Минчо Марков

През моята 50-годишна журналистическа дейност съм се срещал с много колеги, приятели и обикновени хора. Повечето от тях са били искрени и честни към мен. Но един от тях остави най-дълбока диря в съзнанието ми, един човек, когото никога няма да забравя. Този мъж бе Петър Ненов. Човекът - талантлив творец, човекът - незаменим приятел. Човекът, който щедро се раздаваше за приятели, без да търси отплата или я приемаше само ако е в обща полза.

Неговият живот беше едно стремително професионално израстване, което сложи началото на неподозирани преходи, богати преживявания, изобилие от осъзнати трудови делници. Позовеш ли се на делата му, на фактите, остава скрит човека, защото може би те надделяват над личността. А колко е важно да видиш или най-малкото да потърсиш именно неговата човешка същност.

И когато в живота на човек се съберат преживяни и осъзнати събития, изпитания и радости, пътища и мечти, постижения и кръгозори, мисълта търси да намери техния логичен ред, да обсъди разумните доводи, да преосмисли годините, изпълнени с безброй преодолени трудности и заслужени победи.

И днес, когато Пешо вече не е сред живите, продължавам да съм убеден, че той хармонично съчетаваше у себе си духовно богатство, морална чистота и физическо съвършенство. Имаше силно развито социално чувство за справедливост, изтъкано от нравствени и емоционални внушения и самовнушения, от изстрадани истини и вяра в доброто, от неизтощим вътрешен заряд.

Петър Ненов беше преди всичко приятел в най-истинския смисъл на думата. Готов да се отдаде изцяло на него. Спомням си как аз, когато завършвах образованието си по журналистика в Софийския университет, трябваше да подготвя дипломна работа на тема “Предаванията в Радио София за Строителните войски”. Тъй като Пешо беше редакторът им, го помолих да ми даде справка за използваните тематични направления, инициативи и рубрики. Но не получих справка, защото Петър Ненов седнал и написал цялата ми дипломна работа. Написал я като литературно произведение. Когато я защитавах, научният ми ръководител Михаил Минков - тогава преподавател по радио- и телевизионна журналистика в Университета, каза пред комисията: “Това е едно изключително творение, написано от талантлива ръка, заслужаващо най-високата оценка!”

Както вече споменах, Пешо беше редактор на радиопредаванията за Строителните войски и службата много често ни срещаше в сградата на ГУСВ. Той беше един от най-уважаваните сред офицерите. Неговото мнение тежеше и всички се съобразяваха с него. Беше винаги прям, смел, не се нагаждаше към мнението на “генералитета”, както правеше негов колега от гилдията. Не се бореше и за лични облаги. Не ламтеше за пари. Напротив - получеше ли хонорар, беше готов да предостави парите на изстрадал колега, без да очаква да му бъдат върнати. Затова не се и възползва и от възможностите след демократичните промени, не се полакоми за лично облагодетелстване и стремеж към забогатяване. А можеше да стане издател и да заграбва от изпразнения джоб на бедния българин последната му стотинка, както това стори наш “приятел”.

Такъв запомних полковник Петър Ненов. Общуването му с колеги, дори със случайни хора, не беше само служебна учтивост, форма да докажеш, че си добър, а вродено чувство за уважение към личността, внимание, състрадание. Често това общуване включваше такт, размисъл, вълнение и дори полет на въображението, ако щете критичност или самообвинение. С една дума - преживяване. Понякога изпълнено с радост, понякога очернено от мъка, понякога костващо свръхнапрежение на силите…

Тези срещи наглед бяха обикновени, липсваха превзети фрази, но пък бяха твърде усложнени - трябва да се постараеш да разбереш отсрещния, да му съчувстваш, да му помогнеш. Петър всякога постигаше това и затова всички го уважаваха. А животът му изобилстваше от какви ли не случаи.

Още от малък Петър Ненов се е занимавал със спорт. Освен с бокс, бил е и любител на водните спортове. Тези дисциплини бяха култивирали у него качества на смелост и хладнокръвие и той обичаше често да ги демонстрира. Бяхме веднъж на басейна “Мария Луиза”, беше късно вечерта и на Петър му хрумна да ни покаже скок от най-високото. Казано-сторено. Скочи той с главата надолу - красив, изящен скок. Но какъв кошмар! Точно тогава източвали водата от басейна и нивото било не очакваното, а съвсем малко на дъното, ала в тъмното кой да види. След скока Петър се изкачи по стълбичката, от лицето и главата му шуртеше кръв, но той с присъщото му чувство за хумор каза: “Добре, че паднах на главата си, та не се потроших…!” Оттогава му останаха и малки белези по челото и слепоочията, а той с гордост разказваше, как е имал да късмета да скочи с приплъзване и така да се отърве леко.

Но Пешо имаше и друга черта в характера: не търпеше неправдата, лицемерието и несправедливите деяния. Особено остро той реагираше на обидите и не прощаваше на виновниците.

Спомням си много случки, но ще спомена само три от тях.

Бяхме получили хонорар за една съвместна публикация в Радиото. Решихме да “ознаменуваме” събитието и се събрахме група приятели в “Попското” на площад “Света Неделя”. /Сега ресторант “Цар Петър I”/. По едно време, бяхме вече порядъчно пийнали, когато Пешо забеляза, че на една от съседните маси двама души започнаха да си разменят юмруци. Той стана, хвана ги за яките и какъвто си беше здравеняк, вдигна ги от столовете и започна да ги кюска. След което се върна и продължихме разговора. А двамата, стъписани и онемели от неочакваната реакция и силата на “спасителя” си, седнаха смирени на местата и продължиха кротко да си допиват…

Втори случай: този път седяхме в ресторант “Берлин” срещу Народното събрание. Един от посетителите - мощен негър - започна да буйства. Пешо го предупреди да се съобразява с правилата на поведение в обществено заведение. Но явно негърът беше загубил чувството си за мярка, пък и едва ли предполагаше, че Петър Ненов е бивш боксьор, затова продължи да досажда и безпокои присъстващите в ресторанта. Тогава моят приятел, известен укротител на буйни глави, стана, сграбчи развилнелия се самозабраванко и го хвърли на подиума сред музикантите. Оттогава е останал и нарицателния израз “хвърли го в оркестъра” - за хора, които умеят да озаптяват самонадеяни негодяи…

За един друг случай искам да разкажа малко по-подробно. И той беше свързан с почерпка. Петър Ненов беше написал чудесен очерк за командира на Плевенската дивизия във вестник “Работническо дело”. Изумен от публицистичното майсторство и таланта на автора, както и от неговата обективна оценка, командирът покани двамата да му гостуваме. Приехме поканата и потеглихме с влака. Но тъй като нямаше свободни места в купетата, решихме да седнем във вагон-ресторанта. Пешо току-що се беше завърнал от служебна командировка в Унгария и започна да ми разказва за пребиваването си в Будапещенското радио. Увлечени в интересните му преживявания, двамата запалихме по цигара. Но сервитьорът ни направи забележка и ние ги загасихме. Но след време отново нарушихме реда. Тогава един пътник от съседната маса ни нагруби с твърде нецензурни думи. На Пешо само това му трябваше. Знаех, че няма да му прости и се стараех да му отвлека вниманието, като непрекъснато го разпитвах за нашите унгарски колеги и приятели. Някъде преди Червен бряг пътникът-грубиян стана от масата, явно му предстоеше да слиза на гарата. Пешо мигновено скочи от мястото си, хвана го здраво за шията и го притисна до стената. Притекох се веднага да предотвратя инцидента. Пешо разярен тържествуваше, а потърпевшият, изпаднал в безпомощност, направо си беше глътнал езика.

- Какво да го правя? Да го хвърля ли от влака? - обърна се театрално към мене Пешо.
- Моля те, пусни го!
И той го пусна.
Двамата излязохме да пушим в коридора. Влакът намаляваше скорост и потърпевшият доближи до нас с багажа си. Видях го, че е с убито самочувствие и реших да го заприказвам:
- Друг път бъдете по-внимателни с непознати! - назидателно и помирително започнах аз, а Пешо строго отсече:
- Там, където скърца вратата, не си слагайте пръста! Повтори!
Непознатият не отговори.

За да го избавя от неприятния разговор, попитах:
- Вие вероятно ще слизате сега на гарата?
- Да! - плахо ми отговори той.
- Никакво слизане! - изгледа го през вежди Пешо. - Ще пътувате с нас до Плевен!
Прецених, че положението става отново напечено и помолих непознатия да се върне във вагон-ресторанта и да седне на нашата маса. Така и стана. Когато видяха това, всички от вагон-ресторанта започнаха да ни ръкопляскат. Почерпихме госта, платихме му и пътните обратно от Плевен до Червен бряг, извинихме се един другиму и се разделихме като приятели.

Такъв си беше Петър Ненов…

Годините на съвместното ни неувяхващо приятелство напластяваха все интересни и запомнящи се преживявания, които зациментираха нашите чистосърдечни отношения завинаги. Преждевременната му смърт прекъсна една необикновена дружба, където ежедневието ни изправяше пред непрограмирани изпитания и рискове, както и пред щастливи мигове. Полковник Петър Ненов взе с отличие всички изпити и в професионалното си извисяване, и в чисто човешките си взаимоотношения с хората. Издържа и най-тежкият си изпит - да спечели завинаги обичта и уважението на приятелите си.

*** /Бел. П. Павлова/: Защо ли си спомних този случай? Мисля че е заради усмивките и смеха. Толкова много смях за една вечер - повярвайте - незабравимо изживяване. Петър току-що бе подписал поредната си контрактация - за повестта “Птица сред пламъците”, посветена на огнеборците. И с получения аванс в джоба той покани полк. Иван Паунов, главен редактор на сп. “Огнеборец” и полк. Минчо Марков, главен редактор на в. “Трудово дело” - да отпразнуваме събитието в ресторант “Славия”. Било е преди да купим “Москвич”-а, защото взехме такси и от редакцията на сп. “Огнеборец” поехме към кв. “Лагера”. И двамата ни спътници се надпреварваха да разказват вицове, а шофьорът на таксито веднага се присъедини към тях. Беше истинска находка, същинска Шехеразада, но вместо приказки, знаеше хиляди вицове, кой от кой по-остроумни. Затова, щом пристигнахме пред ресторанта и се разплатихме, Петър го покани да се присъедини към компанията ни. Шофьорът с охота се съгласи, врътна ключа на таксито и веселата ни група се настани на маса в ресторант “Славия”. Боже, над пет часа тримата не спряха в надпревара да разказват виц, след виц, след виц. И всеки виц предизвикваше нашия неподправен смях, смях, смях…На сутринта лицата ни бяха като мумифицирани, боляха ни мускулите и трудно говорехме. Бяхме получили мускулна треска от кикотенето часове наред… А повестта “Птица сред пламъците” Петър наистина написа, публикува в сп. “Огнеборец”, даже получи и награда за нея…