Петър Софрониев

С Крум всяка неделя двамата пускаме един фиш. После отиваме в едно и също кафене. Да си помечтаем за печалбата и да се оплачем от нерадостната си участ на застаряващи парясници. Кафето ни го сервират с бисквитка и късметче - малко, навито на книжна фунийка. По едно време открихме, че тези дребни късметчета ни интригуват повече от самото тото. Преди да отпием първа глътка винаги с трепетни ръце разгръщаме листчето с късмет. Крум винаги е разочарован, защото му се падат все някакви мъдрости, родени от велики умове - от Сенека до Недялко Йорданов.

- Ееееех! - тъжно въздъхва Крум като прочете разочарован какво му се е паднало. - Пенсионирах се като доцент по философия - нито искам, нито мога да поемам повече мъдрости в живота си!

Ядно пали цигара от моите, понеже не пуши.

При мен нещата стоят по по-различен начин.

Веднъж ми се падна “ПЪТ”. Още следобяда се наложи да поема пътя към село, където трябваше да погребваме някаква далечна леля-столетница. Аз съм бил най-заможният пенсионер в рода, та ме определили да ида и да платя разноските по погребението.

Втори път ми се падна “ПАРИ”. Наистина, след ден Гошо ми върна десетте лева, които бе взел от мен преди три години. Бях щастлив, че късметът ми отново се сбъдна.

След това, в една неделна утрин ми се падна “КЪСМЕТ”. Още следобед, при посещението на кооперативния пазар късметът ме удари - едър мъжага зад една сергия искаше да се прибира по-рано, та ми продаде доматите на половин цена. Бях истински радостен, защото и два патладжана му бяха останали, та тях без стотинка ми ги навря в торбата. Късмет “две в едно” дето се вика.

В друга слънчева неделна утрин в кафенето изтеглих късмет “ЗДРАВЕ”. Прибрах се по-късно у дома и ме сполетя бъбречна криза, та линейка в болница ме отведе. Укротиха ми болката и започнаха дълги, тягостни изследвания. Първата неделя ме пуснаха в отпуск от лечебното заведение и аз - право в кафенето при Крум. Пак кафе, пак късметче. Докато приятелят четеше своето - мъдър житейски съвет от Конфуций, аз прочетох това, което ми се бе паднало: “ЛЮБОВ”. Схванах като подигравка късмета си при моето дередже и хвърлих листчето злобно на земята…

Моите болнични дни продължиха. Преди обяд - мъчително обхождане из разни кабинети. Следобед - в градинката на болницата. С кифла в ръка, за да разнообразя вечният зелен боб в столовата. До мен на пейката всеки ден започна да сяда мила дама, също пациент на урологията. Разведена като мен. Бивша библиотекарка, млада пенсионерка. Заговорихме се и тя скоро ми сподели, че й изглеждам романтичен, като героите от най-хубавите романи, коите бе чела. После предложи да ми оплете вълнени чорапи за зимата. Май бе разпознала в мен кахърния самотник… Взех да се привързвам към нея. Започнахме всеки следобяд да се търсим и срещаме. Разговорите ни винаги започваха с рецепти за прочистване на бъбреците, и завършваха с констатацията, че на нашата възраст е много нормално да потърси човек сродна душа за по-благи старини.

Изписаха ни в един ден, а седмица по-късно се събрахме с Цветанка да живеем заедно.

Оттогава не съм виждал Крум.