ИЗ “СОК НА ДОБРОТО” (1974)
ПЛОД
На Д. Гонов
Пращи от сокове дървото.
Сок на доброто.
Сок на злото.
Враждуват
в корени и листи
и тъмни сокове,
и чисти.
Прииждат дъждове
и ветри,
най-хубавите клони чупят.
Но грейне слънце
и дървото
отново с цвят ще се отрупа.
А в клоните ще се люлее
голямото
и топло лято.
Ще расне
и ще натежее –
тръпчиво,
слънчево
и свято!
***
Хляб на моята дъбова маса.
Дума тежка и мъжка –
хляб!
Още ти в този век на пластмаса
имаш мирис
и имаш цвят!
ИЗПОВЕД
На Сл. Хр. Караславов
В мрака влакове
свирят неистово,
изстрелно бързат
през равнината.
Ти си за мене
истина.
Истина!
Моя искрена изповед –
Тракия!
Ври във бъчвите
тъмни,
черничеви
твоята кръв
и твоето слънце.
Дъхти на дюли…
И ти ми приличаш
на хляб огромен,
земен
и зърнен.
Аз те откривам
в ехо
и в песен.
Топля те в шепа.
Нося те в пазва.
Но ти си преспа
крехка
и скрежна
и все не мога
да те опазя.
ЖЕНА
Елени сури кършат рог.
Жужи в неистов танц пчела.
Светици зреят в моя род
с високи,
восъчни чела.
Сълза в студена длан блести.
В гореща кръв лудува вино.
И плахо в мен прииждаш ти,
и сляпо,
и лавинно.
И свети твойта топлина
по дланите ми
живо,
дълго,
За да усещам, че една
си ти по пътя див и гърбав.
Препъвам се –
и ставам пак!
Изгубвам те –
и те намирам!
За мене ти си таен знак.
Намерена във мрака диря.
Дори с превързани очи
аз те познавам
и предчувствам.
Светът без теб ще загорчи.
Ако те няма
ще е пусто!
ВЪЗПОМИНАНИЕ
ЗА ПОСЛЕДНИЯ ДЕН
НА ДЕТСТВОТО
Припомням си:
дете не бях.
Но знам:
не бях и мъж.
Без път през синори вървях
и ме валеше дъжд.
Бях гладен.
Целият във кал.
Но срещнах там една
загърната във тъмен шал,
безпомощна жена.
Отдавна бе.
И бе война.
Бях малък,
плах
и слаб.
Една посърнала жена
ми даде къшей хляб.
И аз тогава се смутих.
Избягах мълчалив,
видял сълзата как блести
във този ден мъглив.
Сега си спомням онзи дъжд.
И лепкавата кал.
Че той в живота е веднъж,
но аз не бях разбрал…
ЛЯТО
Червена вишня във градината
налива сок,
тръпчиво зрей.
Пак на добро ще е годината –
клас тежък вятърът люлей.
Умуват старците. Насядали
в раздумка
сладка
и добра.
За виното ли е?! За хляба ли?! –
Не можеш приказка
във ден побра.
Тя като прежда на вретеното
навива се,
навива се безкрай.
А времето накрая уморено
пак бръчка връз челата им дълбай.
Умуват старците с глави прошарени,
добро видели
и видели зло.
А залеза с отблясъците алени
над тях прибира огнено крило.
И бавно изтъняват калдъръмите
под стъпките им тихи и добри.
А под асмите злато във салкъмите
от слънчев сок
гори,
гори.
И вишня тъмна зрей в градината.
И чучулига тънко пей.
Тежи в единствен клас годината
и летен вятър я люлей.
СМОЛЯН
Размотава се шосето като пояс –
черен пояс по зелената поляна.
А отдолу Смолян –
каменен и плочест
под мъглица тънка
като синя пяна.
Пазят го скалите от хапливи ветри.
И суши го слънце сутрин от росата.
А пък нощем тънко
и с любов му свети
като рог откършен
щърбава луната.
В долове прохладни плиска се водата.
А над Смолян тръпни птиците кръжат.
Има нещо светло,
има нещо свято
в този град посеян
върху кръстопът.
ЖЕРАВНА
Угасва залеза.
А зад гората –
жилава,
желъдна,
на завет в ниското
кротко е легнала
Жеравна –
ясна
и есенна.
Под гроздове кехлибарени
старците си почиват.
Те се страхуват от вятъра
да не отвее стрехите,
да не събори портите
и високите зидове.
Да не раздуха главните
в потъмнелите огнища –
и да изгорят къщите.
Любов не можеш погреба!
Сърце не можеш изгори!
Жеравна –
жива и жадна,
с колко любов си мислена,
с какво сърце си правена!
Жеравна моя,
жетвена,
жертвена –
българска Жеравна!
СЕПТЕМВРИ
Вървиш до мене весел,
ръждив и топъл месец.
Като гореща пита
огромно слънце свети.
И дълги сенки сплитат
кафявите дървета.
И над града –
Наречен –
със причудливо име,
предчувствам хладна вечер
и устни на любима.
Над мене облак слиза
и клоните люлее.
И бялата ми риза
от вятъра се вее.
И тънки,
и горещи,
накичени богато –
тополи като свещи
разпалват
свойто злато.
РОДОПСКО МОМИЧЕ
То върви по пътеката росна
с рокля розова
като роза.
А край него реката
пръстен
вие под стръмния насип.
На ръката му
пръстен накит –
наниз в тъмно
и светло пъстрен.
Спира
и се оглежда
в огледалото на водата.
От върбите бавно се сцеждат
бистри бисери във реката.
И от речния вятър рошено,
то върви по пътеката росна
с рокля розова
като роза –
чудна рожба на ранния Рожен!
СБОГУВАНЕ
С МИНАЛОТО
Под върховете сини, стрелни
разстилат сенки вити стрехи.
Кадъните по калдъръма
вървят със наръчи от пръти
и под забрадките им тъмни
горят очи
големи,
пъстри.
Децата като пеперуди
върху тревата се въртят.
Едно пра-прадалечно чудо,
забравено на този свят.
Където на луната сърпа
изгрявал тънък
и сребрист
и го втъкавали от сърма
в килими
и във стенопис.
Където ваяли от кремък
прохладни,
песенни чешми
и дворовете като крепост
градели с камък и чемшир.
Една идилия красиво
живей сред урви
и скали.
И неотменно си отива…
А мене все пак
ме боли!
31 АВГУСТ
На лятото най-хубавата възраст.
От плод дърветата се чупят и гроздето последен сок събира.
Жужи пчела във ароматния и сладък въздух
и ври от неспокойна риба вира.
Това е август – дълъг, уморен и жаден.
Пращят препълнени хамбари в предчувствие за празник.
В сърцата неспокойни прелива тръпна радост
и шум на панаири неистово ни блазни.
А привечер щом слезе от планината хладна
оная тънка песен на боровия вятър,
дърветата притихват и птиците заспиват.
Спокойна и богата отдъхва си земята.
И грей нощта на август –
последна нощ на август – бездънна и красива!
ДЕН ПРЕЗ ЮЛИ
Легнал върху хладен камък,
птиците ще ме пробудят.
Ще кръжат над мойто рамо
пеперуди.
В пъстрото цветче на плевел
звънко ще жужи пчелата.
Нейде в ниското ще пеят
острите коси в тревата.
Като семе,
като цвете
ще говоря със земята.
Ще ме гали юлски,
летен,
тръпен
и прежурящ вятър.
И над мене във гората
тънко ще изплаче брадва.
Ще опра аз гръб в земята
да попия
звук
и багра!
ДЕВОЙКИ
Сънувам как вървите стройни.
До болка влюбени сега.
Загадъчни и неспокойни
като дъжда,
като снега.
Внезапно идвате при мене
като снега,
като дъжда.
Телата ви – сребристи мрени,
неистово край мен кръжат.
И аз ви нося очарован
през болка, радост и тъга.
Красиви винаги и нови
като дъжда,
като снега.
И в тръпните ми длани свети
като снега,
като дъжда
и аромат на диво цвете,
и мед от грозда натежал.
Къде сте вий, девойки смугли?!
За мен ли мислите сега?!
Да ме приспите в свойте скути
като дъжда,
като снега!
НА РЕКАТА
От върбите бавно се сцеждат
над водата зелени гранки.
Цял ден мятах рибарската мрежа
и я скъсах по острите камъни.
А когато тръгнах нагоре
по реката
със празна кошница,
топъл вятър край мен прозвъня.
Две девойки газят водата.
Две девойки перат на реката
бялото платно на деня.
Със лица прясно сирене.
Със очи черни череши.
Със вежди вити гайтани.
Със уста чаши сребърни.
Със фусти над колената.
Боднали в коси гребени,
две девойки ми мътят водата!
МАРТ
Топъл сок
от земята рохка
тъмно напира в голите клони.
Спят пъпките
в сватбени рокли
и сънуват априлски сезони.
Лягат ниско меките облаци.
След резитба
лозите плачат.
А девойките
с рамене
бели
и обли
от ръцете мъжки се плашат.
В този миг
очарован откривам,
че съм силен
и все още млад!
И разбирам,
че е красиво
и без листи
дървото през март!
МАЙ
Май –
месец южен,
месец меден.
Пукват пъпки –
луди пъпки.
Ти си мой
и си последен,
месец
на любовни тръпки.
От лозите капят сълзи.
Бели сокове пробуждат
макове със поглед сърнен.
Влажни,
хладни
устни-ружи
ме приспиват
и събуждат.
Аз не искам,
ах, не искам
да се свършат тия нощи.
И сънувам трепетлики,
и от мед горчиви устни.
Преминаваш ти през мене,
месец май –
гореща тръпка.
Бият диви и зелени
сокове във всяка пъпка.
Вятър люляков целува
устни
и косите роши.
И на мене ми се струва,
че не можем
да сме лоши!
***
На З. Апостолов
Жени на Плиска
и на Търново,
с коси заплетени на плитка,
със дрехи сърмени –
Марии и Елени,
строги,
стройни.
От четири посоки войни
пред вас са падали в прахта.
Мъже от четири посоки
не се опивали от виното.
Поили сте ги с устни сочни
и те оставали завинаги.
Божествени!
Неповторими!
Сега ви срещам всеки ден.
В кръвта ви
нещо мое има.
И нещо ваше
има в мен.
Децата винаги приличат
на свойте майки и бащи.
Славянки мургави,
момичета,
в прахта и аз ще коленича
за пръв път плах,
за пръв път тих.
О, посрещнете ме
горещи,
с ръце и устни неспокойни.
Пред вас е коленичил грешник
и храбър войн!
НАСТРОЕНИЕ
И пак е розово,
и свети
небето в този майски ден.
Дървета стройни като свещи
запалени горят край мен.
Аз спирам пред забравен вече
и старомоден ресторант.
И бира тъмна като вечер
шуми в прозрачния стакан.
Край мене пъстрополи плуват
девойки
с обли колена.
И аз си спомням,
аз сънувам
картина
с образ на жена.
Забравени,
неизживяни
мелодии във мен трептят.
Любовни думи
като рани
до днес сърцето ми горят.
И чакам!
Безнадеждна среща…
В догарящия майски ден
луминисцентни дълги свещи
запалват залеза над мен.
СНЯГ
На Н. Фурнаджиев
Сега е нощ.
Снега е нощ.
Златарят ще сънува пръстени.
Момичето – последната целувка.
Художникът със вкочанени пръсти
едно видение ще нарисува.
Ще побелеят клоните и двора.
Ще мръзнат дълго стълбовете прави.
Чело опрял на тънкия прозорец,
със нещо свое ти ще се прощаваш.
И ще пристигат все познати влакове
със пътници, посрещани отдавна.
Познати устни тръпно ще те чакат
но няма,
няма,
няма да те радват.
И чак когато бавно избелее
нощта
и стане като преспа крехка,
една звезда над тебе ще изгрее,
ще се стопи една снежинка лека.
Сега е нощ.
Снега е нощ.
Света е нощ.
