автора й на остри критики. Донякъде тези критики са основателни, понеже резкият обрат в литературното поведение и естетическите търсения на Асен Разцветников не произлизат от логиката на онова, което той прояви и заложи в творчеството си с книгата „Жертвени клади”. Но онова, което е непонятно и необяснимо за съвременниците, става достатъчно ясно и логично за историята. Защото времето отсява дребните неща и показва много повече обстоятелства, мотиви, причини и връзки. Когато имаме натрупан богат обществен опит и сме проследили как се променят човекът и обществената среда, в която той съществува, е по-лесно да си обясним необяснимите на пръв поглед факти и явления. Следвайки именно творческото развитие на Асен Разцветников, анализирайки книгата му „Жертвени клади” и отчитайки преображенията на природата и града в българската литература на 20-те години на ХХ век, виждаме добре трасирания за него път към поемата „Двойник”. Оказва се, че тя изразява обществени реалности и свидетелства как се е формирала и как продължава да се формира новият тип личност в граничното време.
В такова потискащо място, каквото е градът, и сред враждебната природа, човек губи пълнота, цялост и вътрешно единство. Той е потиснат и разрушен, отчужден е от себе си и превърнат в бездушен механизъм. Съпротивата срещу тези две мистични сили е невъзможна. Героят на Асен Разцветников ги наблюдава и анализира и е проумява истината за тяхната същност и за опасността, която представляват за естествения човешки живот. И разбира, че не е в състояние сам да ги покори и измени. Опитът през септември 1923 г. е неуспешен. Хиляди хора заплащат с кръв и живот своето дръзновение да се противопоставят на двете чудовища. Въстанието е потушено от такива, заради които е избухнало. То е въстание за права, свободи, достойнства и справедлив живот. Провалът му предизвиква огромна душевна драма. Отново се случва онова, на което беше подложен легендарният герой на Сервантес Дон Кихот. Той иска да освободи „бедните слуги”, а те го набили „с пръчки, били с хулна реч”. В борбата срещу злото и тъмните сили се чувства сам и е безпомощен. Ето истинската причина за душевните терзания, съмнения, разочарования и отчаяние. Тя ражда прословутия двойник.
Поезията на Асен Разцветников, а и неговата лична житейска и творческа съдба, свидетелстват за сложността и драматичността на времето. Вече подчертах, че, от една страна, през 20-те години се възстановява поривът за съзидание и преодоляване на разединението и разрушителната стихия. Обществото избира пътя, по който да тръгне, за да излезе от трудностите и разделението си. Надигнала се енергия, която ще заличи белезите на миналото. А неуспехът на конкретните практически действия се отразява върху човешката душа, разколебава я и обезверява.
Колкото силен и целенасочен да е буржоазният човек, той е вътрешно разяден от съмнение. Отхвърлил Бога и вярата в Него, повярвал единствено на себе си, присвоил си правото да бъде господар на вселената, той все повече разбира колко е безпомощен и колко му е трудно да намери някаква твърда опора. Затова и душевният му мир е разстроен, болен дори. Неизлечимо! Сблъсъкът с реалността винаги е трагичен и поучава, че светът не подлежи на такава промяна, която да донесе радост, спокойствие и хармония. А без тях е невъзможно да се постигне каквото и да е. Идеологията се опитва да замени вярата. Тя предписва норми и цели, които изглеждат справедливи и обосновани, но умният човек бързо разбира, че с тях няма да възстанови душевната си цялост, а ще се подложи на още по-голямо изпитание и разочарование. Идеологията е политически механизъм за обединение на обществото в неговите земни дела, а не е религията, която може да замени Бога.
Това осъзнава лирическият герой на Асен Разцветников, чийто живот се превръща в дълго изпитание на дълга и морала. Този път е противоречив и лъкатушен и в главното свидетелства за пътя на нашата литература през ХХ век.