КАК ИЗЛЕЗЕ ВЪВ ПЕНСИЯ МЪДРИЯТ СТАР ГЕНЕРАЛ
КАК ИЗЛЕЗЕ ВЪВ ПЕНСИЯ МЪДРИЯТ СТАР ГЕНЕРАЛ
В памет на Йордан Вълчев
Как излезе във пенсия
мъдрият стар генерал –
тъмен, мъжки, сладникав парфюм,
чернобели обуща, сако, тъмен шал,
помня – дъжд, аз лежа под дъжда,
разглобявам затвора на “Манлихер”,
проснат сред рядката кал,
помня всеки отделен шрапнел в този ден,
помня всеки куршум заблуден
покрай мен просвистял,
чернобялата есен, примесена с малко ръжда,
каменистия стръмен редут,
като куче, до кости измокрен, в дъжда,
остра, хапеща тръпка на студ,
помня – шпорите,
брич със лампази,
сърма на пагон,
околожка на бяла фуражка,
за юздата задържа с ръка неспокойния кон,
сочи хълма с извадена шашка,
помня как си отиде от нас –
тръгна някак достойно, спокоен и мил,
с чернобели обуща зад кадър поел
в черно белия, в немия филм,
как без думи пожертва пред нас
своя малък човешки медал –
тъмен, мъжки, сладникав парфюм,
чернобели обуща, сако, тъмен шал,
как се спъна, политна в дъжда
и се свлече сред рядката кал,
помня, как не излезе във пенсия
мъдрият стар генерал.
ВОЙНАТА ЗАВЪРШИ
Днес войната завърши.
Сега батареите спят.
Уморените войни
полагат глава сред браздите
и заспиват спокойни
в мъртвешка умора така,
че е трудно да кажеш
кои просто спят,
а кои са убити.
Преглътни днес
сълзата си, майко,
потърпи още ден.
Пролетта мълчаливо разлива
цвета си по целия свят.
Аз навярно съм жив
и е рано да плачеш за мен.
Не покривай главата си бяла
със черна забрадка.
На бойците,
загинали вчера,
им бе все едно –
ще цъфтят ли цветя,
или в тръни, пелин и коприва
ще обраснат руините
в джунглата на Армагедон –
щрих във кратката памет
на тия, които останаха живи.
Ала кой е в пръстта
и кои ли сме ние, в живота?
Ще узнаем ли утре,
когато изправим глави?
Днес завърши
последната битка
на доброто със злото,
но кажете ми –
как да узная
кое победи…
СИЗИФ
Един се ражда важен и значим,
със сто звезди по всичките пагони,
а друг – безличен, незабележим,
и всеки ден отвсякъде го гонят.
Един се ражда уморен и сам,
с червена кръв, обикновен и малък –
а друг се ражда благороден и голям
и от живота – на пиедестала.
А ти от хляба си крадеш зърната. Но
пред теб е кал и семената не покълват.
И като бръмбар сам над топче тор,
търкаляш своя тежък труд по хълма.
В калта бащите бъхтят път напред,
но тя се стича и започваш отначало.
А друг се ражда с пръст във кацата със мед
и от живота – на пиедестала.
А ти от мрак – до мрак. Във своя дом,
убит от труд и безхаберие, се връщаш
след три ракии, мъртъв за подслон,
а там – скандал, и все едно и също.
А друг – под палмите. Дайкири с много лед:
светът за него е безкрайна бална зала.
Той приживе си вдига постамент
и от живота – на пиедестала.
А той приживе е обиколил света…
А ти не знаеш в кой от двата свята
за своя син пробиваш път в калта
и смяташ дните от аванса до заплатата.
А ти – воюваш, и си извоюваш гроб,
над който даже хълмче не остава,
за онзи, който води друг живот.
И от живота – на пиедестала.
Вторник, 11 юли 2006
ЛЕЧИТЕЛЯТ
И он спустился. Кто он? Где живет?..
Но как-то раз узрели прихожане –
На паперти у церкви нищий пьет,
”Я Бог – кричит, – даешь на пропитанье!”
Высоцкий
Седя пред църквата и прося за поминък.
Преди години имах чуден божи дар:
способен бях, далеч по-млад, и имах
талант за всяка болка да намирам цяр.
Бях вечно с хората. Лекувах ги от чума,
от рак, от морбили и от апандисит.
Лекувах сифилис и дупки от куршуми
и възкресих веднъж дори един убит.
Не съм пестил ни труд, ни пот солена –
на бунт за мен народът бе готов.
Чудак един с години ходи подир мене –
с хашиш в Багдад го излекувах от любов.
Бях натурализиран земен жител.
Щях да лекувам и до днес, честит, ако
светото братство на признатите лечители
не бе ме взело зорко под око.
В одежда пурпурна ме възкачиха на магаре,
надсмиваха се и ме сочеха със пръст.
Продаваха ме под тезгяха, от олтара,
ругаха ме и ме разпъваха на кръст.
Накрая почна силно да ми втръсва
да бъда вечно на човеците за смях.
Омръзна ми да мра и да възкръсвам.
Или, изглежда, просто остарях.
И оттогава не лекувам. И внимавам.
Знам всички тайни на живота и смъртта,
ала избягвам да ги обяснявам,
да правя вино от вода и да летя.
КОННИЦИТЕ НА РАЗУМА
Докато светът догаря
до последната греда,
всички конници на Царя
ще преминат през града,
ала не да търсят кът такъв,
че да смирят очи и слух,
те са конници от плът и кръв,
но с много силен дух,
те ще дойдат тук, където
битката завърши днес,
за да погребат последните
остатъци от дълг и чест,
ала няма да ги видим –
те не са от този свят,
те пространството по друг
диагонал ще прекосят,
и под по-различен ъгъл
ще преминат през света,
те с последния му въглен
ще изчезнат в пепелта,
и във мрака ще потънат –
вън от стенещия град,
без дори да се обърнат
със прощален взор назад,
за да отлетят в небето
към всемирния чертог,
взели в себе си което
е само между тях и Бог.
КЪЩА ЗАД ХЪЛМА
В една страна, отдавна и отдавна,
зад хълма в края на едно градче,
живели, сякаш че на Бога равни,
едно добро момиче и едно момче.
Момичето от къщата зад хълма
без страх поемало с момчето под звездите.
Закриляли ги небесата без да питат
и ги обливали в потоци нощен въздух.
Треви по склоновете, със светулки пълни,
щурци и дъх на стъпкани треви –
те се изкачвали в онези висоти,
които продължавали над хълма.
Ала момчето е момче. И под пагон,
и го изпратили на някаква война.
Било му писано – не повелил законът,
но се завърнало след време у дома.
Момчето имало късмет и се завърнало,
вместо навеки да остане сред убитите,
а пък момичето го чакало в тревите
и тайно плакало във къщата зад хълма.
Щом нас ни има, значи, че во веки
към своя хълм са се завръщали бащите ни,
преминали по бойните пътеки
със стъпките на горди победители.
Щом нас ни има, значи са ги чакали
и от дедите ни се е завърнал всеки –
сред нощите с треви и хладен вятър –
за да останат сред земите си навеки.
Историята като в кехлибар е спряла.
и гледа в нас с очите на покойните –
издръж на взора им до край и от начало,
за да узнаеш, че си син на храбър войн.
А щом си войн по дух, а не случайно,
ще разбереш, че на света не сме сами –
родени синове на верни майки.
И победители. Във всичките войни.
