ЗАВРЪЩАНЕ ОТ НИКЪДЕ
ЗАВРЪЩАНЕ ОТ НИКЪДЕ
Завърнах се от пътя си далечен -
открих в дома си вятър и сумрак.
Година път, а стори ми се вечен,
не вярвах, че ще дойда нявга пак.
И всичко мое беше опустяло -
над спомените ми лежеше прах,
а в счупеното старо огледало
лицето си да зърна не успях.
Във ъгъла търкаляше се песен
измърляна, останала без глас.
А горе - на тавана ми обесен -
един изцъклен стих намерих аз.
Нима това е къщата с мечтите?
Порутени мазилки, стъпала,
парцалени усмивки по стените,
на двора - чифт разкъсани крила.
И втурнах се тогава да открия
сърцето си, прибрано в тъмен кът.
Но вместо него в тайната кутия
лежеше само куп умряла плът.
Завърнах се от път едногодишен,
заварих само вятър и мъгла.
И пепелта, която шепне скришом,
че всъщност никъде не съм била…
СПОМЕНЪТ ЗА МЕНЕ
Събирам за себе си спомена
в шепи.
Коя съм? - Не помня…
Не искам да знам!
Очите ми взират се в тъмното
- слепи -
и търсят лика ми,
но аз не съм там.
ЕСКИЗ
Разбирам, че от стихове ти писна,
усещам, че ти писна и от мен.
Сега с досада зъбите си стиснал,
ядосан си и крайно отегчен.
Но само си спомни, че си обичал
и ти самият някога преди.
До гроб навярно в обич си се вричал,
затуй сега недей ми се сърди.
Ти никога не ще да проумееш,
не ще поискаш ти да разбереш -
чрез теб узнах какво е да живееш,
но също и какво е да умреш.
ТАВТОЛОГИИ
Умориха се ръцете
от протягането в мрака.
Умори се и сърцето
вечно някого да чака,
умориха се очите
във тъмата да се взират…
Умориха се и трите
от това, че не умират.
***
Свещица на гроба ми запалете;
а всъщност, не палете нахалост;
ще са празни очите ми двете
за свещицата и за вашата жалост.
Шепа черна земя ми хвърлете -
знам - без сълзи, и без литургия.
Но с омраза не слагайте цвете
там, където сърцето ми ще изгние.
И тръгнете си, не идвайте вече.
Само вятърът глухо ще вие
и праха ми ще носи далече
над огромната
самотия…
АЗ, РАЗНОЦВЕТНАТА
Животът ми е наниз от мъниста
мънисто цветно всеки ден е давал.
Понякога от ангел съм по-чиста,
понякога по-черна съм от дявол.
Струят потоци хиляди във мене,
разделят се и сплитат се пътеки.
От възлите на топлите ми вени
посока своя сякаш има всеки.
Аз огън съм, изгаснал сред пожари,
вода съм аз, удавена в морето.
Понякога от студ у мене пари
или от жар смразява се сърцето.
Подобно времето съм разнолика,
събрала сякаш цялата вселена.
Дълбоко нейде мойта същност вика,
от тази разноцветност уморена.
Това съм аз! Дори не съжалявам,
от болка, че лудея или стена.
На себе си аз вярна пак оставам
бушуваща, обичаща, смирена.
БРОДИ ПО СВЕТА ХУДОЖНИК
Рисувам с четка от магия,
палитра имам от цветя,
но все се мъча да открия
боичката за доброта.
Ще тръгна сутрин мълчалива
из тихия и дремещ град.
На всяка къща - мрачна, сива -
ще дам от този чуден цвят.
А после по света ще бродя
с палитрата си, с четки сто.
Земята цяла ще обходя
и ще рисувам аз добро.
Ще бъда неуморна - лято, зима,
не ще се спра пред студ и самота.
Кажете ми - къде я има
боичката за доброта?
САМОТНО СТИХОТВОРЕНИЕ
Самотните хора в самотния град,
в самотните къщи,
в самотния свят
самотни се движат -
и старец, и млад,
самотни и в радост,
самотни и в яд.
Самотен се раждаш,
самотен умреш,
но вече си почнал -
не можеш да спреш.
И креташ самотен,
бездомен и сам,
загубил и вяра,
и обич, и храм.
Самотен те гледа
отнейде светът
как бродиш самотен,
без цел и без път.
Самотно в гърдите
сърцето тупти,
а колко самотен
си всъщност и ти!
