ДA ДОЛОВИМ ШЕПОТА НА НЕБЕТО
На 26 февруари 2015 г. се навършват 5 години от смъртта на Филип Хорозов
Изтича пясъкът между пръстите
и в обърнатите часовници.
Филип Хорозов
Отплуват хората край нас, подобно на кораби в мъглата. Изтича времето, с липсата им изтъняват неговите нишки, но не и тези на паметта ни за тях. Тя най-вече се обновява с това, което са оставили във времевата тъкан, в която нищо не се губи, а само преминава от едни в други светове.
И въпреки това, все не сме готови за това „отплаване” в края на пътя. Особено когато имаме толкова недовършени неща и ненарисувани образи. Но в същото време съвсем закономерно все се смаляваме, привеждаме се към майката-земя. И в стремежа ни да я прегърнем, разперваме ръце. Заслушваме се в тихия тътен под нея. В истинската свобода. И тогава зазвучава „джаз от цигулки на щурци”, в който се раждат ангели. Музиката без репетиции. Докато репетициите правим преди да утихнат гърдите и да се изтръгне гласът ни, преди да освободим занемелите, „настъпени песни” и да заглушим безвремието, гротеската. Да усмирим „бурята, дето диша” в гласа на отчаянието. Макар и опитите да са напразни…
Така поне е сигурно, че ще доловим призивния шепот на безименните цветя, прорастващи изпод майчината гръд. Без печал и тревога ще освободим светлината от очите си. За да я складираме във Вечното хранилище. Там, откъдето тя ще идва отново и отново. Боже, колко много светлина има там, възкликваше в поезията си по този начин виждащият вечния кръговрат Филип Хорозов. И той видя тази светлина, която винаги се връща, свързва, споява световете още тук, на земята, помагаше ни и ние да я видим чрез неговите очи.
Докато съвсем внезапно, без репетиции, последва нейния път към вечния й дом преди пет години на 26.02.2010 г., когато беше на 56 години. За тези малко, но сгъстени емоционално години, обаче, роденият в село Чорбаджийско, Кърджалийско, и завършил Българска филология в Пловдивския университет поет, есеист, журналист, драматург написа осем книги: “Времето по часовник”, “Вгради се в мен”, “Дълбоката река”, “Сиво-черна моя”, “Веднъж в живота”, “Сезон за него”, “Наставление за подпиране на небето” и “На капчици изтече реката”.
“Аз съм малък. Много мъничък пред тази капка, която слиза отгоре”, написа в нея Филип в есето си “Синьото на океана”. Океанът-живот, в който има вода и за живите, и за умрелите. За умрелите по капка, за живите - още няколко. Но поне трохите хляб на хората, носещи в себе си слънчевата закваса на словото, останали на масата, нахранват птичките.
Нищо че животът-река продължава да изтича капка по капка, докато ни смали до размерите на рана. Но пък така най-кратките и най-верни хора - поетите, рисуват недовършеното като за последно. Както беше при Филип.
