Панчо Недев

Откъс от книга под печат със същото заглавие

ЗА МОРЯШКАТА РОМАНТИКА - опит за народопсихологически портрет на българския търговски моряк през 60-70-те г. на ХХ в.

Не ми е известно някой голям учен да е „разфасовал” романтиката на съставните й части! Защото мисловните, философските понятия са неделими. Те нямат визуални, точни определения: граници, параметри, характеристики. Като всички абстрактни понятия те могат да битуват само в нашите представи, въображения, мечти, спомени. В този смисъл можем да комуникираме с тях описателно: с обобщени, панорамни описания и изразни средства или с конкретни, лични, персонални преживявания и чувства, когато разказваме и размишляваме от първо лице, единствено число…

Какъв романтик беше в ония години българският търговски моряк? И доколко обобщеният му образ се покриваше с определението в Тълковния речник като „… човек, склонен към мечтателност и идеализиране на действителността… към субективизъм… към бягство от живота… към подчертан индивидуализъм…” Ще се постарая да развия темата само с конкретни, лични преживявания, размисли и спомени.

Разказът ми ще бъде тип „мозайка”, тъй като през цялото времетраене на писането аз отново ще „плавам” с моя кораб, ще „посещавам” световно известни градове и пристанища, ще „драйфам” в щормово време, ще „гладувам” и „умирам” от жажда, ще се боря с екипажа за живот и оцеляване. С две думи: ще бъда зависим от капризите на Времето, Океана и обстоятелствата, та хич няма да ми бъде до строен, красив, изящен, академичен, последователен разказ! Разчитам на твоя житейски опит и на твоята интелигентност, драги мой читателю, че лесно можеш да „връзваш” двата края на фрагментите и да следваш посоката на „червената нишка” на разказа ми!

*
Всеки човек си има свой поглед към многолицевата романтика. И всеки моряк - свой извървян път към романтиката на морето! Универсалната мечта за море, за морски пътешествия, за жаден поглед към недостижимия хоризонт, където се целуват морето и небето, е изглежда заложена по рождение в човешкия ген. Във всички древни цивилизации. И в много по-големите водни пространства на Земята, които винаги са мамили човешкото въображение. Не зная точно от какво произхожда това влечение към морето! Може би от Космоса, от биологията, от песните и приказките, от училищните географски уроци? Кога се пробужда тази страстна мечта, кога пръква за живот и развитие, кога те повежда към целта - трудно може да се каже…

И аз не мога да го кажа за себе си. Мога само да маркирам доста странните обстоятелства, които за пръв път ме отведоха до морето… Като малък често съм боледувал от подути сливици. След поредното усложнение, когато едва съм дишал, дошло времето за животоспасяващата операция. Но думата „операция” ме е превърнала в малко, изтървано домашно зверче, което чак след седмица било укротено от небрежно подхвърлените думи на чичо ми Марин: „Кога друг път ще видиш морето, бе глупаче?! И кога два дни ще ядеш само сладолед?”

И така тези две изкушения за едно селско, любопитно момче са се оказали по-силни от въображаемия страх от операцията! Защото по-късно баща ми с удоволствие коментираше, как герой- ски съм се държал на операционния стол на известния в миналото на всички варненци, доктор Варро. Издържал съм, сигурно защото през цялото времетраене на опера- цията и упойката, съм мислил за морето и сладоледа!

На другия ден след операцията (това добре го помня), като седем-осем годишен хлапак, аз за пръв път видях нашето Черно море от Варненския бряг. И докато го гледах, докато в детската ми главичка се е зачевала бъдещата мечта за морска романтика и морски пътешествия, с велико удоволствие и топли целувки съм изблизал поредната купичка сладолед- най-ефикасното следоперационно лекарство в подобни случаи!

Има хора „готови” по рождение за бъдещите си професии, има моряшки фамилии с две-три поколения моряци, но роден моряк няма! Човек се готви физически и психически за тази древна професия дълги години и почти незабелязано от самия себе си: в детските си игри на капитани и пирати, от разкази и срещи с „морски вълци”, от книги и филми; от цветните албуми на съвременните морски пътешественици…

*
Лебедовото плаване на кораба в тихо и спокойно море излъчва необясним магнетизъм не само за окото, но и за душата и фантазията на човека. И сухоземният българин започва неусетно да наглася реалността и мечтите си натам - към далечното и непознатото, красивото и романтичното; към крайбрежните райски панорами. Големият парадокс в случая е, че младите морски труженици стават моряци не по време на лебедовото плаване на корабите, не в божествените слънчеви изгреви и залези над морето, а в бурните и съдбовни изпитания на щормовото плаване, когато се озовават в зловещото око на Нептуновия гняв.

Като част от българската нация, кандидат-морякът не е склонен на безумен риск. Защото по природа не е социален бохем, безродственик, сантиментална или вятърничава личност. Има си той своя мъдрост: „На дърво без корени аз не се качвам!” Затова трудно ще го накараш да експериментира с живота, работата и професията си, дори когато тя му осигурява добра лична и семейна прехрана. Да не говорим, че не можеш да го залъжеш само с прочетената някъде, натрапена романтика! Макар че той дълго време си я носи в ума и душата си. И когато дойде денят „Х” старателно и тайно я маскира между личните си вещи в куфарчето, с което за пръв път се качва на корабната палуба… До тези заключения стигнах едва към края на моряшкия си живот, когато не бях вече началство и когато корабът и екипажа не ми бяха ежедневие…

*
Много зрели мъже идват на кораба с детската си мечта: „Ах, морето, ах, морето!” И не я крият. Тя напира в щастливите им погледи, в усмивката им, в жестовете на веждите и ръцете, когато се любуват на красивите изгреви и залези, на приказните брегове и пейзажи. В най-първите часове и дни на плаването в тихо и ведро море за тях сбъднатата мечта се нарича романтика, с истинското й име. Най-често тези романтично скроени личности в минутите на пълното усамотение в каютата или в някое забутано местенце на палубата, се захващат с перото, с четката, с фотоапарата или касетофона.

Бързат да документират, да опишат, да нарисуват, да споделят с най-близките си хора на брега първите си чувства и впечатления от видяното и преживяното. В стихове, записки, дневници, писма; в картини и скицници, в снимки и магнетофонни записи. Имал съм възможност да общувам с тези романтици, като със сродни творчески души. Животът на кораба е едно затворено мини-човешко общество и пойните птички бързо си намират компания. Но веднага трябва да поясня, че тези компании са най-нетрайните, най-уязвимите от простотия и одумки; най-проблемните на кораба!

Тяхното появяване, развитие, съществувание и „изчезване” е в пряка зависимост от метеобюлетина за времето, ситуацията и психо-климата на кораба. Тези малко по-особени люде могат да бъдат уважавани, желани, търсени от всяка весела компания за рецитация, песен или смешна история; могат да разтворят и нвай- загрубялата моряшка душа и за другата, невидимата човешка красота и светлина. Но те могат и да дразнят и предизвикват животинските страсти на Хомо Сапиенса; мрачните му погледи към скуката, завистта и омразата, когато желязото и страха „хванат” екипажа за гушата. Има и такива, които в подобни изпитания сами се отказват от романтичните си чувства и доскорошни мечти в трудни разговори със себе си. Или в мълчаливи послания към родната майка и молитви към Бога, макар да не са вярващи…

*
В слънчевото безветрие, всяко плаване между многобройните гръцки острови, наистина може да се нарече „лебедово плаване”. Ако пък си запознат с древно-гръцката митология, с „ИЛИАДА”-та и „ОДИСЕЯ”-та, може да го преживееш като сън към Итака или Троя. Но когато палитрата и скицникът са те водили от малък към природната красота, и са те довели до корабната палуба, няма как да не се захванеш със творческо съзерцание и рисуване. С четката, с цветния молив или с кредата…

Два дни поред всяка свободна минута Томича седеше на кърмовата пейка над скицника си, а вечер до късно работеше с четката и боите. Застъпих се за моряка-художник и Капитана му разреши да ползва като ателие една свободна кабина. Беше дошъл на кораба като беглец от професията си, от властващата архитектурна нищета и тъпотия; отвратен от еднотипните „пчелни кошери и панелки”, които е трябвало да „измисля” и скицира по цели дни. Искал с очите си да види световната архитектура - историческа и съвременна, да открадне от нея каквото може. Имаше и известен художествено-творчески актив зад гърба си като мъж на средна житейска възраст - две-три участия в тематични изложби на варненските художници. И тъй като още не бяхме стигнали до азиатските и европейските архитектурни забележителности - рисуваше морски пейзажи.

Допадна ми този моряк от пръв прочит на служебното му досие. И от пръв поглед, когато го повиках на опознавателен разговор в кабинета си. Защото извървеният от него път до палубата на параход „Шипка”, много приличаше на моята лъкатушна житейска пътечка. И на моите творчески планове и интереси! И той като мене ту показваше, ту криеше пулсиращата си емоционалност и твърде зле прикрита романтичност…

Но ето, че стана и „чудото”!

Докато художникът цели два дни празнуваше своята победа и мечта, на третия ден човекът съвсем се изгуби, пропадна сякаш в морето ведно със своята романтика! С две думи: без предупреждение от синоптиците, връхлетя ни неочаквано страшен, мощен щорм! Морето завря, небето почерня, раздирано от гръмогласни светкавици; грамадното туловище на кораба се залюшка по вълните като детска играчка, аха да ни изхвърли в морето - божи дар на акулите. Завряха и мозъците ни от напрежение и от внезапно появилият се смъртоносен страх, който в първите часове като че ли парализира здравата ни човешка мисъл… Не, не беше само от бурята - старите моряци в екипажа бяха преживявали десетки океански циклони и антициклони. Заплахата идеше откъм първия трюм, от неукрепените сандъци, които се разместваха и падаха с трясък. Грижливо пазената и замаскирана тайна, даже и от Капитана, че караме между конвенционалния товар оръжие и детонатори за пехотни мини за братята араби - изведнъж стана явна! Всъщност нямаше физически предател - „предателят” беше логическото мислене на моряците. Те не бяха ахмаци, кой можеше да ги заблуди с приказки и с подправени етикети, че в дългите зелени сандъци има само резервни части за трактори и рaдосеялки?!

Голямата опасност не беше само в дългите зелени сандъци, а в по-малките, квадратните, в които са били подредени хилядите детонатори. Поради дълбоката секретност в работата на офицерите и чиновниците от Министерството на отбраната, които изглежда малко са мислили за транспортирането на опасния товар и за членовете на екипажа, при товаренето на кораба Старпома набутал тия сандъчета с детонаторите в най-горния ред - неукрепени, до самия борд! Ужас! И докато Капитана с последни усилия, лично беше поел руля и едва удържаше кораба срещу големите вълни, Старпома и офицерът от Министерството, който придружаваше стоката, бяха се хванали за гушите в жестока разправия кой колко е виновен за това драстично нарушение на карго-плана и правилата за превоз на опасните товари - вина, която всеки миг можеше да ни разпилее на пух и прах!

Защото едва сега станало ясно, че квадратните сандъчета със смъртоносния товар не били укрепени по правилата, че от завода-производител предупреждавали в сертификата да се пазят от удари и падане дори и от един метър височина - един метър, достатъчно, за да се самовзривят! Косите и на двамата потенциални виновници за напълно възможната катастрофа бяха настръхнали като таралежови бодли. Помъчих се да ги укротя, но те ме изблъскаха встрани и с взаимни обвинения, крясъци и ругатни пренесоха разправията си на мостика…

По-късно разбрах, че Капитана, който едва тогава научил за детонаторите, пребледнял като мъртвец, захапал до кръв долната си устна и изкрещял неудържимия си гняв с дълга нашенска псувня по повод на военните малоумници! В следващите минути, докато аз със залитане търсех пътя до „ателието” на Томича, пътя към моята сродна душа, Капитана като всеки разумен и отговорен човек, взел единствено правилното решение: поворот, макар и много опасен, спасителна корекция на курса към най-близкото островно заливче!

Заварих художника на пода. Легнал или паднал по корем не можеше веднага да се разбере. Беше яко стиснал възглавницата си, сякаш искаше да я удуши. Наоколо - разпилени скици, цветни моливи, обърнати бурканчета с боя, книги, чаши, дрехи, лични вещи… Идеално самоподреден хаос! И един слаб, далечен, немощен глас изпод хаоса, объркан и разпокъсан като бълнуване:

- Помполит, благодаря… за визитацията… О-о-х! Къде съм, майчице? Кой дявол ме… Казват… корабът всеки момент… щял да гръмне!… Боже, ако те има… Началство… може ли, спрете кораба да сляза!

„Спрете кораба да сляза!”

Интересно, как смехът понякога напира отвътре и в най-трагичните ситуации, в които човек попада! Той изглежда се командва от други, независими мозъчни центрове. В следващите години чувах тази невъзможна за изпълнение молба поне десетина пъти. От пасажери, придружаващи моряшки жени и деца, от случайни и неслучайни високопоставени политици, началства и проверяващи. Но в онова страховито, първо изпитание и за мене, за пръв път го чух от моряк-новобранец. От къдрокосия архитект и художник със светло-сините очи и с топлия, нежен, зареян поглед към хоризонта. Един замечтан, романтичен поглед, от който нищо не беше останало! Защото когато му подадох ръка и криво-ляво го настаних на леглото, в очите му, изцъклени от страх, непоносимо напрежение и ужас, се четеше само безумие.

Какво съм му говорил за кураж на фона на зловещия вой на вятъра и грохота на вълните, отекващи като бомбени взривове - не помня. Самият аз бях не по-малко изплашен и трудно овладявах логичната си мисъл. Навярно съм му казал, че се движим към тихия залив, че лошото време скоро ще свърши и той пак ще рисува своите пейзажи на палубата; че това е всъщност другото лице на моряшката романтика и той трябва да я нарисува някой ден…

Мина - не мина година и половина и той наистина нарисува голямата си картина - другото лице на морската романтика! На друг кораб, с друг екипаж, в друго море…

По време на едно от моите краткотрайни завръщания в дома я видях в една изложба на млади маринисти в бившия салон на културните дейци във Варна, в дните на Седмицата на морето. Беше голяма, мащабна картина: една висока, нащърбена, яростна морска вълна гонеше със завихрените си камшици изплашено до смърт човече с куп картини под едната мишница и част от счупената си палитра - под другата. От върха на такето на художника се извисяваше нагоре някаква спирална мъглявина под формата на интернационалния зов за спасение - SOS! Доскоро пазех фотокопие от тази интересна творба, пода- рена ми някога лично от автора, на гърба на която пишеше: „На др. помполит П. Балев с благодарност и признателност за идеята на тази картина. Август, 1976…г.” Но за съжаление в многобройните ми преселения от град на град, от квартира на квартира или съм я загубил, или някой по-сериозен от мене архивар-маринист просто ми я приватизирал. Иначе с удоволствие бих я поместил на това място.

И бих я озаглавил: „ОБРАТНОТО ЛИЦЕ НА МОРЯШКАТА РОМАНТИКА”

*
В един от дългите ни рейсове до Куба, с нас пътува щерката на служител в посолството, пасажерка. Млада, чаровна, предизвикателно жизнена, с дълга руса коса и още по-дълги, стругувани крака… На всичкото отгоре и… млада поетеса, печатала тук-там с протекцията на баща си първите си стихове. Имаше на кораба ограничени, закостенели в работата си за хляб и съществувание моряци, които нямаха никакво отношение към поезията, но я слушаха със зяпнали уста, когато в няколко „поетични” вечери в салета тя ни рецитира свои стихове.

Накрая дойде ред и за най-новите й куплети, писани на кораба, за екипажа. Общо взето бяха грамотно, чисто написани стихове, подредени, римувани по правилата на мерената реч, но кухи, измислени, преливащи от захаросани епитети към „героичния труд” на морските ни труженици и моряшките добродетели.

Едно от тези още „топли” писания беше посветено на Макавей, палубния боцман. Още не бяха отшумели гръмките, фалшивите овации и поздравления, когато лиричният „герой” се надигна бавно, заканително от стола си с машинално свити юмруци и смръщено чело. В настъпилото тревожно мълчание, желязното сърце на кораба задумка сякаш още по-често и по-силно. И тогава, в отговор на доста пресиленото му емоционално и романтично описание, той ядовито, на един дъх и безпардонно изрече приблизително следните мисли:

- Хубава си, госпожице, евала! Ама и ти като много други момичета, изглежда си тръгнала след хубостта си поетеса да ставаш. Хубостта на поезията според мене не е в римите и куплетите или във фасадата на автора, а в мисълта, в съдържанието, във философията на думите. А в случая, извинявай, ама твоите думи са фалшиви, изми- слени. Както виждаш, всичко на кораба е желязо, пластмаси и медни жици. Всичко на палубата е черна работа с въжета, чукчета, бои, товари и малко почивка в свободното време. Всичко в погледа на моряка е вода, разпенени вълни; понякога далечни зелени брегове и чукари; битпазари и огледални витрини, за да си оглеждаме физиономиите, които скоро ни опротивяват и дразнят. Каква ти романтика? Къде, кога си я видяла? Място за нея на кораба няма… Няма!

Недоволните и обидени моряци се нахвърлиха върху боцмана с негативни възклицания и недоумения - нещо, което за пръв път виждах. Явно, тези зажаднели за женска плът мъжки очи се възхищаваха повече на красотата и „фасадата” на поетесата, отколкото на стиховете й. И това беше съвсем нормално, естествено, разбираемо. Жената на кораба, каквато и да е, е първо за гледане и разсъбличане с поглед, после за слушане и разбиране, какво говори и какво иска. Биология! Моряшка народопсихология! Корабна романтика за интимна употреба…

Макавей, този почти нисък, набит, с широки рамене и високо чело мъж, с оредяла бяла коса, беше за нас колкото открита, видима, толкова и скрита картинка. Два часа по-късно, когато се прибирахме по кабините, може би въодушевен от „поетичната” вечер, той ми поднесе най-голямата изненада. Подаде ми една поизмачкана тетрадка с видимо притеснение и каза:

- Това ми е нещо като амвон под възглавницата. Не смея да ти кажа, че са стихотворения, затуй те моля ти да ми кажеш какво са… Слънце не са видели, да знаеш! Сто пъти се канех да ти ги покажа, ама все… Като гледам, как куцо и сакато, без душа и глава, се е хванало с поезията…

Прочетох на един дъх тетрадката и още не мога да си обясня механизма на тия обрати в мисълта и пове-дението на тази загадъчна личност! Как е било възможно денем, в работата си на палубата и в отношенията си с екипажа да бъде явен, ядовит антиромантик, да преследва и отрича всяка разнеженост, сантименталност и роман- тичност, а вечер в пълно усамотение, да се връща към себе си и да пише нежни, лирични, сантиментални и романтични стихове!? Е, не бяха кой знае какви постижения, нямаше теоретична подготовка човекът, нямаше усет за ритъм и рима, но имаше интересни мисли, сентенции, сравнения и метафори; имаше първична, натурална, земна житейска философия. От тази „поетична” тетрадка, трайно съм запа- метил изрази като: „…настръхнало, наежено, вълнясало море”, „черни облаци, поръбени с бели панделки”, „пенясали вълнички играят своя слънчев танц като бели балеринки”, „лунната пътечка зад кораба ме връща назад, към родния дом”, „в утрото се ражда червеното слънце” и т.н. Година по-късно моят състудент от университета, поетът Николай Кънчев щеше да публикува едно от най-хубавите си стихотворения, в което „гвоздеят” беше почти същата метафора „… утрото отелваше слънцето”!

*
В затвореното човешко общество на кораба, морякът лесно се превръща в активен индивидуалист, точно както пише в тълковния речник; че индивидуализмът бил съществено качество, характеристика на романтика. (Не съм сигурен, дали това е най-точното определение, но да оставим спора тук!) Все пак има нещо вярно, че на моряшкия, корабния индивидуалист, много често и лесно му избуяват бурени в душата, цветове се преливат в погледа му, понятия се бъркат в главата му. В този смисъл моряците много рядко говорят открито за своите романтични настроения и чувства, както са говорили, когато са се стремели към тях, когато са се готвили психически за моряци. Но това не им пречи да усещат романтиката, да я носят в себе си, да я отразяват в стихове, писма, записки, фотоси или картини.

Има и още нещо: в природата на човека е заложено да гледа и разбира приказното, вълшебното и божественото отдалеч, от разстояние, както се гледат шедьоврите в изобразителното изкуство. И да не вижда и усеща природната и духовната красота, когато живее всред нея, когато се слива с нея. Няма да сгреша, ако кажа, че морякът предпочита „да поглъща” с очи красивата гледка, за да я превърне в траен спомен; да я „запечатва” в своята биологична памет, отколкото да я коментира с възклицания и да разваля магията на възприятието. Защото, забелязал съм, всеки който се напъва да обяснява красотата с порой от инертни, заучени думи, я деформира, изопачава и разфокусира…

*
След едно завръщане от дълго плаване в бургаското пристанище дойде при мен журналист от окръжния вестник с „голяма” колегиална молба. Имал заплануван очерк, искаше да му подам някаква „сламчица”. И аз веднага с удоволствие му подадох не сламчица, а цяла греда - Иван Гредата му викахме на кораба. Як, снажен българин, над стоте килограма, с визия на борец тежка категория. Сериозен, отговорен, работяга; профсъюзен деятел от общо-флотски мащаб, най-добър в професията си като моторист и т.н. Той беше един от щастливите български моряци, участвал в първото историческото околосветско плаване с моторен кораб „Г. С. Раковски” с капитан Иван Станчев през 1964 година. Веднага прецених, че има какво да каже и разкаже на колегата-журналист. С две думи - той беше най-подходящата „матрица” за патриотичен, героичен, социалистически очерк. Но така се случи, че станах пишман за подадената „сламчица” на младия бургаски журналист!

Когато след десетина дни се готвехме за отплаване, Иван Гредата (прякорът му идеше от малко недодяланата му външност), „матрицата”, героят на публикувания очерк, се втурна зачервен и настръхнал от нерви в кабинета ми и най-безцеремонно, по моряшки, на един дъх изстреля в лицето ми основните моменти на дългото си писмено опровержение, което бил написал до редакцията на вестника. Освен явно измислените „героични” детайли и фактологически грешки от бита на кораба, най-силно се възмущаваше от ония пасажи, в които авторът го характеризирал като „сантиментална, романтична личност”.

- Ама как може бе, другарю помполит, да се пишат такива глупости!? И да се печатат? Имало романтика в корабната машина, в буталата, които ритмично тракали и ми напомняли за някакво стихотворение от Вапцаров! Дрън-дрън! Нито съм го виждал, нито съм го чел това стихотворение! Абе, ние, когато пресичахме Екватора, долу в машинното беше 52 градуса, едва дишахме, припадахме на работното си място и Шефмеханика ни свестяваше с газирана вода, а той ще ми пише за романтика, дето уж аз съм му я казал!… Когато се борехме с циклона в Индийския океан на живот и смърт цели четири дена, вантите на мачтите звънели и припявали своята романтична песен! Глупости! Първо, вантите и антените бяха изпокъсани, ако все пак сме чували някакъв звън, той е бил камбанен звън на умряло! Егати, да му пикая аз на неговата измислена романтика! Четирима колеги от онова забележително плаване вече ми звъняха! Да ми се подиграват и да ме поздравяват, че на стари години съм станал куко! Отка- чалка!… А в друго плаване, когато нагазихме в северните ширини и целият кораб заприлича на плаващ ледник, когато не сварвахме с вкочанясали пръсти спукани тръби и скъсани проводници да оправяме… аз съм се възхищавал на бялата, ледена романтика!… Не, не ще го съдя този мошеник!…

Помъчих се да го успокоя, да го укротя, да го разубедя; да му обясня какво значи лирично отклонение и художествена измислица в изграждане на образа и т.н., но той беше непреклонен:

- Ще го съдя! Два часа аз човешки разговарях с него, а той така да ме омаскари с измислени думи и да ми ги набута в устата!… Няма романтика на кораба. Тя е в главите на такива журналистчета, поети, фантазьори, безделници. На кораба има само работа, малко почивка, лишения и несгоди, борба за хляб и издръжка на семейства, това е!

Той все пак пусна в пощенската кутия писменото си възражение до редакцията на бургаския окръжен вестник преди да отплаваме. А аз и през нощта не преставах да мисля за неговите мотиви. Защото индиректно той засягаше и моята предходна журналистическа работа в Радио Варна. И аз като всички пленници на социалистическия реализъм, понякога си позволявах в моите репортажи и очерци да поукрасявам героите с т. н. „художествена измислица”. И аз съм понасял мълчаливи иронични усмивки на колегите или ядовити критики от моите „герои”. Затова умувах и трудно разбирах гнева на този човек…

С течение на времето, лека-полека, такива моряци като Иван Гредата като че ли окончателно ме убедиха, че моряшката романтиката е повече художествено четиво на бреговите романтици, на емоционално настроените мечтатели за море и пътешествия с кораби и яхти. Защото романтичните чувства, настроения и мечти, доколкото ги има в моряците - тяхната посока е обратна - от морето, от кораба към родния дом, родния град и България. Те са духовната връзка, духовните стожери, които крепят морския труженик в трудностите и несгодите, в критичните ситуации; те мълчаливо го подкрепят в борбата му за оцеляване.

Така неусетно, ден след ден, месец след месец, миля след миля, те неусетно се превръщат в носталгия. А в тази дума човекът зад граница, нашенецът, влага всички характеристики на понятието романтика плюс любовта към най-близките си хора, към домашния уют, регионалната природа, та чак до дъха на тревата и цветята в най-близката квартална градинка…