ПАНАИР
ПАНАИР
Как здраво се хвана за купола бурята,
въртящото чудо запря изведнъж,
чадъри и люлки за миг се катурнаха,
сладоледът стопи се от лудия дъжд.
Утихна след час и денят се завърна.
Но вместо да лумне пак с багри и звуци,
панаирът към мене гърба си обърна
и си тръгна с коне и каруци.
Заплаках от мъка! Тъй кратко се радвах
на тая най-чудна, най-щедра игра -
дъждът неусетно я скри и открадна,
остана във джоба едничката моя пара.
Вървяхме към село… Аз стисках до болка
парата и беше ми пусто и тъжно.
А тате и мама до мен благославяха Бога,
че пратил навреме за нивите дъжд…
ВОЙНА
Войниците застанаха пред селото,
от Драва тръгнали по-малко със един…
Ридае майката, очите й са ослепели
от мъката по първородния си син.
Мълчаха кларинетите. Курбаните угасваха.
Децата търсеха ръцете на големите.
Дошла при нас войната - черна и всевластна -
захлупила ни беше с тежкия си шлем.
Остана селото без дъх, замираше сърцето му,
след миг то щеше сякаш да умре от скръб…
А своите доячи чакаха овцете,
жълтееха житата, сънуваха те сърп.
Изправи се над всички майката тогава,
войниците целуна, сълзите си изтри
и тръгна тихо, бавно пита да раздава,
омесена от нейните ръце добри.
Завиха кларинетите. Децата се разтичаха.
Във кръг се завъртя безмълвен хоровод.
Гласът на селото препусна над пшениците
и болката превърна в залък за живот.
ЖИВЕЕ СЕЛОТО МИ…
Живее селото ми - шарена торба,
преметната през рамото на хълма,
живее то и не една съдба
през времето пренесе и погълна.
Но всеки - тук родил се, тук живял -
оставя своята следа незаличима,
животът му, смъртта му - цял
във епоса на селото го има.
От тая първа книга на живота ми
най-първо учих се да зная
какво доброто е, какво е злото,
защо е болката и радостта кога е…
Затуй, където в тоя шарен свят да ида
и накъдето и да свърне моята съдба,
аз все ще се завръщам боя си да видя
тук, в селото ми - шарена торба.
ХЛЕБАРНИЦА
На баща ми Васил Трендафилов
Препускаме към градовете - етажи, над етажи…
И люлката на свойто житие завързваме
все по-далеч от кълн на жито, от цвят на ябълка.
Но след димния си труд ще се забързаме
и тук ще спрем да кажем:
„Два хляба, моля!… Два хляба!”
Творим - горим. Не стихва евристичната ни жажда…
И анахронизъм е сега да си припомняме на
машината за първата бразда и шумна слава.
Но след безсънна нощ ще вдигнем рамена
и тук ще спрем да кажем:
„Два хляба, моля!… Два хляба!”
Звезди докосваме с небесните си екипажи…
И тъй отдавна буйни дъждове и снежни зими
не спират нашия космичен набег.
Но след далечен полет ще се приземим
и тук ще спрем да кажем:
„Два хляба, моля!… Два хляба!”
