Нина Кръстева

Аз съм от Хасково и младостта ми премина там. Познавах се с художественотворческата интелигенция на града. Познавах и Симеон Стоянов. Имам грях към него – не се отзовах на поканата му да му гостувам в селската му къща, а му бях обещала. Когато за последен път се видяхме на “Южна пролет” през 2001 г., той казваше: “Няма да ме бъде.” А аз го успокоявах с банални приказки, както правим в такива случаи. Не бяхме се виждали много години. Изумих се с каква любов ми говореше за починалата си съпруга. Познавах я. Сякаш с нея си беше отишъл и неговият живот. Подари ми последната си стихосбирка “ТРИНАДЕСЕТ”. На първа страница написа:

“Нина, не е спомен във синьото,
не е спомен във виното.
Вярвай, има завръщане.
Значи ние сме същите!”

Книжката е много тънка – само 46 странички. И започва с:

Дали аз закъснях
или времето бързаше?
Дали аз закъснях
или всичко бе сън?
Отшумя като приказка
това, що ни свързваше,
отшумя като празничен звън.
Край реката редят се
редят се тополите
побелели от първия сняг.
Аз не чакам за среща…
Аз не чакам,
но моля те,
ти да минеш по другия бряг…

И тук Симеон добави с химикалката си:

И тогава на моста ще бъдем пак двамата,
ще ме бодне в сърцето кама,
ще отмина и дълго ще гледам през рамото,
как надолу вървиш пак сама.

На гърба на корицата е 14-тото стихотворение –

“ЧЕТИРИНАДЕСЕТИЯТ ДЯВОЛ”:

Подразбирам,
дяволите са безброй.
Дяволите - безкрайни.
Люти.
От коя и кой
по-затлачени
и по-потайни…
Дяволите – бъдещия ден
ще възкресяват
във любов,
в омраза.
След фаталният 13-ти,
в мен
14-ят
дано ме пази.

Когато разбрах, че е починал, затисна ме чувство за вина. И до днес помня “Далечен град”, с което се явявах на конкурс за рецитация:

На юг живее град, граден от ласки.
И лански сняг дими по покриви,
а тежките и жълти праскови,
висят като луни в градини плодови…

Дълбок поклон пред твореца Симеон Стоянов! Да е светло на духа на човека Симеон Стоянов!