НОВИ СТИХОВЕ

Иван Странджев

7.07.2013

Площадите са пълни с хора -
сякаш празник -
музика,
подсвирквания коси,
кратки думи,
даже стихове,
но никой не видях
във ръцете си
цветя
да носи.

Подскачат разни викове
във кръговете бледи
на уличните лампи:
смешници се представят за учители,
измамниците за магьосници,
а алчните за рицари.

Свещички
мигат със очи
на гладни…

И само сенките
на кестените
по “Царя”
са неми зрители.

София


В ПАМЕТ НА ПОЕТА НИКОЛАЙ ИСКЪРОВ

Той беше тръгнал към небесните поляни
преди да падне още мракът,
преди цветята трепкащи на първите звезди
да са поникнали
и пухкавият шум на неуморни пътешественици
луната да затули.
Видях го без усилие да се изкачва в планината,
пастир на облаци вечерни и гадател на тъгата,
скъперник на надежда и прахосник
на тъжни сънища.

Видях водата как източва песента си,
гласът на капките отделни как се стапя
във хоровото пеене на жаждата,
крилете на усмивката видях
как се провесиха над хоризонта.
Видях как всичките любови на света
и всичките приятелства несподелени
размахваха сърцата си за сбогом.

Какви ли са в небесните поляни
животът и смъртта?
Раздели има ли?
Къде ли разцъфтява в цветове
кръвта на победените?

А той нагазваше в поляните среднощ -
до кръста видим и невидим после,
видях очите му изпълнени със милости и ласки.
След него трепкаше пътеката му осветена
от знаците тревожни на светулките
и после всичко свърши…

Пиян ли беше мракът
или пътеката - проклета!?


ВЕЧЕРНА ГОРА

Жужи животът работливо - събира сякаш мед,
а нещичко горчиво се топи
във кръговете симетрични на есенния залез.
Идва мракът
с безпаметното постоянство на промяната.
Сега многообразието на зеленото ще стане черно,
тревожни
и все по-ясни гласове
на непознати птици
ще късат въздуха със гладните си човки,
човек ще претърчи
над сребърното огледало на потока
да търси нещичко изгубено или забравено
във светлината на деня,
последните стада ще минат по поляните
и ще окъпят тъмната гора със звън,
ще тръгне мирисът на билките по склона
към къщата, в която
влизаш и излизаш сякаш преминаваш
през историята на живота си,
а тя стои отворена като врата - квадратна, тъмна и без тайни,
препълнена от спомени.
Тревогата, че в мрака нещо расне, подобно страх,
подобно сянката на тялото ти под луната,
на глътки в гърлото ти се събира
и гласът ти
прилича на далечен, безработен влак в полето
протегнал тялото си рижо от ръжда…

От това навярно ти горчи във залеза
и капката зелена мед се стича под окото ти.


СЕЛО ГЪЛЪБОВО

О, ти поникнал във далечината хълм,
по-бавен, по-зелен от костенурка,
нарамил синьото небе тъй както
хамалите пренасят със чували зърно
и песента на извора
прибрана във крайпътната чешма,
и пътят, който е така свободен,
че може да отива и се връща
без да пита,
огърлието от цветята
по пазвите на къщите
разхвърляни и прелетни, като любовни думи,
с белези от устните на руйнали трендафили
и птиците,
/не помня имената им/, но песните им са незабравими,
мънистата от капките в реката
нанизани на хълма по нозете му кафяви
и тъгата
на сълзливите върби по края на реката.
След нацъфтяла от очаквания,
цветове
и красота,
душа,
вървиш …

Какво да питам още за Париж?!


ДНИ

             на жена ми

І.
Умората от дните натежава
най-силно в есенните вечери.
Прилича на протрит и влажен сив шинел,
на рана
в кората на дървото,
на тлеещи цветя.

Смалява се пейзажът
като затворен във черупката на орех…

И светлината ми тежи.
Навярно приближават
на облаците биволите сини.
Трополят по небето,
блъскат се
или брадясал автобус хрипти
по нанагорнището пред баира.

ІІ.
Изсвирва влак,
палтото ми и шапката
изплетена от майка,
букварът
и насинените ми от мастило пръсти,
сълзите от първата обида -
но това е някъде във другите години,
които се размиват
като съмнение изречено на глас
или докосване без обич.

Връвта е скъсана

дори да се изправиш върху хълма
лицата на отминалото време
няма да са същите
и няма да се върнат.

ІІІ.
Човекът примижава,
внимателно претегля
унциите светлина
върху блюдата на диоптрите си -
денят е изхабен и си прилича
с вчерашния ден
и пак…

Идва вечерта.

В огледалата на прозорците се мяркат
шапки и подвиквания,
алените пеперуди на мушкатото,
следи от пръсти,
късо ръкомахане -
за поздрав
или някой си почиства очилата,
далечна музика затваря входната врата
и вечерта…

Със първите си електричества
намигат уличните лампи.

Улицата опустява -
всички искат
от идващата тъмнина
да бъдат опростени.
Зад очилата на деня
две облачета мокри се разливат.

Прилича прошката на залък хляб,
загърнат във ръката на детето,
безформен,
клисав,
необясним със глад,
дори не може да ти загорчи…

От тъмнината как да се спасиш
щом всички сънища
накацали по прелетните жици
те чакат за далечен полет.

24.09.2013 г.
Пловдив


ЗА СМИСЪЛА

Не се научих да подреждам думите така,
че смисълът на естеството
да бъде ясен.
Но нима животът на дърветата и храстите в гората
има ясен смисъл,
или събореният в пропастта
безмълвен камък
историята си ще разкаже ден по ден,
или тревата ще даде логично обяснение
за хлорофила в крехките си вени,
човекът може ли да подреди живота си
преди със него да се раздели
дори за малко -
да седне на отсрещната страна
да види хълма, облака зад него и небето,
първо синьо, а в същността си черно,
неписаното съобщение за дъжд и гръмотевици…
Самотна работа е смисълът
и всеки
сам себе си ще разчете.


ЗАВЪРНАЛИЯТ СЕ

… И знаци никакви не са потребни,
за да го познаеш.
Той е пораснал в тялото ти,
скрил се е във топлината
на зимните
и летни самоти,
навил е
пружинката на кичура ти от коса,
която трепка край челото ти…
И не е важно близо ли е бил или далеч.
Той е очакваният разрушител.
Спомените се събуждат
и от черупките на своята бавност
пълзят на стаята по пода,
върху паяжината на леглото,
по сянката на огледалото във коридора,
върху възглавницата пълна
с неравномерни сънища,
по кожата олющена на нощните желания
и по-нагоре.
Той ще потъне в своя ъгъл,
с гърба си ще превземе
търпението на бялата стената,
и бронзовото гърло на водата,
ще забие лактите си върху масата -
като две отсечени дървета,
с мълчанието си миналото ще извика:
очакването свърши -
и времето започва отначало.


КЛЮЧ

Няма ключ оставен под сърцето ми.
Всички врати и прозорци са отворени.
Празно е
като пред смъртта.

А може би тя е ключът,
който никога няма да изгубиш.

Аз съм само едно изречение,
написано с различни букви,
от голямата книга
пълна с герои и разкази,
с тайни и намеци,
със сълзи и пух от усмивки
книга започната
между чашата с кафе
и синята въздишка на топлото мляко в теб,
с твърди корици
и изгризани от водата ръбове,
с мастилени петна от измислици.
Можеш ли да намериш в нея
зелената азбука на тревата
и жълтия маркер на слънцето,
изгубената следа на усмивката,
стисната между устните?..
Можеш ли да повярваш на онова,
което е изтекло между погледа ти
и пътя под дърветата
и не се е спирало по-нататък в книгата,
да повярваш само на една единствена дума
от твоето изречение?
Щом цветовете и звуците са безкрай
защо думата ти е само една,
за да бъдеш неин верен пътник,
или
роб,
или
бог,
за да тръгваш и да се връщаш
без никой да те пита
какво се е случило с времето и неговите облаци,
с капките на минутите
и зелените чадъри на храстите проснати под небето,
с моретата и техните удавници?!..

През окото на ключа ме наблюдава окото на смъртта…


***

Искам отново еН. Кънчев да прочета.
По лабиринтите
на правоъгълните графики
да се разходя,
да се изгубя във онова,
което там откривам,
да видя подредените в опашка
след неговите думи,
със книжни шапки на новатори
как се правят на авиатори,
да се препъвам
и да си мисля че летя,
да се присмивам със сълзи
и всяка от сълзите да е с песъчинка,
да падам нагоре
и после…
и после…

Искам отново еН. Кънчев да прочета…


ЛЕТЕН СЪН

Над поляните пълзи синкава мъглица.
Все още не е разделено
тъмното
от светлото.
/прилича на цитат, но друго е/
Пътечка някога е минала оттук -
не се е върнал после никой -
тревите са полегнали в една посока.

Две точици просветват в зелено-черната трева -
дали ни смига заек
или нощна птица,
а може да ни наблюдава непознат обект
или светулка
фенерчето си чисти от прашеца на нощта…

И колко други разни работи…

Отвориш ли очи - ще видиш същото.


***

                  Любовта изстива…
                           Иван Матанов

Прелетяха над смълчаната градина
ято черноризи косове,
а душите им на ангели приличаха.

Още не е есен, не е зима,
а градината трепери с хилядите листи
и зелената и дреха пожълтява,
пада във тревите и умира…

… а душите им на ангели приличаха.


НА СУТРИНТА

Ябълките са заспали във зелените треви.

В тялото им златно и червено
някой от луната се е вглеждал
цяла нощ.

Нямат белези от устни
по блестящата си кожа,
само вятърът е минал
с тънък шал върху лицето им.

Ябълките като рани
светят във тревите нощни…

Аз какво ли съм сънувал?


НА ГРОБА НА ТАТКО

В хранилището здрачно на душата,
под пластове от пожълтели листи
не стенат вече твоите мисли,
а само думи
със криле от пара,
прелитат над тревите заран…

На дъжд мирише
и на сяра…

Какви ли ангели се грижат
за твоята подземна хижа
и слепи кучета разравят
небето ти от черна пръст.
Навярно
дрехата на мрака
загръща крехката ти вяра,
тъй както коренчето бледо,
парчета от студена скръб.

Дали от някъде ме виждаш
как приближавам все по-близо,
душата ми как се превръща
във облак от незрима плът,
как плачи брат ми
и жената,
с очи от лятото по-светли,
разкъсва с нежност
мойта риза
и пие
тъмната ми кръв.

На крачка съм оттам, където
ще мога всичко да ти кажа,
земята сякаш беше малка
и малък беше моят ръст…

Сега блести в далечината,
между небето и земята,
на охлюв бавен, блед следата
като далечен
млечен
път…


НОЩ НА СЕЛО

Сънят е тежък като черна къща.

Всяка нощ
през разбитата врата на съня ми
някой влиза?

Това са
лунните жребци на миналите страсти
изпълнили със лугав вкус
картоненият храм на празното ни щастие,
дълбаят те
изсъхнали реки,
събарят
мостове…

Това са
трепетите на объркалия пътя пътешественик,
обрасъл с епизоди и посоки,
превързан с мисълта,
че винаги стои във края на света.

Това са
нечаканите удари
от дланите на миналото време
върху лицето
на завърналият се от битка
предрешен като просяк или чужд,
изгубил знамето и любовта си
скитник.

Това са
на всички болки раните, които
говорят
на непознат език,
забравените думи - няма смисъл -
език на луд.

Това е
пробивът в сърцето ми
и огъня на тъмните му знаци,
накацали върху ми
по-верни от предатели…


ОБЯСНЕНИЕ

В полето беше празно и уплашено.
Високо,
над спомените за треви и дъждове,
облечени във униформи на пингвини,
крояха ластовици бледото небе.

Не знаех името на станалото с мен.

Видях годините
как се препъват във нозете ти
като бездомни и самотни кучета,
видях на жълтата луна усмивката
как белезите си
по кожата ти тъмна е оставила
и корените сухи на ръцете ти видях,
как са готови
не в пръстта,
а в огъня да стъпят,
две птици да се блъскат във очите ти видях -
едната черна,
другата - не знам.

И нищо повече…

Изгубих се между останалото от различни хора:
сълзи, и музика, и „ах”! и скърцане със зъби…

Свистеше въздухът над празното поле.
И никой никъде не тръгна
и не се завърна.

Какво да кажа….


ПИСМО ДО ПОЕТА ТЕНКО ТЕНЕВ

Приятелю,
различен
от вятъра във храстите край пътя,
от жълтото следобедно небе
и капката роса по хълбока на хълма окосен,
различен от ръката изпотена на предателя,
от погледа акробатичен на хитреца,
от алчността на гладния
и на безпаметния от сълзите -
Здравей!
Така далече времето ни е отместило един от друг!
Не знам какво се случва със водите
на бавната и мъдра твоя Тунджа -
навярно листите по тях са лодки
за близко и далечно плаване
и капитаните
с моливите си сухопътни разчертават
тъмната хартия на водата.
И с шапките на безистена под сърцето на града
накичени със пролетни цветя и гласове на птици,
със близките ти хора,
които те превземат постоянно
и те обичат неспасяемо,
като оставена от бегълците малка жп гара -
какво се случва?!
А може би във откровенията летни си потънал
безпомощен пред тялото на думите,
изписал листите прозрачни на душата си
със непознати, благородни знаци?!

Далечен си, приятелю,
но пътят няма време -
да си помисля само
и те виждам вчера.


ПРЕДСТАВА

                   на поета Неделчо Ганев

И есента се приближава от морето…

Оранжевият ретро „Форд” на лятото е спрял,
през две-три улици, в ноември,
синьото се е превърнало във бяло
и самотен лист трепти върху дървото.

Морето е навсякъде:
по уличките на града,
в срещите със непознати хора,
пред храма заедно с душите на неверниците,
в пропуснатите думи.

На лодките стадата
безопасно
са се проснали върху брега
- нали е есен?
Коремите им се поклащат
под дланите на вятъра -
лениво мислене.

И ме превзема есента.

Тя приближава.
Виждам как
със ръкавица от зебло
изтрива буквите по пясъка,
петната от ръждиво вино върху каменните плочи,
изкълваните от гларусите спомени,
следите ни…

През август още
стъпките й разпознах
в гласа на майките
подканящи децата да излизат на брега,
в шума от празна, изтърколена бутилка вино
по стълбите към плажа,
в тишината
облакътена върху пейките на летния кинотеатър,
в събраните ненужности по ъглите на улиците пепеляви,
във себе си.
Душата ми е бавна от тъга.

Загледан в близките неща,
не виждам
какво ни чака
и дали ни чака нещо.

Сега е само есен.

Самотен лист трепти с криле
между дървото и земята.

…И във часовника ми стърже песъчинка.


ПРЕОТКРИВАНЕ

Каква ли пролет наближава?!
Настръхнал в избелелия пуловер на мъглата
все още имам спомен с острието и цвета
за първата трева.
А пролетта къде ли е?
Реката е загърнала със лед водите си
и ако не е онзи шум подземен -
приличащ на измамен шепот,
ще си помислиш,
че пътят й е станал друг.
Или пък няма път.

Кафявите палта на листите
задрямали по клоните на старите върби
покрай реката и заглъхналите улици,
не искат нищо да подскажат.
Потънали са в лепкав сок и тайни
неясните им още намерения.
Затворени са всички телефони за подсказване!?
Наистина ли идва пролет?

В мъглата
градът прилича на „строител” от болнавото ми детство -
разхвърляни измислици и мисли -
какво да построя със тях?
Дори живота си не мога да разкажа с весел край,
иглите на тревата
спасително ме перфорират
с пеницилина си зелен
и на сълзяща рана
прилича закъснялата мечта
да бъда
друг.

Каква ли пролет наближава?!

Все още половината е мрак
а другата половина -
надежда,
че ще съмне
тази утрин.


ПЪТЕКА В ПОЛЕТО

Покритата пътека със трева,
синчецът любопитен,
невенът с избелелия си цвят
и бръмбарите черни
загрижени за зимния си глад -
къде ли ще ме отведе.
Това не е пътека,
по-скоро е желание за заминаване
или завръщане -
така е бледа,
ненатрапчива -
със лекота на летен изгрев.
Самата тя не знае за къде е
и дали ще стигне някъде,
нищо, че денят не е започнал
и има само намерения да бъде ден.
Наоколо се вижда - чак до облаците
и нататък,
във дъжда
и миналата пролет,
на ябълки среднощни мирисът настъпва -
невидим
остава краят на пътеката.

Това е моята пътека.
Дори да различите името ми или думите,
които съм разпръснал в лятото,
дори небесните конци на мимолетните ни връзки
да се разплетат,
пътеката невидима ще продължи нататък.
Само дъхът ми
ще се спусне по следите й…

Но то пък няма никакви следи!


СЕЛОТО

Потънало е селото във сивотата на деня.
И къщите приличат на войници,
наметнати с изтъркани и влажни
от битките със есента шинели.
Тук-там комин пропушва мълчаливо в шепите си,
после е очакването на умората,
пътищата налепени с кал и слама…

В далечината кучета
гърлата си дерат
и като камъни съборени по сипея
се валят опитите им да проговорят.
Какво ли искат да ни кажат в тишината на деня
и безразличието на полегналите къщи,
кого ли искат да спасят
преди по сипея да полетят наръбените камъни!

И дъното на падането,
и гласът на кучетата са далече…
Тревожно е това бездумие,
но нека кажа, че тревогата
не е предателство.