ЕСЕТА
ДОСТОЕН ЛИ СЪМ ЗА ТЕБЕ, БЪЛГАРИЙО?
Всеки от нас е длъжен поне веднъж в годината да застане сам очи в очи срещу своя Бог и да се запита: „Достоен ли съм за тебе, майко Българийо?” И каквото чуе от своята съвест, нека то да му е съд и присъда.
Кому е нужно подобно откровение? На всеки българин, на всеки мъж, на всяка жена. Защото ни е връхлетяло като грозна градушка сляпо време. Защото ни е хванала за гушата тъжна орисия. И то не за някой всесилен наш грях, а само защото сме родени тук, на една малка територия на юг от река Дунав и на запад от Черно море. Защото сме деца на изстрадалата майка България. А кой може да избира сам майка си и баща си? Кой може да избира сам родината си? Никой!
Днес мнозина хвърлят кал по лицето на България. Отричат се от нея и бягат през три континента в четвърти. Само хляб ли дирят там? Какво ги задържа на хиляди километри от родния праг? Коя е тази земя на света, която ще ги стопли повече от нашата земя-кърмилница! Коя е тази вода, която ще ги напои по-сладко от нашите дивни горски извори?
Сигурно и те това се питат, когато прекрачват държавните ни граници и потеглят по своя път далечен. И дълго търсят своя хляб и своята слава. И дълго трупат своите пари и признание. И още по-дълго броят дните, откогато са се разделили с България. Не може да не е тъй. Не може, ако са истински българи.
Нека ги оставим на мира заминалите. Тяхно е правото да се завърнат един ден тук, при нас. Ала ние какво правим всеки ден, всеки час, всяка секунда за нашата мила майчица? Ние, дето сме на своя синовен пост? Ние, дето сме длъжни и в съня си да я пазим от всякакви похитители. Та нали тъкмо от наше име един от най-искрените родолюбци, патриархът на родната ни литература, патриотът Иван Вазов изрече слова равномолитвени, само защото са посветени на България:
Аз съм българче. Обичам
нашите планини зелени.
Българин да се наричам
първа радост е за мене!
Точно за ей тази първа радост ни е приказката! Защо не хвалим достатъчно нашата родина? Каквито и кусури да има, тя си е наша до сетната си бучка пръст. А кое родолюбиво чедо ще посегне да орезили родната си майка? Защо не се гордеем още по-открито с нейното славно минало, когато воините й са къпели конете си на три морета? Защо не почитаме още по-достойно заслугите на първоучителите си, светите братя Кирил и Методий? Защо не ги славим тъй, че никой по света да не посмее да отрони хулна дума против тях, недосегаемите? Защо позволяваме на някои нови философи да сквернословят, че със своята българска азбука ТЕ ни отделили от културната съкровищница на вездесъщия Запад?
Какво черно заслепение! Защо всички народи трябва да пишат на латиница? Нима само в едно писмо може да се всели богът на всезнанието? Нима великите древни цивилизации не са си служили с други азбуки освен латиница?
Едно е слънцето на прогреса човешки. Еднакво грее то за всички езици и за всички писмена. Нека помним това по всяко кътче на Вселената! Всичко друго е фарисейщина и чуждопоклонничество.
Кому служи днес националният нихилизъм, който се шири навред? Защо често принизяваме делата на достойните първосъздатели на държавата ни? Нима историята не е дадена обективност? Защо трябва тя да се прекроява по един или друг терк в служба на нечии користни идеологически цели? Нима интересите на България не се извисяват над всичкото ни съществувание!
Тъжно е, когато си помислим колко събития от родната ни история са живи погребани в непрогледна тъма и колко други са изопачени. Ала още по-тъжно е като виждаме, че и сега пак се посяга на някои исторически факти, за да се послужи все на тъй често изнасилвана кауза: „в името на народа”. За братоубийствените раздори през нашата вековна история ни е срам. И се презираме, че сме безпомощни, както мравки пред груб балкански цървул.
Единни ли отбелязваме Трети март - националният ни празник? Трижди уви! И на този български Великден пак се разиграват недостойни препирни между политическите водачи.
Историята ни кански пищи от срамни давичкания кой да води бащината дружина, от които държавата ни винаги е патила. Нима най-позорните ни тирании не са ни научили що е патриотизъм? Нима заветната притча за прабългарския хан Кубрат не ни повелява как да се обединяваме? Нима мъдрият закон, изписан на лицето на сградата на нашето Народно събрание, не ни задължава да помним: „Съединението прави силата”.
Българи по целия свят, кой ни дава право да не се гордеем, че сме родени точно тук: на север и юг от нашата горда Стара планина? Никой! Поколенията след нас ще ни прокълнат, ако овреме не се свестим.
Пътеките към широкия свят са много, но пътят към Родината е само един!
ХУБАВА СИ, РОДНА ЗЕМЬО
Този кръстопътен земен кът, в който живеем, на всички езици по света означава: земя, кърмилница на българи. И още - земя на гордия Балкан, дал име на цял световен полуостров! И още - земя на разцъфнали пламтящи рози и слънчеви усмивки. Земя на златни черноморски брегове и дивна родопска синева. Земя с богата древност и съдбовна бъднина. Земя, наречена с една-единствена и незаменима дума: България!
Хубава си, родна земьо.
Толкова си хубава, че чак се страхувам за тебе. Красотата е най-уязвимата съкровищница на света.
Хубава си зиме.
Когато над балкани и полета, над градове и села, над черкви и училища се стеле белият сняг. Той навява в душата ни чудодейно спокойствие за размисъл и преценка на човешкия дълг - за преживени дни и нощи, за свършено и несвършено, за минало и бъдно. А след тази равносметка като дързък пролетен цвят разцъфтява човешката ни надежда за твоето преуспяване. Надежда, с каквато по време на османската тирания се борят народните будители възрожденци. Надежда, с каквато вулканът на българското поетично слово Христо Ботев изригва със стихове и „с гол в ръката нож” начело на шепа смелчаци, за да разтърси с дързостта си спокойствието на цяла многовековна империя. Надежда, с каквато друг един младеж, синеокият Апостол на Свободата Васил Левски, зове всеки патриот на всенароден бунт за чиста и свята република.
Хубава си през пролетта.
С такава зеленина ни стопляш, каквато няма да намерим никъде по целия свят. А нали пролетният цвят е символ на обновлението в природата. Символ на чистотата и устрема. На твоята младост, Българийо! На вихрения порив на онзи храбър вожд, наречен хан Аспарух, който преди повече от хиляда и триста години се втурва край устието на река Дунав и върхарите на Стара планина, за да положи твоите могъщи темели. /Преди това българите са имали и други държави в далечна Азия/. И оттогава започва твоето дълго летоброене, моя Родино. Години, в които светът научава все нови и нови неща за трайния съюз, обединил старите племена на българи и славяни. И ще се запишат в тази жива история имена на ханове, царе, боляри, книжовници. Цар Борис Първи ще покръсти българите в християнската вяра. Цар Симеон Велики ще ги приобщи към книжнината през своя „Златен век”. Цар Калоян ще срази надменните рицари от западноевропейски кръстоносни походи край с. Маточина /недалече от Одрин/ и ще плени императора им Балдуин Фландърски. Цар Иван Асен Втори ще разгроми край река Клокотница в Тракия нашествениците от гръцкото Епирско деспотство и ще откара в столицата си Търновград предводителя им Теодор Комнин заедно с цялото му семейство. Атонският монах Отец Паисий ще призове българите да се обединят против османските завоеватели. И ще сътвори своята велика „книжица”, в която ще рече: „Българино, знай своя род и език!” Ще го запише с ярките български писмена, създадени още през ІХ век от братята Кирил и Методий - първоучителите на славянския род. За да се чете и знае. За да се помни, докато свят-светува, че българите са имали славно минало. С богомолната надежда, че ще изградят още по-славно бъдеше.
Хубава си през лятото.
Още преди да угаснат пламъците на алените макове и цветовете на ухаещите рози, идва ред на златната жътва. Зрялото българско жито събира в себе си и бялата чистота на зимния сняг, и зелената свежест на пролетните ливади, и червения загар на лятната зрялост. Нашият житен клас излъчва всичката блага топлина и цялата душевност на българина. Той е символ на богатството на отечеството ни. Затова за жътвата са наредени безброй народни песни. За драми и веселия. За надежди и терзания. Само българските народни творения могат да бъдат такива. С мелодии, които не са заглъхвали и в най-мрачните нощи на вековни робии. С ритми, които правят труда на българина по-приятен, веселието му - по-радостно, мъката - по-лека, отчаянието - преодолимо. С думи, които вдъхват мъдрост и поука.
Хубава си през есента.
Златното плодородие пълни очите и сърцето с радост и надежда за още по-голямо благополучие сред неповторими планински върхове и долове; сред неизбродими тучни поля и равнини; сред незаменими морски брегове; сред чудотворни целебни извори. Всичкият този земен рай щеше да бъде още по-красив, още по-слънчев и по-благат, ако не го рушаха безсъвестни българи! Все трижди неразумни майцеубийци.
Хубава си, родна земьо, през всички сезони.
Хубава си вдън душата и кръвта ми. С две очи те гледам: с четири те виждам! Ти си и Зорница, и Вечерница на моя свят.
Боже, повече какво да искам?!
ПОСЛЕПИС:
И все се питам богомолно, все се питам, питам: Родино, накъде отиваш?
