Георги Георгиев

Ако застанете на площада, южно от великолепния храм-паметник „Рождество Христово”, в Шипка, ще ви впечатли триетажна недовършена, особена като архитектура сграда, с високи колони и внушителен вход, с чешма-русалка отпред. Къщата галерия е на моя съсед, художника Никола Заров. Когато я погледна, все си представям как той я завършва и в нейните зали се уреждат изложби на художници…
Видях Никола Заров най-напред като исполин, после го опознах като художник. Този мъж сам строеше своята къща галерия. Сам я проектира, сам изливаше десетметровите колони, дебелите плочи и сам зидаше. Беше и кофражист, и арматурист. Гледах как грабва две торби цимент под мишници, сякаш са бебета, и ги стоварва от ремаркето на волгата. На другия ден виждах върху волгата закрепено скеле с огромно платно и колата завиваше към парка на храма, където рисуваше. Там той сякаш се състезаваше с природата, като я изобразяваше с чувството на първосъздател…

Сега вече познавам в детайли огромното творчество на Никола Заров - картини, портрети, акварели, циклите „Каракачанска сватба”, ненадминатите му мадони. Над 20 години той е бил учител по живопис, композиция и рисуване в създадената преди 40 години Художествена гимназия в Казанлък. Около 20 са изложбите му у нас и в чужбина. Много картини и портрети са пръснати в Гърция, Япония, Ирландия, Англия, Русия, Германия, Полша, Чехия и къде ли не.

Животът на това каракачанско чедо е като приказка. Баща му, увековечен в маслени портрети и картината „Стрижба”, бил пастир в Карловския Балкан. Там със съпругата си гледат няколко хиляди господарски овце. Там се ражда и Никола - в Балкана, сред стадата. Сдобили се със свои овце, родителите му тръгват за Шипка. Керванът, натоварен с цялата покъщнина върху конете, води, както е редът, майката. Назад са другите коне. На една черна кобила се клатушка двегодишният Кольо. Животното се подхлъзва край една скала и полита в пропастта. Кольо обаче се закачва за яко впит в скалата храст и увисва над бездната. Било му писано да живее…

Представете си страха на близките, които виждат малкото вързопче да виси закачено на габъра, впит върху скалата над пропастта! Как ли е преживяла това майка му, когато е разбрала за случката? Как ли са го откачили чичовците му? Това е невероятен сюжет, който фантазията човешка трудно би съчинила.

Семейството се установява в Шипченския Балкан. Тук Кольо расте като всички деца на планинците. Покрив им е палатката от ярина и вълна, а в ниското имат колиба от буково дърво. Тук се правят сиренето и кашкавалът. Жените не подвиват крак от работа. Мъжете са с овцете. Никола е с баща си. Вечер мъжете се отбивали в хана на бай Яким от село Етъра. Една такава вечер, на чашка, баща му видял, че малкият се загледал в картината „Лов на лъвове”, която висяла на стената. Таткото малко надуто казал на ханджията: „Моето момче, Якиме, ще я направи по-хубава!…” На другия ден ханджията донесъл бои, четка и листове. И станало чудото. На стената Яким закачил картината на момчето, която била по-голяма и наистина… „по-хубава”!

Дошло време за училище. Каракачанското семейство струпало скромна къщичка в Шипка. Учителите, най-вече директорът Захари Милев и Симеон Караджов, забелязали дарованието на Кольо и го поощрявали с думи и отлични бележки. А баща му горе го очаквал да иде и да помага. Работа от зазоряване до мръкване! А Никола дойде ли, все рисува и рисува. Веднъж победителят в мотоциклетните състезания на Шипка дошъл от Габрово и пожелал Никола да направи портрет на жена му. Платил му. И други поръчки получил…

Спират веднъж в хана черни волги с руска делегация. Когато излизат навън да тръгват, усмихнат рус мъж разговаря оживено с ханджията, а оня сочи към овчарчето: „Это художник!” Ханджията обяснява, че овчарчето е нарисувало картините, закачени по стените на хана. Руснакът бил главният редактор на в. „Правда” Давид Заславски. Викат Никола - с мръсни ръце, опърпан. Костюмираният гост го потупал по рамото, препоръчал му непременно да учи за художник. Подал му визитна картичка и му повторил, че може да му пише, когато желае. Тази случайна среща разпалва мечтите на момчето. Отива в Габрово при художник да го подготви за изпити. Той поискал 35 килограма овче сирене. Много било, нямало как да стане… Продават магарето и той учи при друг учител. За конкурсите в Художествената академия обаче закъснял. Среща на двора проф. Панайот Панайотов и той му казва: „Догодина, младежо; занятията започнаха…”

… Майка му била слабичка и често боледувала. Затова в Балкана той бозаел и от други кърмачки на бебета. Дали така не е засукал дарбата да „вижда” сътворяваните от него женски образи? „Момичета на вода”, „Момиче с мляко”, „Предачка”, „Братовчедки”, „Стефка”, „Есенен керван”, където конете води нагиздена каракачанка…
Някога към Министерството на отбраната имаше по щат група художници, чиято годишна продукция се приемаше от комисия, възглавявана от именит художник. Веднъж председател беше Дечко Узунов. Знаейки, че съм свързан с Шипка, той ми каза: „Там имате добри рисувачи, но има един, който е заченат като художник”. Майсторът говореше за Никола Заров, макар че лично той има наследствена жилка, водеща към Шипка.

… Ще напомня за още едно закъснение на Заров. Този път е свързано с младежкия фестивал във Виена. Той занесъл своята картина „Кавалджията”, когато вече е изтекъл срокът за представяне на творбите. Казват му, че е закъснял, но с уговорки приемат платното. И какво става? Картината печели златен медал. Сам Никола е отличен кавалджия. Получавал е награди от национални музикални празници в дует с приятеля си Иван от Севлиево…

Разговаряме с Никола Заров за онези лета, когато рисува портрети от натура по гръцките и българските морски курорти и печели добре. Тогава купува цимент и желязо и строи своя замък галерия в Шипка. Били щастливи години. И за децата, и за симпатичната му съпруга Илина. Та веднъж идва при него французойка и желае да я рисува не на плажа, а в апартамента, в самота! Какво се е случило, ще премълча… Ирландка пък, след като й прави портрет, го кани да отиде в нейната страна, обещава му добро заплащане. Но той с нищо не може да бъде примамен. България е вътре в него… Ето и друг случай. Пред него застава германец, добре сложен. Никола му прави светкавично прекрасен портрет. Човекът плаща щедро. И след малко води направо грозна жена, с голяма уста и бузи. Иска портрет. Кольо познава женската психика. Съсредоточава се в очите и прикрива грозотата. Възхитената германка го целува. Най-после някой я е видял такава, каквато е „отвътре”…

Набори сме с Никола Заров. Сега той живее в къщата си в Казанлък. Рядко идва в Шипка. Неотдавна се срещнахме в интересната с архитектурата си Чирпанлиева къща, превърната в Етнографски музей на градчето ни. Доста време бяхме на чардака, но Никола беше тъжен - болест го удари в най-важния орган за реализацията на големия му талант - зрението. И все пак говорихме оптимистично. И двете му деца - синът и дъщерята, вървят по неговия път…

Като епилог ще кажа онова, за което Никола си спомняше със смесени чувства на хумор и гордост. Като го отрязали, че е закъснял за конкурса в Художествената академия, направо в градината, на една пейка, написал писмо до Заславски - онзи руснак, който му бе поръчал пред хана на бай Яким да учи за художник. Не помни какво е писал, но явно се е оплакал. Прибрал се в Шипка, горе на Балкана. След броени дни дошло съобщение да отиде в София и да се яви при известния художник Карандаш. Той го скастрил, че е писал чак до Москва. Казал му още, че има време да се яви на конкурс в Художествената гимназия.

„Каква гимназия? Наборите ми завършват, а аз тепърва да започвам”, гневял се Кольо. Освен това го плашели математиката, физиката, химията. Нямал системна подготовка. Въпреки това се явява на конкурс и постъпва в Художествената гимназия. Тук добива много знания, получава школовка, забелязват го учителите, расте самочувствието му. Завършва с отличие по специалните предмети. Кандидатства и влиза в Художествената академия. Започват хубави години на съзряване и себеутвърждаване.

Много често през зимните месеци съм сред художници в София. Няма случай да не прати някой много здраве на Кольо, да не каже добра дума за даровития и самобитен художник. Ето и днес Иван Белчев, който много години бе художник в армията, се е върнал от Полша и ми разказва впечатления, но не забравя да завърти приказката към Никола Заров. „Докато други търсеха себе си, увличаха се по едно, после по друго Кольо си имаше своя пътека и я следваше”, казва ми Иван. Той отпива от кафето си и ми разказа нещо любопитно за своя някогашен състудент. Когато Заров бил учител в Художествената гимназия в Казанлък, водел възпитаниците си в Мелник. Там рисували, почивали, водели практически занимания. Един ден искал да им покаже нещо практически, потърсил четка, но се изненадал, че в бързината просто е забравил да вземе четки. Тогава, спомняйки си за един свой професор, започнал да рисува направо с туба. След време уредил своя изложба на картини, рисувани с туба. Това станало в Севлиево. Е, не минало без подмятане, че по-добре е да рисува, както е направил баща си в картината „Стрижба”. Тубизмът не му прилича, но фактът си е факт.

Неотдавна разгледах платна и портрети. Отново се възхитих на цикъла „Сватба”: „Извеждане на булката”, „Показване на ризата”, „Посрещане на младоженеца”, „Приемане на дарове”. Погледнете тези картини в интернет. Заров ярко показва някогашния бит на шипченци, животът на планинците-каракачани. Сега наследниците им живеят в хубави къщи, построени с фантазия за простор и слънце, боядисани в бяло, с леки огради, със зелена трева пред тях. Каракачани са собственици на заведения и магазини, почти никой не гледа животни. Има само едно малко стадо на Щерю и Димитър, които понякога ми дават овче мляко. Времена!