Димитър Златев

Светската етикеция е наложила, когато се честити рожден ден на жена, да не се споменават годините й. Още повече, ако се отбелязва напреднал юбилей. Но когато четем юбилейната книга „ТЪЙ, КАКТО СЕ ЖАРТА РАЗРАВЯ” на Анита Коларова от Русе, много неща я издават: натрупаната мъдрост в дългия житейски път, сложният комплекс от изживени чувства и овладяното майсторство в единството на метафоричното мислене с авторовите послания към читателя.

Не е случаен подтекстът на заглавието и картината на корицата „Край огнището на ковача” от Жозеф Райт /18 век/.

Сто и петдесет страници свидетелстват за буйно пламтящата душа на авторката през годините; сега, когато разравя жарта, под крехката пепел избликва още високата температура на страсти и болки, нажежената до бяло мисъл.

Как най- синтезирано може да се определи подхода на твореца? - От макрокосмоса на външния свят към микрокосмоса на Душата. А и обратното!

Връзката на поетесата с родната земя и с живия живот е толкова яка и плодотворна, че неволно правим асоциация с възгласа на Е. Багряна: „Аз съм само щерка твоя вярна, моя кръвна майчице земя!” В съпоставката няма намек за подражание, а само за родството на вечната женственост и природния талант - двете божествени начала, пред които затаяваме дъх.

В потвърждение на горните мисли ще посоча един от многобройните примери - стихотворението „Слънчогледова нива”. Рисувайки я като „мина от огнено злато”, тя възкликва: „Как мъртъв е асфалтът пред твоето бременно лято!”. Всеки детайл допълва образа на хлебородната майка-земя „с оплодена зора и корем от напреднала страст”; тя „с пълен кошник от зъбчета млечни плоди битието”. Всеки детайл от покритата със слънца нива извиква асоциации с узрялата женска плът, готова да продължи битието.

Нещо езическо и пантеистично има в нейното „Докосване на хляба”:

Преляла от предчувствие за лято,
усещам как подземните води
превръщат ми ръцете във обятия
и пълнят ми очите със бразди.

Не искам друго, признава авторката, само „да плисне оплодителния дъжд с целувка дълга в глъбините неми/ да се събудят всички семена”. Раздвояваш се чий е този копнеж - на кърмилната угар или на замаяната от любов жена. Сродни по внушение са „Корен”, „Нямаше да зная що е пролет…”, „Продума камъкът на камък…”, „Да бях река” и др.

Любовта, като неотменна същност на женското начало, се преплита в метафорите и съжденията на много творби. Сложен, многолик и изначален е жребият на жената: „Крилото съм./ И тежката окова./ Лукавата змия./ Щурчето прямо./ Във Рая на порядъка световен/ това , че съм жена, не ми е рамо.”

За да продължат в следващите строфи след ред укори сентенциите: „Това, че съм жена, не ме зачерква”; сама гръмоотвод на болки и съкровени тайни, готова „за венеца и дръвника” - „това, че съм жена, не ме спасява.” Както у Пушкин, и у Анита „Любви вси возрасти покорны”. Асоциирайки с Джени на Робърт Бърнс, тя по своему ще заключи:

Утре, щом пак кръвта заговори
и отхвърли и разум, и свян,
други двама ръжта ще затвори
в своя златен и силен капан.

Интересно развитие на Пушкиновата сентенция е „История на страстта”. В диалектиката на живота греховната младост укротява, след зрелостта наближава тихия залез, но тогава красотата на преживяването ще остане безсмъртна:

Сърцата ни ще станат люлки,
в които тихичко нощта
ще се разпадне на светулки,
на светлина и красота.

Тази диалектика ще видим и в стихотворението „Симптоми” - „Да бързам ме подсети/ първата сребърна нишка…” Редят се и други подсещащи симтоми, за да завърши със сладостно-горчивото: „Да бързам ме подсети/ първата плаха въздишка/ на моя син, когато/ край него мина пролетта/ с дъх на момиче…” Лирическата героиня се осъществява и изгаря в любовта /„Момиче на прага”/, макар че в „Признание”, заела позата на амазонка, заявява: „Не бих сменила свободата си за ничия любов!”

Темата за родния край и неговата магия са предадени достойно в стих. „Светлина в Писанец” , както пък мотива за творческото начало е внушен в „Таен разговор със щурците” и др.

В развитието на Анита Коларова имаше един период, когато плащаше данък на рационално-интелектуалната модна лирика, но тук той е преодолян. Силата й е в неизчерпаемия извор на метафори, които носят духа и кръвта на българската земя. /Все пак ще отбележа, че някъде потокът на метафорите замъглява смисъла на цялото - стихотворенията „Кво вадис”, „Моралът…”, „Беззъба елегия”./

Съжалявам, че не е включила няколкото по-стари поетични послания до синовете, заминали отвъд Атлантика - там личната болка се прелива във всенародната горест. Има творби, свързани с чужди земи и градове. Авторката преодолява пейзажно-екзотичното и в повечето случаи е пречупено през българското виждане, прозвучало като образ-сентенция /стихотворенията „На булеварда”,  „Художнико…”, „Виктория”/; на тях противостои топлината на родните градчета /„Магия”, „Мелник”/, където „Грях е да си трезвен…”, където „Лозница, стройна като първескиня/ бяла гръд налива с пощуряла мъст./ В амфори и бъчви тъпан бие виното/ на сърце лежало, вряло в буйна пръст!”

При днешния социално-политически климат и при нейния житейски товар нямаме право да очакваме наивно-розов оптимизъм. В богатия диапазон на чувствата доминира една оправдана тъга, преминаваща на места в болка, дори в гняв от пренебрежителното отношение към „малкия човек”. Тя има право да пита:

Страната ни къде е в този свят?
С прокъсан флаг и избеляла чест
във името на нечий интерес
забравила за снопа на Кубрат?

Люта болка пронизва сърцето й в стихотворението „Еничарските майки”. От проклятието, че „Винаги от нулата започваме”.

На колкото и да й горчи сълзата, тя все си носи кръста „С гордото упорство на кроткия Христос” /стихотворението “Изкачване на сцената”/. Никъде не стига до отчаянието или до проклятието. Даже ни покорява с неутолимия порив в последното си желание: „Затрупай ме, Живот,/ с простор,/ с нападнал цвят от цъфнали копнежи,/ с мълчания, натегнали от мъдрост/ и тишина, в която има музика,/ с еленов зов и гълъбово гукане…”

След всичко казано дотук за Анита Коларова, естествено е да пожелая: Дай Боже всекиму такива богати вълнения, такъв многообразен поглед за живота и години, натегнали от мъдрост!

Февруари 2015

Анита Коларова. „Тъй, както се жарта разравя”, изд. „Авангард принт”, 2015 г.