Климент Цачев

Ние пишем свойте стихове,
убедили себе си, че без тях не бихме живели.
И с недъга на вярата
все развяваме грива на плешивото теме…

А всъщност преживяваме от стиховете си.

Дървоядът на гузната съвест с мисълта ни прониза
патината на инфарктите и дълбае, дълбае сърцето…
Коринфар вземаме, за да имаме сили
да изкачим на обед стъпалата до кухнята,
а във строгите здания, когато е спрял асансьорът,
пребледнели на всяка площадка се люшкаме…

Защото ний всъщност преживяваме от стиховете си.

Оглушали от ритми и рими,
все не можем да чуем в тишината гласа си.
Всяка дума е обърната от нас въпросителна,
на която закрепваме клупа на бесилото…

Ще увиснем на него, но викът ни предсмъртен
вцепенил е палача, да не ритне под краката ни бурето…

Какъв е викът ли?
Последният вик към безсмъртие?…

Няма смисъл да казваме повече, че сме с народа -
някой друг го е казал, озарено от вяра, веднъж и завинаги.
Ний не сме плагиати…
И за тази наша обреченост не ни плащат с куршуми.
Пресметливо се питаме дали той е със нас.
Поласкан е народът от въпроса ни многозначителен.
А такива, безпомощни, то се знае от всички, не бесят.
Не бесят!

Патетично, нали?… И се сливаме с подвига…
Няма хрипове, няма предсмъртни конвулсии…

А пък всъщност ние преживяваме от стиховете си!

1987