Мартен Калеев

„Проклет и ненаситен читател! Не смей по-натам да прелистваш!” Мога да започна с тези думи на нашия писател-земляк представянето на поредния брой на алманах „Огоста”. Кой e той ли? И къде го е казал ли? Ами вижте в библиотеката, поинтересувайте се! Поровете в интернет. Нали всеки се пише за пръв почитател на литературата, а всъщност тихичко я подминава, залисан в употребата на битието.

А пък някак не иде да демонстрира, че си е малко алитерат. Виждал съм десетки хора, които се скъсват да обясняват, че познават или са приятели с еди-кого си, че и те пописват, че това, литературата, е хемоглобинът на душата им. Всъщност … знаете каква е истината. И суетата им никак не е случайна!

В дни на всеобщо лицемерие можем да преглътнем неискреността като малко прегрешение. Когато за обикновения човек основната дилема е как да убие времето си, докато работи, пазарува, гледа мача или пийва, спори с шефа, кара се с комшията, чеше се по дискретни места, умувайки за кого да гласува или да не гласува, то за умния дилемата е как да употреби, да осмисли и без това малкото отредено му време за творчество.

Време, което да отвоюва, да открадне, да откъсне, за изчопли с нокти, със зъби и с ожесточена душа от делника, от съня - зер и той душа и тяло обгрижва. Пък и не само своята!

В преследване на насъщния е много лесно да се превърнеш в скот, но далеч по-трудно е да се издигнеш до Фицджералд, нали?!? Писателят нито се самозаражда от спусти Боже, нито се самопроизвежда, нито оцелява и се развива, ако няма „благодатната почва”, наречена подкрепа и доброжелателност.

Подмятането, че писането е благословена, едва ли не бохемска „болест”, от нея „страдат” малцина изкушени, никак не се връзва с логиката на съвремието. То сякаш се опитва да повтори традициите на някогашната Франция, която официално е забранила покойните „артисти” - писатели, художници, актьори, певци и пр. - да бъдат погребвани при простосмъртните - защото приживе те са се превъплъщавали в толкова много свои герои, че са изгубили душата си.

Сега е дори по-лошо - писателите /пък и останалите от артистичната гилдия!/ още приживе като че ли бавно и фатално са се изгубили сред своите съвременници. Дано не е завинаги! А в древна, процъфтяваща Гърция, те са били поставяни редом до боговете. Днес едва ли някой си въобразява, че подобно превъзнасяне е необходимо!

Та за каква ли съблазън писателска или творческа може да става и дума, щом като нито благоденствието, нито признанието, нито спасението очакват писателя някога или някъде ?!? Но както казва Презвитер Козма „Ако няма съблазни, не би имало избраници”. Избраници ли? Има и по-подходяща дума. Читателят я знае, сигурен съм. Писателят също я знае! Мисия! В абсурдното поднебесно пространство „провинция” не рядко тя му гарантира участ подобна на роб на галера.

Хемингуей е твърдял, че светът пречупва всеки и убива онези, които не искат да бъдат пречупени. Но светът и ние в него не сме еднакви. И „най-калпавият” човек си има идеал, защото и той търси, и той намира според аршина си. Великото рядко е белязано с изключителност. А повечето от нашего брата са на …точката на счупването. И продължават да пишат, който колкото и както може. Все с едната надежда повече за тая пуста духовност, която е разпознавана като важна само в кухите високопарни речи, а иначе зъзне сред пресметнато безхаберие и инертна недалновидност.

Та да се върнем на думата. С тази, с която започнах. Едва ли някой ще дръзне да оспори казаното от Радичков за читателя. Казал го е в точно определен контекст. С цялото си уважение към читателя. И ние „правим” алманах „Огоста” именно в този контекст, с лични нерви, според силите си, като приемаме изданието като част от обществения залог - залогът дали във времена на тежък духовен и емоционален упадък все още има възможности да се направи нещо от пишещите на полза роду. Без преувеличения, но и без излишно скромничене.

Защото талантливите винаги ще творят и ще създават „по нещичко” там, в зоната на престижа. Ще прибавят към биографията на града, на региона, на страната. В името на духовността, без която посърналото ни ежедневие ще оскотява все повече и повече.

Ако някой не разбира това, то вината едва ли е само наша! Насаждането на мнение, че „на местна почва” няма хора с буден ум и че едва ли не нищо свястно не може да се роди, че големите автори и произведения са някъде там, в столицата или в големия град, е бутафория, която, за жалост, понякога се подкрепя от зли езици и пера.

Одумването е оръжието на творческата немощ! Ще подминем проблема със словесната инфлация, няма да й противопоставяме някакво измислено книжовно рицарство. Алманах „Огоста” вече е четен далеч отвъд пределите на Северозападна България. Литературните среди го забелязаха и признаха. И не само те!

Поредният брой на алманах „Огоста” е пред Читателя. В него не е търсена нито литературна униформеност, нито излишна патетичност. Надяваме се в него да не открие нито скуката, нито досадата. Ако нещо не му допада, нека прелиства нататък.

Докато „…долови как от страниците се разнася тежък дъх на човек”, който се опитва да живее на светло именно тук, в своя град, в родната си страна, по възможност, в зоната на престижа.

„Проклет и ненаситен читател!” Нека е благословена твоята ненаситност за всякакъв вид изкуство. Не забравяй, че високомерието не е нито повод за възхищение, нито е индулгенция за обществен и човешки престиж.

А докато четеш или прелистваш, не замеряй насътворилите алманах „Огоста” с дума-камък. Знаеш, само безгрешният има право да хвърля първи?