Диана Димих

Спомен за Левски, скътан в народната памет

По прашните друмища на България вървежът му е оставил проста човешка диря. Проскърцват портичките на манастирски дворове, на ханища и селски изби, изтръпнали да не издадат Дякона. А там, където не е стъпвал кракът му, напред тръгва народното въображение и преповтаря станалото някога, някъде. И един ли, два ли са разказите за това, как веднъж Левски… Действителност или мит, присъствието му озарява цяла броеница знайни и незнайни българи, поискали да го направят по-свой, по-роден. Зърно от тази броеница е фамилията Тошкови от софийското село Локорско, известна до края на ХVIII век под името Кристовци. Като легенда се предават до днес разказите на дядо Тошко, чието име се свързва с посещенията на Левски в селото.

Любопитни щрихи от минали времена е запазил 85-годишният дърводелец Гаврил Тошков, който щеше да е столетник още преди ХХI век, ако не бе секнал земният му път. Историята на неговия стар български род не е писана на скъп пергамент, с многоцветни винетки и стари гербове като фамилните хроники на свободните народи. Но робството е дарило българина с жива памет - да разлиства родословната книга на спомена като бабина приказка край огнището.

Обичах да разговарям надълго и нашироко с бай Гаврил, защото имаше какво да се научи от стария сладкодумец - и отколешни работи, и днешни. Сега, когато го няма вече, записът възкресява пъргавите извивки на гласа му, а паметта дорисува дребната светлолика фигура, прищракващите по челото вежди, втвърдените пръсти. И онова неуловимо обаяние на природната мъдрост, което не знаеш откъде се излъчва - от подвижните очи, неуморени да се вглеждат в света, от разказваческия му дар или от жаждата за общуване. Ще предам разказа на бай Гаврил Тошков така, както го е записала магнетофонната лента - сбит, припрян, с почукване по масата.

- Дедо Тошко, на баща ми баща му (и досега му носим името - Тошкови), е бил оня човек, дето е подбран от българите и от турците. И му е името било старейшина. Уважават го турците много, щото друг като него разумен мъж в цело село се не намира. Като им требва нещо, първо него ще питат. А пък нашите, кога искат нещо от агите, пак него ще пратят. Той им е връзката. Но колкото бил честен дедо Тошко, толкова бил беден. Свински мехур, закован на прозореца, и една колиба, със слама покрита, дето се е палила всяка вечер от огнището (затова - у котела вода: лиснат и угасят). Та това му било имането и отгоре пет деца: Петкана, Ката, Мария, Иринка и едно момче Митър - баща ми. Пет деца, ама хлеб нема. Февруари-март - лесно, коприва ще излезе, а дотогава? И ходят момичетата, та чопкат корените от коприва - да ядат вместо хлеб. Можеш да си представиш нашто чудо какво е било!

По същото време у нас - чували с пари. Чужди пари, от данъците събрани. Оставяли ги турците да ги варди дедо ми, щото най-честен бил у село. Дедо Тошко и агата си имат рабош. Сметките им - не на книга, а горе, по гредите на тавана. Вървят под гредите, гледат нагоре и събират белязаното със секира. Добре, ама агата по-прост от дедо. “Тошко, колко са?” “Иляда и петстотин, ага”. “Иляда и петстотин, иляда и петстотин” - повтаря той, та белки запомни. А те са две хиляди. Дедо Тошко има нещо наум за тия петстотин гроша. “Колко са, Тошко?” “Седемстотин”, а те са хилядо… Агата си отива, парите стоят у нас. Ще дойде заптие от София, с кола. Тия пари са султански, та ще ги кара у хазната.

И какво става сега? Дедо Тошко си има дума с Васил Левски. Той знае кой ден, коя нощ идва у поп Стоил “мънистарят” да продава мъниста. Едно време мъниста - о, разноцветни, то чудо, чудо! И момите се надпреварват нощно време да стане пазарлъкът, докато има избор. Само че не при тоя търговец, при други ходят момите, щото тоя си има само един мющерия - дедо Тошко. Извикат го некоя нощ в поповата къща, че е дошел мънистарят. А кой го знае, че е Васил Левски! И бърза дедо Тошко, щото има женска челяд, сума ти мъниста му требват - гердани да нижат момите, едно-друго… Уж де. Та цела торба носи. Влиза вътре и вика: “Василе, заповядай. Три хиляди гроша”. “Благодарим, Тошко”. Пред дедо се не брои - до грош излиза всичко. Което е казал, това е закон. Колкото е отделил, толкова дава.

С една дума се разбирали добрите българи. Години на пробуждане, мъжки години.

Нарамва Левски торбата и през Стара планина - та оттатък. За свободата са тия пари, не са за ядене. Фамилията Тошкови може да умре от глад, Българско да не загине…