Уроците на Иван Бунин в епохата на Александър Блок и Владимир Маяковски

(„Тревата на забравата” от Валентин Катаев)

Панко  Анчев

1.

Стилът - това е видимата същност, нейният израз, проявлението й по всеки път еднакъв начин макар и в различни ситуации (респ. текстове). Той е устойчивата характеристика на твореца. Но за писателя стилът не е само начинът му на словесно изразяване, предпочитание на определени изразни средства, насочване към определен тип герой, избор и подреждане на словесния материал, а и маниерът му на участие в литературния живот, неговото поведение, общуването му с другите около него, мисленето, жестовете му. Да изучаваш стила означава да откриваш и проникваш в най-важното, което дори да е повече външно е организация на материала, ядрото на явленията.

В този смисъл епохите също имат свой стил, макар той да изглежда повече като метафора отколкото реалност, но все пак е важен знак за особеностите на живота вътре в нейните рамки. Той отваря или затваря възможности за индивидуалната или колективната изява, свидетелства дали обществото е в индивидуалистичния или в колективистичния си цикъл, в период на разпад или в междинно време, когато са най-драматичните промени. В неговото оформяне влияние оказват местните традиции, но и външните въздействия и влияния - всичко зависи от състоянието на обществото и от неговите предпочитания и нагласи, от начина му на мислене.

Стилът е в поведението, но още повече той е начин на мислене, оценка и способност за приспособяване на новото към старото и на старото към новото. Видимите неща по-лесно се анализират, а невидимите или трудно забележимите обикновено се пропускат в анализа и това нарушава пълнотата на картината, която създаваме.

Особено интересни са обществата в преход, когато се сблъскват и преливат различни времена; когато още не са напълно ясни параметрите и посоките на измененията в обществото. Тогава именно се води непримирима борба на идеи, принципи и идеологии, изходът от които не винаги е мирен. Литературата е тази, която е най-чувствителна към налагането или отхвърлянето на стила на епохата; тя свидетелства за всичко това, още преди да се е проявило в модата, масовото поведение и идеологиите. Но когато говорим за литературата като свидетел и изразител на стила на времето, трябва да уточним, че става дума както за литературния процес, така и за литературния живот. Устройството и функционирането на литературния живот са може би най-чувствителни към този стил.

Много често в индивидуалното поведение на един писател, в това какво говори, как се отнася към моментната обществена ситуация, с кого дружи и особено как и какво пише, какви теми и проблеми разработва в творчеството си, можем да открием повече знаци за стила на епохата отколкото в купища документи и вестникарски публикации. Големият писател сам по себе си е епоха, олицетворение на времето, в което живее и твори. Нищо у него не е случайно, защото сам той е натоварен да бъде изразител на времето и обществото. И тази служба той често изпълнява, без да има пълно съзнание за нея. Слава Богу, че е така - иначе щеше да позира далеч повече и да играе роля, в която да не се успее да се превъплъти напълно.

Но често човек живее в различни епохи. Когато се извършва тяхната смяна, той е подложен на силно външно и вътрешно напрежение, на натиск, който отнема енергията му, разконцентрира го и го дестабилизира. Това  също е стил на епохата. Него наблюдаваме в началото на ХХ век в Русия, когато с пълна сила протича буржоазната революция, преминала по-късно в социалистическа. Тогава именно се извършва гигантската трансформация на обществено-политическия и икономическия живот в Русия, променя се литературата, защото се променя и стилът на епохата.

Такова време изобразява Валентин Катаев в повестта си „Тревата на забравата” („Трава забвенья”).

2.

Валентин Катаев е отбелязал в края на повестта, че е писана през 1964-67 г., т.е. втората половина на 60-те години на ХХ век. Трябва да отчитаме това, защото освен че описва една епоха, в която е живял, писателят изразява и епохата, в която пише книгата си. Тя е мемоарна; Катаев възстановява по лични спомени случилото се в началото на ХХ век. Споменът е не просто субективен, но и непълен и пропуска доста от себе си. Паметта неизбежно отслабва, а към незабравеното се наслагват събития и впечатления от по-късно време. Затова и „Тревата на забравата” е художествена творба, а не документално изследване. Но дори и да беше такава, тя пак щеше да стои достатъчно отдалечена от „обективната истина” за събитията и личностите, както е и сега. Личната оценка и подборът на фактите в спомените я прави свидетелство за състоянието и начина на мислене на своя автор, т. е. на друго време.

Времето, в което Валентин Катаев се среща и запознава лично с Иван Бунин, е смутно. Революцията е започнала своите радикални преобразования в хората и в литературата. Тя „изважда” Бунин от досегашната естетическа йерархия, откъсва го от читателския интерес, въвежда го в известна анонимност - поне що се отнася до широкия читателски кръг. Занимаващите се малко или много с литература също почти не го познават, защото той не им е нужен като пример и не им дава естетически материал за подражание и уроци за следване. Иван Бунин е противник на революцията; той бяга от нея и се спасява далеч от нея на място, което му е непривично и не съвсем удобно за живеене. Самият той чувства как новите условия го правят анонимен, нечетен и непознат. За революцията и живеещите с нея и след нея Бунин е миналото на литературата и културата.

Понеже всяка революцията е преход, тя не признава вечните ценности. Революцията разрушава трайното, установеното, традицията. Разрушенията й са всеобщи, но все пак поразява с най-голямо настървение онова, което е най-устойчиво и което крепи статуквото. Бунин носи в себе си и дори олицетворява устойчивостта на руския дух. След великите класици на предходния му век той е този, който в най-пълна мяра е въплъщението на този дух. Затова и революцията го отрича, а той отрича нея. Но изпитанията са за най-вече за него, тъй като тя бързо е намирала сподвижници и последователи сред писателите, а Бунин изведнъж се е оказал изолиран и безпомощен в самотата си.

Революцията може да нанася физически рани, да трови живота на човека, да го измъчва и дори погуби, но тя не притежава силата да унищожи истинското изкуство и го направи излишно за вечността. То е живо независимо какво е нейното отношение към него и дали признава или не великите му представители.

Иван Бунин е стилът на епохата до революцията. И той брани и утвърждава този стил в съветите си към младия тогава Валентин Катаев, открива му тайните на творчеството, до които сам се е домогнал. Но на онова творчество, което преди него са създавали Гогол, Тургенев, Толстой, Достоевски, Чехов. Т. е.на „традиционната класика”. Отначало младият писател гледа на Бунин наистина като на минало, случайно и незнайно откъде попаднало в новото време. Катаев вече има изградени някакви литературни представи и критерии. На него му харесват някои от модерните и шумни имена на тогавашна Русия. Чрез тези критерии, макар и неукрепнали и достатъчно нестабилни, той първоначално съди и изкуството, чието олицетворение е Бунин. Но той търси смисъла на изкуството, мъчи се да разгадае тайните на поезията, да се домогне до най-съкровеното в творчеството, за да го създава с истинско вдъхновение и майсторство. Когато си настроен и дори готов за такава цел, Бунин непременно ще ти е надежда и упование. И ще ти отвори очите за истинската литература. Така и става с Валентин Катаев.

Бунин отваря очите на Катаев за света като физическо явление. Това е свят не „въобще”, както самият млад поет го е описвал и изразявал, а конкретен и материален. За да го изобразиш такъв, трябва да си реалист, който вижда повече от другите и умее да си служи с думите с тяхното конкретно значение, за да бъде изобразеното вярно. Именно вярно, а не „оригинално” или „стряскащо”, за да направи впечатление, като раздразни нездравото любопитство. Не такава е задачата на изкуството.

Писателят се учи, докато е жив, да овладява художественото майсторство, да си служи с думите и внушава истините за живота. Но той няма да успее да постигне никакво „майсторство”, ако предварително не осъзнае в какво се състои то. Защото не е достатъчно един литературен текст „да се чете лесно” или да звучи добре, да съдържа метафори и да разказва за значими неща. Всеки човек, животно или предмет има лице, различаващо се от лицата на другите хора, животни и предмети. Отличителният белег може да е един-единствен, но той придава особеността на характера и вида на конкретния човек, животно или предмет. Който не умее да го види и опише, той никога не ще успее да предаде останалите качества и да ги натовари с всеобщо значение. Това говори Иван Бунин на Валентин Катаев: „Куче бяга с изплезен език - каза той, поглеждайки в прозореца, - опишете кучето. Едно, две четиристишия. Но точно и достоверно, за да бъде кучето именно това, а не някое друго. Опишете дърво. Море. Пейка. Намерете за тях единственото вярно определение.” И след това: „Опишете звука на чакъла изпод сандалите на момиче, бягащо към морето с кърпа на рамото и с плавателни мехури в ръце. Какъв е този звук? Да е скърцане, не е скърцане. Да е звън, не е звън. Да е шум, не е шум. То е нещо друго - каменно - изискващо единствената, вярната дума” (подч. м. - П. А.).

Конкретното винаги изисква една-единствена и най-вярна дума. Няма две думи за едно и също нещо. Синонимите се допълват, доуточняват значенията на понятията, но не са еднакви думи - най-малкото заради различния си звуков състав и звучене.

3.

Този урок на Иван Бунин е не само впечатляващ, но и характерен за начина на мислене и стила на епохата, която той олицетворява. Този стил държи на изяществото, но и на точността. Верността на образа за него е най-важна. Епохата не приема „общото”, неопределеното, безформеното и неоформеното. Тя се стреми към пълнота и цялост. Тя е вътрешно монолитна, уравновесена и уверена, поради което и не бърза, не ускорява движението си, не понася и не възприема радикални промени. Такава епоха е способна да се съсредоточи и задълбочи; тя се стреми постоянно към обобщения и абсолютната истина, понеже е универсална и устремена към вечното. Когато епохата не бърза, не е припряна и фрагментирана, тя не обича общите приказки, не допуска приблизителност, а е винаги конкретна, точна.

Това е епоха на изискания стил. Изказът й е винаги премерен; тя не си позволява грубости, не допуска ниското и телесното да оварвари възвишеното и красивото. Стилът й налага мяра, която предпазва от пошлости. Мярата създава правила, според които литературата говори за всичко и изобразява всичко, но без да си позволи да слиза до обекта на изображение и да го копира буквално.

Подчертавам изяществото на стила, тъй като ние днес сме се откъснали до крайност от подобен начин на изразяване. Модернизмите и постмодернизмът разрушиха вкуса и изхвърлиха всякакви правила за добър тон и йерархия на ценности. Сега пошлостта се цени повече от красотата на слога - нещо повече, красотата вече не е мярка за ценност, не й се подражава и никой не се стреми да я постига. Епохата на Бунин и нейният стил са вече непостижими.

Бунин отваря очите на младия Катаев, за да види „присъствието на поезията в най-простите неща, покрай които по-рано преминавах, без да подозирам, че във всеки един миг могат да се превърнат в произведение на изкуството, стига само внимателно да се вгледа в тях човек”. Истинската поезия се постига, „ако откриеш самата душа на нещата или явленията”. Тук срещаме важна категория в естетиката на Буниновата епоха: душата на нещата и явленията. Но за да изразиш една душа, трябва много внимателно да я наблюдаваш и изучаваш и то в нейните видими и материални проявления, в постъпките и положението, в звуците и цветовете на телата, които я носят.

Срещу тази епоха тръгва друга, която ще я замени със себе си и ще установи нов стил. Сменя се обществената парадигма и в историята навлизат масите. Те стават главната действаща сила в обществото, факторът, който го променя и господства над него. За тях е необходимо да имат не само политически, но и естетически изразител, да бъдат показани в литературата и изкуството и сами да говорят в тях и чрез тях. Руската литература от началото на ХХ век отваря вратите си за новия обществено-политически субект. Новите писатели произхождат из тази социална среда и си поставят за цел да бъдат нейни изразители. Те настояват литературата да се промени и да заговори с езика на улицата и площадите; революцията вече е започнала и литературата не може да не я забележи. Но за да я забележи, изобрази и изрази, е необходимо да възприеме езика и стила й. И тя го прави. Въпреки съпротивата на досегашната епоха и нейните велики писатели.

Естетическият сблъсък предхожда политическия. За писатели като Иван Бунин той е между възвишеното и низкото, между красивото и профанното и в крайна сметка е знак за настъпващ упадък. Класическият тип литература се разрушава под напора на улицата - най-напред защото улицата въвежда друг ред и създава други поведенчески ситуации, в които участват хора необразовани или слабо образовани, невъзпитани като благородници, без задръжки, груби, невъздържани и шумни. Те са натрупали достатъчно самочувствие, за да осъзнаят своята историческа предопределеност и въстанат срещу довчерашните си господари. Бунтът на роба винаги драматично разклаща обществената система и я заплашва да бъде разрушена изцяло. Историята се ускорява, а заедно с нея и ежедневието; самото то се изпълва с история и с претенции за историческа значимост на осъзнаващите се в себе си нейни субекти.

Ускорената история, в която масите се чувстват господари, защото са създадени от нея, за да я създадат отново, е изгубила универсалността и пълнотата, разрушила ги е и ги е фрагментаризирала. Сега не е време за внимателно вглеждане и подчертаване на особеностите и индивидуализациите. Стихията ги заличава; тя обезличава всичко, за да подчертае образа на масата, изпълнила улицата и изискваща справедливост за себе си. На нея й е неприятно да слуша „стария писател” как говори и пише, не възприема думите и стила му, защото ги смята за ненужни и неспособни да я поберат и изразят. Звуците и думите на улицата трябва да навлязат в литературата и от там да придобият нов смисъл и значение.

На „литературния пазар”, както нарича новата литературна ситуация Иван Бунин, блестят звездите на Короленко, Горки, Андреев, Мережковски, Сологуб, Блок, Балмонт, Брюсов, Гипиус, Гумильов, Ахматова, Северянин. Техните имена по думите на Валентин Катаев „знаеха не само гимназистите, студентите, курсистките, младите офицери, но дори много продавачки, фелдшерки, търговски пътници, юнкери, нямащи в същото време никакво понятие, че съществува такъв руски писател: Иван Бунин”. Днес ние знаем, че изредените са големи руски поети и писатели. Във всички случаи обаче те са не просто различни от Иван Бунин, но и от стила на неговата епоха. За Бунин те са рушители. Модернизмите за него са като Валпургиева нощ - толкова зло и страдание са причинили на руската литература.

Бунин не може да е безпристрастен и да се радва, че вече не го знаят, че други автори са по-популярни от него, че за тях, а не за него се пише и говори. Той преживява тежко смяната на епохите и стиловете, страда от това. Валентин Катаев точно и умно е уловил душевното състояние на големия писател: „Така се чувства човек, изгубил много кръв…” и добавя: „Мисля, че това е чувство за изгубената родина”. Да, Бунин не страда за себе си и не от своя егоизъм прави крайните си оценки. Великият писател вижда с очите си как загива неговата родина, която сам е създавал с творчеството си и която сега е тръгнала по друг път, свърнала рязко от пътя, по който досега е вървяла заедно с него.

4.

Не е разумно и справедливо да се оценява новата епоха само през очите и с оценките на старата. Старата никога не отстъпва доброволно и не е възхитена от енергията и самочувствието на новите хора. Интересно е обаче как идващата епоха се отнася към своята предшественичка, какво отрича в нея и какво усвоява от опита и постиженията й. Повестта „Тревата на забравата” на Валентин Катаев е осмисляне на един подобен сблъсък, станал в началото на ХХ век в Русия. Валентин Катаев стои на линията, където този сблъсък е най-остър, драматичен и сякаш непримирим - между Иван Бунин и Владимир Маяковски. Вътре в себе си той изпитва силата на революцията и в литературата, прекланяйки се на Иван Бунин и руската класика от ХІХ век, и възторжено приемайки Александър Блок и Владимир Маяковски, които са дори негови лични познати, приятели и учители. „Тревата на забравата” показва как се е осъществил преходът от едно време в друго - въпреки драстичните политически и естетически събития и човешките драми.

Руската литература проявява удивително чувство за самосъхранение и умение да запази приемственост, като се самоподготви за неизбежните радикални промени. Първото десетилетие на ХХ век е време на такава „самоподготовка” за новото състояние. Тогава се появяват поетите и прозаиците, за които стана дума, към които трябва да добавим поне още най-малкото десетина. Това са ярки творци, навлизащи в литературата със съзнанието, че трябва да я обновят, но и с убеждението, че това обновление може да се осъществи единствено като се продължат и обогатят традициите. Те се държат предизвикателно и често дори невъзпитано, дръзко и непочтително към всичко „старо” и „предишно”, но естетическите им позиции в никакъв случай не съответстват на житейските. Талантливите сред тях, дори и когато заявяват, че служат на революцията, знаят, че служат на руската литература. Тя е тяхната кауза и на нея отдават всичките си творчески сили. Парадоксът е, че уроците по писателско майсторство, които Бунин преподава на Катаев, се усвояват от най-даровитите представители на младото поколение. Никой не може да бъде истински руски (а защо само руски!) писател, ако пропусне тези уроци или ги пренебрегне и отхвърли като ненужни.

Да, новото време изисква нова литература, нови изразни средства и нови писатели, които да го разбират и изразяват адекватно, да бъдат свидетели на неговата история. Каквото и да говорим, от каквито и позиции да изхождаме, руската революция е обективна и закономерна; тя е продукт на вътрешни социални, икономически и политически причини, породени от упадъка на предишната система. Писателите, които я възприемат с радост и с чисто сърце й служат, служат не на тълпата, не на стихията и разрухата или простащината и необразоваността, а на необходимата промяна. Затова и по-голямата част от тях са изключително талантливи и остават в историята на руската литература като нейни велики обновители. Те имат съзнанието, че е необходимо да се изгради нова култура, да се говори и пише по нов начин, защото реалностите са нови и е нов техният стил.

В. В. Маяковски е олицетворението на руската литература на революцията. Той е нейната словесна стихия, въплътеното й слово, поривът й към нов език, чрез който да изрази новия смисъл на случващото се. „Главната сила на Маяковски бе въображението” - пише Валентин Катаев. Въображението му се подхранва от виденията, които революцията предлага, от грандиозната й цел и енергията, която излъчва от себе си и всмуква в себе си. А писател като Бунин вижда разрухата и упадъка; въображението на Маяковски - съзиданието и напредъка. Парадоксът на изкуството, а и на реалността, е, че и двамата имат право и вярно и точно определят същността на революцията. И понеже стоят от двете й противоположни страни, показват противоположните й смисли и значения. Но и двамата се домогват до съвършенството на изказа. Защото и двамата са гениални писатели.

„За Маяковски, казва В. Катаев, - а и за всички други поети - времето вървеше по вертикала отгоре надолу; така той записваше своите редове. За мене времето върви по хоризонтала - натам или понякога обратно, - затова аз записвам стихотворните редове в обратна посока - по течението на времето.” В това наблюдение се съдържа истината за В. В. Маяковски като поет и на времето, което изразява. То се движи отгоре надолу, понеже е революционно и налага радикални промени. Революцията събаря старото, разчиства го, за да отвори място за новото. Срутилата се сграда на миналото се олицетворява в това, което Катаев нарича „по вертикала отгоре надолу”. Докато трае това движение, са невъзможни спокойствието, мирът и хармонията. Динамиката е зашеметяваща и опасна, но такава е и красотата на революционната поезия, която Маяковски създава с огромния си талант.

Времето на руската революция е време и на съзидание. Валентин Катаев разказва как са се обсъждали безбройните идеи за ново изкуство, какви усилия са били влагани, за да се организира то по нов начин, за да бъде достъпно и въздействащо върху повече хора. Поетите и изобщо хората на изкуството се чувстват мобилизирани; те са със съзнанието на войници, изпълняващи заповедите на революцията. Разочарованието им настъпва, когато разбират, че тя е много повече политическа борба за власт, в която няма правила, повече насилие, отколкото истинска промяна на живота и изкуството. Докато вярват в нейната преобразуваща и благотворна сила, те работят за нея с всичкия си талант и вдъхновение. И създават забележителни произведения. Но когато се разочароват, покрусата им е неудържима и неутешима.

Това обаче е друг проблем, който твърде бегло се засяга в повестта на В. Катаев.

Колкото и крайни да са нагласите и настроенията на революцията и у нейните участници, страните не са само две - за и против. Винаги има междинна полоса, особено в изкуството, върху която се разполагат обикновено свидетелите и тълкувателите. Валентин Катаев е сред тях, макар да е възприел революцията и да й служи честно и всеотдайно. Но той не може да бъде нито Бунин, нито Маяковски. Затова е помежду тях, за да ни разкаже какво означават крайностите в радикалното време и какви трагедии преживяват тези, които им се отдават. Бунин губи отечеството си, а Маяковски - себе си. Валентин Катаев е „жестокият свидетел” на революцията в литературата и той очевидно има съзнание за тази си роля. И я изпълнява с вдъхновение и любов.

В. Катаев е ученик на Иван Бунин, но се възхищава от Блок и Маяковски. Когато неговият учител ругае двамата му любимци, той тактично мълчи. Не си признава любовта, но и не се отказва от тях. Впрочем, нали на това го учи самият Иван Бунин, като му открива законите на писателството. Катаев вижда, че тези закони са приложени в поезията на Александър Блок и Владимир Маяковски, но в осъществяването на други теми и с други средства. Поетът може да пише за всичко - така твърди Бунин. Това означава, че и за революцията също може и трябва да се пише. Ала не изобщо, а така, че да стане ясно каква е тази революция, кому служи, с какво се характеризира, кога се извършва и какво носи на хората.

Заглавието на повестта „Тревата на забравата” е метафора на изкуството като наркотик, който пренася човека в друг свят, в който трябва да се включи активно и го направи напълно свой. Изкуството е всеотдаване, работа „до пръсване на аортата”. Но когато от твореца не остане нищо, изкуството му продължава да живее и разказва за времето и хората, на които е било съвременник.

Писателят е този, който пренася това време във вечността…