Никола Статков

Войниците държаха пушките запънати, забити в рамената. Десет горещи пръста - върху десет студени спусъка. Десет чифта замръзнали очи. Единайсет - с очите на поручика, застанал встрани, с изопнато до пръсване лице, с избелена от възбуда уста, готова да изрече последната дума от командата: „Огън!”. Десет тъмни дула и единайсет чифта лудешки очи - срещу мъжа, изправен в нивата.

Човек къде двата метра висок, Младен Йошин по прякор Туча гледаше, без да мигне. Опитен във военните работи, той знаеше, че няма да дослуша екота на гърмежите: преди корията в Байово бърдо да го върне насам, куршумите ще пронижат сърцето му. Туча сведе глава и съгледа в завратените ръкави на палтото си няколко кукурузени зърна, които лъщяха върху черния шаяк.

Мина му през ума, че войниците ще го заровят дълбоко и тия зърна никога няма да поникнат; надълбоко земята е дива, всяко семе дири питомна почва, за да кълни. Човекът, легне ли в земята, мъртъв ляга и повече към живот не се завръща. И това си помисли Туча в тоя страшен час и за хиляден път се осъди, че тогава не запита човека по оня въпрос, белки сега нямаше да стои срещу зейналите дула на пушките.

Мигом затвори очи и като наяве видя как тичат насам близнаците му, газят боси пожълтялата трева, а зад тях бавно и кротко пристъпва майка ми, бавно и кротко, сякаш се бои да не изтърси без време това, което крепи под широката си дреха, това, което поритва под сърцето й…

Пътят на Туча до нивата на Иван Цокин се заизвива преди пет години от окопите на Добро поле. Свира се в тях месеци наред, жега го пече, дъждове го праха, едва не оглуша от взривове и гърмежи. Що страхове бра отначало, когато за пръв път видя как една граната откъсна главата на войника, залегнал до него, що ужас беше: душата му насмалко да изхвръкне през зъбите. Сетне претръпна, пред очите му изпогинаха сума ти мъже, смъртта накамарчи доста хора и във вражите окопи.

В ада, погълнал Добро поле, той се питаше защо врагува с ония оттатък, какво деляха с тия френци и англичани, които умираха досущ като нашенци, защо искаха да се затрият едни други от белия свят, да почернят домовете си, кому бе нужно това изстребление! Тогава, в онова време на пълна безизходност, дойде писмото на майка му. Кратко беше писъмцето, кратко и страшно: баща му взел назаем пари от Начо Ушанеца с голяма лихва за кратък срок, не можал да ги върне и оня прибрал нивата в Синчово поле.

Напил се от мъка сиромахът, срещнал лихваря и го хванал за гушата. Бутнали го в затвора под Враца, щели да го съдят политически, тъй като времето било военно и законът се изметнал в това направление.

Закле се Младен Йошин: ще отмъсти заради баща си. От малък го оприличаваха на чугун, толкова беше излят от сила и якост. Чугун, туч, та - Туча, този прякор му остана, ала никой не беше изпитвал силата на юмруците му. Ще я изпитат, пръв ще усети това Ушанеца, само да се прибере на село…

Насметоха ги ония отвъд, разпокъсаха се рехавите български редици, мъст забушува в мъжките сърца, мъст и щура злоба срещу тия, които в тила продаваха нивите на бащите и сълзите на майките им. Намериха човеци умни и грамотни, просветлиха ги в едно-друго, поведоха ги назад, сметка да дирят, грехове да наказват. Не би…

Силна беше властта, силна и въоръжена, пък те - повече на чувства я караха, нямаха си добър ред и наука кое как да направят, та залудо да не отиват жертвите. Много войнишки шинели опустяха под владайските височини; Туча оцеля по чудо и се върна в Бяла мечка. На другата година жена му близни, две момчета роди, две тучлета, яки като него, светлообрази като нея. Баща му ги видя в затвора, там ги отнесоха, че имаше да лежи още заради протритата гуша на Ушанеца.

Като зърна внуците си, човекът рече: „Било що било, сине, не гони карез. Забрави всичко и си гледай тучлетата…” Младен Йошин послуша баща си наполовина: децата си гледаше, ала нищо не забравяше. През юни двайсет и трета стана превратът. Убиха баща му, уж се опитал да бяга от затвора. Яростта превърза душите на възли, замириса на барут. Той пламна есенес, като зазряха кукурузищата. Тук, от Тодорини кукли до Дунава, беше царството на бунта, небето на радостта, преизподнята на мъката.

Кметът и Ушанеца нямаха време да шавнат. Туча ги затвори в мазето на общината и повика другарите си да решат какво да правят. Нико Ефрейтора каза, че на тия изедници им се полага по един куршум. Разбрали накъде избива положението, близките на кмета и Ушанеца дотичаха презглава. Ревове, молби, обещания… Надойдоха и други, по-неутрални хора.

И те рекоха, че ония двамата никого не са убили, мирно е селцето, нека мине без кръв. Стъписа се Туча. И другарите му се смаяха какво да сторят. Човешки живот е това, не е муха - да плюнеш и да я удавиш. Вдигна се Младен Йошин, та във Вършец. Не намери човек, който да му каже как точно да постъпи; всички бяха отскоро на власт, опит си нямаха. Посъветваха го да отскочи до Берковица, там щели да отидат двамата най-главни по въстанието, те знаят какво се полага за случая.

В Берковица Туча начаса получи тайна и важна задача: да взриви жп линията край Лакатник. За целта му отпущаха две сандъчета с динамит. Това - добре, ама той си имаше въпрос за питане, че ония в мазето чакаха, цялото село чакаше. Двамата главни пристигнаха от Фердинанд с камион. Единият хлътна в стаята на щаба и Туча едва успя да зърне светлото му лице. Другият, мургав мъж с черна коса и черни катранени очи, тозчас бе наобиколен от въстаници. Току вдигна ръка и захвана реч.

Зяпна го Туча, заслуша го, че оня човек не говори, ами стреля; стреля с думи и погледи. „Ей сега ще го запитам какво да правим с кмета и Ушанеца..” Не успя, някой го викна за динамита. Туча яхна врания кон и препусна към Бяла речка. И тъй като не донесе никакъв по-горен отговор на въпроса, милостта надделя и двамата пленници бяха освободени. Те се втурнаха през сълзи да целуват ръцете на Туча, ала не можаха да го направят поради липса на съгласие от негова страна.

Жена му, бременна в последния месец, се запъна, помоли го тая смърт, динамитът, да не нощува в къщата им и той отнесе двете сандъчета в кметската стая, в която се разпореждаше вече няколко дни. На другата заран по петляно време един мъж и един кон се измъкнаха незабелязано от селото и поеха из Сухи дол закъм Лакатник.

Сведението беше, че вечерта от София за Враца и Фердинанд ще потегли влак с войска и оръжие. Той не биваше да пристига там. Белоречанинът прекара целия ден в наблюдение на гарата и жп линията. Щом мръкна, той се захвана за работа. Не бяха тежки двете сандъчета - я имаха, я нямаха по десетина кила едното, - но да ги мъкнеш лежешком цял километър, да ги носиш над главата си, затънал до гърди в студената вода на Искъра, не е лесно.

Всичко стана, както беше го намислил: изкопа чакъла и току под двете релси набута сандъчетата. И влакът дойде, както бе казано, и фитилът се запали, и Младен Йошин за броени секунди се бухна в Искъра… Само другото, най-важното, не се случи: никакъв гръм не последва и вагоните един след друг се изнизаха на север и отнесоха смъртта на въстанието.

Луд от ярост, Туча разкова двете сандъчета и наместо динамит, намери в тях торбички, пълни с пясък. Върна се в селото, цяла нощ въртя телефона, за да обади в Берковица, че нищо не е свършил, че някой мръсник… Искаше да предупреди за войската, която не беше успял да спре. Оттатък мълчаха. Възседна коня и полетя. За да види прерязаните телефонни жици над Спанчевци, да зърне отдалече мъже в униформи, с пушки и картечници, мъже, тръгнали да залавят и убиват. Обратно за Бяла речка. От бранището видя такива мъже и на площада.

Неделя по-късно жена му го намери в гъстака под Коритата. Дълго плака, още по-дълго му разказва. Хванали другарите му, съблекли ги пред всички на площада и бой, бой… Ефрейтора лежал у дома си в несвяст и бил на умирачка. Най-много налагали с цепениците кметът и Ушанеца. И на нея налитали, но ги спряло положението й.

Заканили се, че ще го пипнат, жив ще го одерат - фаша по фаша. И още нещо му каза жената: кметът се похвалил, че през оная нощ сам измъкнал динамита от сандъчетата и ги напълнил с пясък, резервен ключ си имал от кметската стая, за който будалата Младен Йошин не знаел. Сега чакал орден: цяла войска запазил невредима, кажи-речи България запазил…

Всичко чу Туча, всичко преглътна, нагълта се, та чак преля. Рече на жена си да не идва повече, ще вземе да роди някъде по вървищата. На брат си Мито да каже, свестен момчурляк е той, няма да го издаде. И хитър е - трудно ще го усетят къде скита по нощите. Да му поносва нещо за ядене, пък сетне - каквото ум и разум учат.

Така тръгна. Криеше се Туча из горите, посрещаше нощем шурея си. Денем гледаше хората, тръгнали по къра. Белоречани обраха кукуруза, изораха нивите, с жито ги засяха. Само неговият кукуруз на Иванов рът стоеше необран. Кметът предупредил: пипне ли някого да откърши мамул, в затвора ще го окласи. „Няма да е тая - чак стенеше от гняв и мъка Туча. - Моите хора глад гладуват, а тука хляба сняг ще го затрупа.” Реши: ще обере някоя нощ кукуруза, ще го обели и скрие в храсталака, а шуреят - днеска, утре, кога с торба, кога с кошница, ще го пренесе в селото. Така реши, така го хванаха.

Зазоряваше се, сухите кукурузени пера шумяха, той кършеше, на стрък белеше. Няколко щика го боднаха в гърба и в гърдите. Кметът и Ушанеца бяха довели войниците. Поискаха да му видят сметката, както бяха се заканили. Поручикът отказа, щял да кара по закона. Ония двамата навирчиха носове подсърдени и си отидоха. Него поведоха на разстрел. По-далече от селото - рече поручикът. И още нещо добави: в ливада не бива, че земята е твърда; в нива, там по-лесно се копае. Затуй спряха в нивата на Иван Цокин. Стопанин беше той, стопанин и половина; изорана на тънки бразди, ситно бранувана, почвата стоеше мека и бухнала като пролетен облак.

Туча отвори очи: нямаше ги близнаците му да тичат боси насам през пожълтялата трева, нямаше я жена му с широката дреха, с тръпно от горест сърце, под което поритваше трети син или дъщеря - силно мургава като него. И с черни очи - като неговите. Ах, защо не запита тогава в Берковица какво да се прави с кмета и Ушанеца!

Да беше запитал, белки спестеше мъки и обиди на белоречкия народ, белки не стоеше сега тука, с вързани ръце, на един дъх от смъртта! Оня човек щеше да му каже…
Поручикът вдигна и дулата отсреща потрепнаха. Една дума - един залп. Туча падна възнак. От завратените ръкави на палтото му се изтърколиха няколко кукурузени зърна и заблестяха върху влажната земя.

А щяха ли да поникнат?