Анита Коларова

Най-после имаме роман, който се вписва като истинско постижение в съвременната българска литература. Като мощна прахосмукачка той поглъща нароилата се смет от недоносчета на миропомазани венценосци на съчинена слава, изживяващи се като класици. Около него не се шуми, тъй като отсъства, какъвто и да било пиар, което е недопустимо. Литературната критика все още мълчи! Зад меката корица с рехав контур на Айфеловата кула се крият искрометни /без преувеличение!/ богатства.

Спокойно, епическо повествование, в което зрее напрежение. Детайлизиране на рисунъка, умело заплетена фабула, философски размисли, наситени ярки пасажи, галерия персонажи, преплитащи се в интрига сюжетни линии, в основата на които се открояват главният герой арх. Теодор Дренски , българин, стажант в Центъра за метални конструкции-Париж, задържан от френската полиция в постелята на любовницата си - арх. Донвера Герина, българска функционерка от Юнеско, заради подозрения в съпричастност с ирански терористи. Всичко това - на фона на битките в Политбюро за власт в родината ни и Иранската революция, помела Реза Пахлави.
Иде реч за романа „Зряла възраст”, излязъл от печат през 2015 г., в който писателят Банко П. Банков е врязал остър „поглед към половин век от живота ни”.

Многозначността в заглавието на романа, чиято видима кинематографичност владее сетивата ни, е в майсторски тушираната автобиографичност /Банков - Дренски/, в зрялата възраст на главните герои и, не на последно място, на българския с о ц и а л и з ъ м , минал, както помним, през няколко етапа.

Романът анализира проблеми на преходното време от Втората световна война до края на студеното противопоставяне на фона на разместващата пластове революция в Иран, предшествана от тероризъм и олевяване на масите в страната с древна история и култура, както и в опасно олевяващата Франция „след три революции, Комуна и две поражения в три войни”.

Без да раздава видими присъди, но и с ненатрапващо се мнение за времето, Банков пише: „Двата враждебни блока отсам и оттатък желязната завеса периодично раздухват пропагандни шумотевици, за да отклонят внимание от действителни гафове на тайните си служби”. Съзвучно и днес!

Дискретно романът е посветен на учителя Димитър Димов /в книжния носител - „ На Д. Д.”/, с който Банко Банков има общи допирни точки: научен работник, професор, преподавател на студенти, живял в чужбина, талант и вещина в художественото претворяване на характери.

„Политиката е икономика, облечена в лозунги”- твърди Банков. Идеите отстъпват за сметка на практицизма и нагаждачеството. Банков бръква дълбоко в кървящата язва на зрелия социализъм, дължаща се най-вече на несъвършенствата на човешката природа, на ненаситното човешко око, алчно за пари и власт, което, според известната притча, може да засити единствено пръстта.

Времето на култа към личността е минало, но култът е бетониран в живковизма и партийната номенклатура, която наказва жестоко тъкмо „своите”, между които е и председателката на Съюза на архитектите, к.а.н. Донвера Герина. Името, измислено от автора, е съставено от двете имена Дона и Вера, като първото напомня мафиотско звание, а второто е свързано с вярата в Идеала! Всичките й роднини са просветени съратници на Кирков и Благоев, учили в европейски университети с „бащини наполеони”.

Някогашни собственици на чифлици в Плевенско, прегърнали марксизма. Лично познавали се с Бебел и Ласал, кореспондирали с Кауцки и Кръстю Раковски. Арх. Донвера Герина е наследила като лична съдба техните възгледи. Жена с точна представа за красивото, тя недолюбва Първия не само заради говорните му грешки и „дребнави селски хитрости”, но и за обкръжението му от орханийски земляци, тихомълком отпращани в девета глуха, т.е. на 5000 км. от България, съперниците си - функционери и партизански командири от Средногорието и Трънско. /По-възрастните помнят самоубийството /?!/ на един легендарен партизански водач /

Фабулата стартира с Решение на Политбюро за разгръщане на панелно строителство, задоволяващо вопиещи нужди в името на “социализирано колективно обитаване”.
Арх. Герина е човек с принципи: „Голата конструкция е голата истина за една сграда, красотата трябва да се търси в истината”. Нейно верую. Тя воюва в името на тази истина. Отстоява я! Но не!Това се оказва фикция. Битката с номенклатурчиците, които ще обезличат градовете ни, арх. Герина води със съзнанието за предизвестено фиаско…

Тя се възправя срещу „архитектурните предпочитания на правешките овчари и начина им да спорят”. Нарочена за западен апологет чрез убийствена статия в сп. „Архитектурна мисъл”, тя е „посъветвана” да си подаде оставката, за да се възползва от възможността да заеме вакантно място в българското посолство в Улан Батор. Грози я изключване от Партията, заменено с „последно предупреждение” и място на сътрудник към Българското представителство в Париж. Както помним, така ставаше с кадрите на БКП.

Разкъсвана между дилемата: „Да продължа да предупреждавам, че течението влачи разсъхващата се гемия на развития социализъм към водопад”, и магията на Париж, все още вярна на идеята, арх. Герина предпочита второто, спомняйки си доста прагматично и навременно мъдростта на крал Анри след Вартоломеевата нощ: „Париж си струва една литургия”! Кой нормален човек би устоял на подобна съблазън?

Като героините на Д.Димов, арх. Герина е жена с минало. А „миналото е като сянката, колкото и да се скъсява, не можеш да избягаш от нея.”

Съзнанието за трагизъм е дълбоко вдълбано в живота и наблюденията на арх. Герина:
„Почувства се примирена. Великата социалистическа идея, родееща се с християнството, заради която беше пролята толкова кръв, унищожен толкова генетичен материал, беше принизена до унизително верноподаничество заради дребнави житейски изгоди.

Бяха ли подозирали чичовците й докъде ще профанизират теорията строители на социализма…?” Забележете, не с т р о и т е л и т е, а конкретно с т р о и т е л и ! Думата, без определителното окончание „те”, подчертава анонимността на в и н а т а. В тази фиктивна анонимност разпознаваме истинските виновници. Защото Банко П. Банков стои на страната на трудовия човек, проправял с труда си пътищата към зрелия социализъм, но останал излъган.

Това е роман за г о л е м и т е и м а л к и предателства в живота.

Арх. Герина е п р е д а д е н а от главната редакторка на сп. „Арх. мисъл”, за чието назначение е лобирала. Истинското приятелство е накърнено. Михаила би трябвало да подаде оставка, но да не дава път на статията, твърди Герина в конфликта между двете. Но ето че интелектуалката - перфекционист, безпощадна към чуждите грешки, обвинителката, влиза в ролята на Михаила и сама става п р е д а т е л к а.

Тя дори не подозира, че като сочи яростно привилегированите властимащи, е една от тях: когато урежда своето протеже арх. Теодор Дренски за солидни парични награди от конкурси за архитектурни проекти, когато крие истинското си мнение в художествени изложби за произведения на изкуството с похвали, зад които се крие ирония - на принципа: ако кажеш истината, рано или късно ще сбъркаш. Така, в хода на събитията арх. Герина от обвинителка се превръща в обвиняема.

Когато арх. Дренски, попаднал сред ъндърграунда в парижки затвор тъй като се е забъркал с иранския комунист Омар, се нуждае от помощ, тя, която питае нежни чувства към него, подло го изоставя и спешно лети за България - „ни лук яла, ни лук мирисала”… Когато той е освободен и лети за България, арх. ГЕРИНА лети за Париж!

Защо се р а з м и н а в а т архитектите Теодор и Донвера, когато и двамата започват да чувстват нужда един от друг? Когато тя е готова на развод със застаряващия си съпруг?
А защо се разминават героите на Димитър Димов Борис и Ирина? Борис затъва в престъпления и дави гузната си съвест в алкохола. Деградира физически и нравствено. Ирина, превърната в метреса, която не може да избяга от класата, с която доброволно се е свързала, от лукса, в който е потънала също като Донвера, омърсена от живота и останала без бъдеще, намира „спасение” в куршума. Близостта на двете, както и различията между тях, могат и трябва да бъдат обект на отделна изследователска студия. В настоящата статия тази близост е само загатната. Така или иначе, двете си приличат, макар и свързани с различни общества и епохи.

Арх. Донвера Герина не е, за наше съжаление, извисена като Ирина. За Ирина ни е жал, но не и за Донвера. Не би си теглила куршума. Снишена, изчаква в България да мине бурята. Желанието й да забрави екстрадирания Тео, който у нас вече работи като началник на строителна група към Агрокомплекса в Белене и бавно се обезличава, е материализирано в спорадични спомени за негови вещи като бельо и четка за зъби. Защото, оказва се, Донвера не може да обича никого, освен себе си.

Банов отбелязва иронично: „Месец след като Теодор бе екстрадиран, Донвера се завърна в Париж”. След края на мандата й в ЮНЕСКО, тя е упълномощена да менажира представителството на „Ексимкомерс” в Париж, практично затворила очи за нерегламентираните сделки. Какъв цинизъм! С нает апартамент в Латинския квартал, в тихо пристанище, спасила кожата с цената на чертаещи падението й компромиси!

Уредник-управител на малка картинна галерия в квартала на художниците Монмартър с извисения арабесков купол на Сакре Кьор, където майсторите на четката търсят изящното или модерното, за да са в хармония със себе си, тя отново е победителка.
Галерията, в която излагат български художници, назовани поименно, само привидно не е печеливша. Специално доверено лице /персонажът е нарисуван със завидно майсторство/ отговаря за „неспецифичните дейности, които отчитаха с многоцифрени суми неофициалното салдо на галерията”. Читателят вижда арх. Донвера Герина в края на романа да „превърта с неудоволствие зрели години от живота си… с бонусите и дефицитите”. Победителката не се ли лъже? Ще има ли още победи в нейната з р я л а възраст, която клони към залез? Защото според Балзак, за който ми идва наум сега, „всяка спечелена победа означава една по-малко”. Остарялото й лице, въпреки скъпата козметика, буди съжаление.

Антипод на арх. Донвера Герина е очарователната французойка Клер, родила детето на иранеца Омар, загинал при атентата. Водена от любов и вярност към паметта на любимия съпруг, Клер се записва в комунистическата партия и продължава неговото дело. Животът е водовъртеж!

Несъмнено Банко П. Банков е школувал при класиците. Долавяме в богатия му нюансиран език, в точността на фразата, в извивките на мисълта, в развихрянето на страстите, в картините с протекли покриви на замъците на обедняващата парижката аристокрация /за сметка на новия елит/, в свежия интериор и екстериор едно приятно докосване до Балзак, Стендал, Толстой…

Романът, в който няма и бегло облаче от модните вулгаризми, а е р о т и ч н о т о присъства с финес, е тъй увлекателен, че читателят не иска да се раздели с него. Това е един истински европейски роман, който трябва да бъде преведен на много езици. Който трябва да стои на вниманието на кинаджиите ни, които отсъстват, уви, от България!

Банко П. Банков. „Зряла възраст”, роман, Издателство „Фастумпринт”, София, 2015 г.