ПРАЗНИКЪТ
ПРАЗНИКЪТ
Този мартенски ден ме държи под око
цял живот - нито миг не пропуска.
Врастнал в мене до корен и вечен закон -
хем добър и красив, хем намусен…
И се нося с тъга и любов по света,
залюлян от неволи и слава…
Зная кой ме гълчи, кой ме нежи - раста
във очите му горд до забрава…
Този мартенски ден… Една малка надежда,
че жената все още в мъже се заглежда…
МОМИЧЕТА
Те слизат от небето, но звезди не са.
Момичета почти на осемнайсет…
Красиви, девствени - не е дошъл часа
момчета да им скъсат еделвайси…
Но бърза в тях животът, пощурява в тях,
в любовен танц извива им телата…
По устните им сипва таен срам и страх,
но те сами изкачват планината…
А горе, на върха, от бездните на лакът,
до всеки еделвайс едни момчета чакат.
ГРОТЕСКА
Това е моята любов… Едничка.
Момиче е и се заглежда в мен.
Нацупена е малко, но с якичка
от рамото на мартенския ден.
Целунах я внезапно, без да искам.
Нали съм вече мъж, а не хлапак.
Тя мигом тръгна по ръба на риска
и каза смело: „Целуни ме пак!”
Така се сляха думи и сърца
и се напълни къщата с деца.
ТОГАВА
Когато укротя сърцето и ума ти,
но не с вълшебни думи - с тишината,
изтекла от очите ми и много пъти
разпъната до теб и в теб самата…
Когато вятър по прозорците ни хлопа
и носи нощ и сънища на рамо,
покарва песен и расте от нея вопъл -
в душата ти душата ми да пламне…
Тогава и светът над нас се умълчава
да чуе шепота в телата ни… Тогава…
НАДЪЛБОКО В МЕН
Обичам думите, когато ми говориш…
Красиви - пълнят на душата ми просторите.
Усмихват се и лягат в мен спокойни, мили.
Обичам ги - на любовта ни дават сила.
Понякога се мръщят, носят гняв и вопли
и дълго зъзнат… И не могат да ме стоплят,
додето надълбоко в мен гнездо постилат…
Обичам ги - на любовта ни дават сила.
Животът бърза във дома ни да нахлуе -
цигулката на детски смях и плач да чуе.
ДВЕ КАПКИ ВРЕМЕ
Така е ден из ден, додето младостта бушува
и свирката далечна на твоя влак се чува.
Стоим един до друг - две капчици от време.
Две светли половини - какво ще ни отнемат?
Пламтящи, постоянни, добри като пчелите.
В небесния ни кошер - целувките ни скитат.
От чашата ни свята годините отливат
тъга и шепа радост… И всичко си отива.
ЖЕНАТА НА ПОЕТА
Жената на поета няма равна… Тя е
грехът и музата, небето, храмът…
Над нощите му бди, с възторга му сияе -
той пише стихове на голото й рамо…
Когато се изгуби и затъне в мрака,
ще я намери той - с любов ще я нахрани,
в сърцето си ще я заключи да го чака
и до последен дъх да му измива раните.
Дори невидима - жената на поета -
виж в песните му нежно рамото й свети.
