Георги Михалков

Няма вече да крада! Няма да крада! Ще избягам - каза си Графинка и се загледа през прозореца. Седеше сама в стаята и в целия апартамент беше много тихо. Майка и баща й бяха в кухнята и пиеха кафе. Навън слънцето се показваше и стопляше стъклата на прозорците, по които започваха да се стичат малки вадички. Снегът, валял през нощта, покриваше улиците, градинките около блоковете, дърветата и всичко беше бяло като че застлано с огромен бял чаршаф. Бяло като колосано - помисли си Графинка. Струваше й се, че за първи път вижда такава ослепителна белота, а навън е тихо, много тихо.
След малко щеше да се позвъни на вратата и ще дойде Исабел. Идваше всяка неделя и двете тръгваха заедно. С метрото стигаха до центъра на града, после заставаха на някоя трамвайна спирка и чакаха трамвай. Внимателно избираха на кой трамвай да се качат. Първото условие беше, трамваят да е пълен, да има повече хора. Още на спирката оглеждаха хората, които чакаха. Насочваха се към по-възрастните. Трябваше да са между петдесет и шейсетгодишни, главно мъже. От опит знаеха, че някои мъже на тази възраст носят повече пари у себе си. Оглеждаха ги. Външният им вид ги издаваше. Бяха добре облечени мъже, е не екстравагантно, но прилично. Беше важно да имат някакъв багаж, пътна чанта или чанта с току-що купени продукти. Едната им ръка винаги щеше да е заета, а с другата щяха да се държат в трамвая. Това улесняваше Графинка и Исабел. От опит Графинка знаеше, че мъжете са по-разсеяни и немного наблюдателни. Може би бяха по-самоуверени и си мислеха, че нищо не може да им се случи и то в трамвая. Жените бяха по-внимателни. Изглежда притежаваха някакъв женски инстинкт. Почти всички те дискретно наблюдаваха пътуващите в трамвая, сигурно непрестанно очакваха някой мъж да ги загледа. Всяка жена си мисли, че е привлекателна и всички я гледат. Жените не носеха много пари у себе си. Пенсионерите също не излизаха с пари, само в случаите, когато си взимаха пенсиите от някой банкомат на улицата. Графинка и Исабел наблюдаваха и това.
Най-често двете тръгваха от гарата или от автогарата. Там пристигаха мъже от провинцията, които идваха в столицата служебно. Идваха с пари, отсядаха в някой хотел и Графинка и Исабел още в трамвая, преди да стигнат до хотела, ги атакуваха. Всичко изглеждаше твърде лесно. Качваха се двете в трамвая, сякаш не са заедно и не се познават. Графинка заставаше до набелязания мъж, а Исабел - зад нея. Никой не можеше да се усъмни в тях. Графинка беше в осми клас, но по-висока за възрастта си, облечена като ученичка с черно палто, с шалче и шапка, която почти закриваше челото й. Исабел беше в шести клас, по-ниска от нея, също добре облечена и почти незабележима.
Графинка много умело измъкваше парите или телефона на мъжа, който стоеше пред нея и веднага го даваше на Исабел, а тя за секунди се преместваше в другия край на трамвая и слизаше на първата спирка, след спирането на трамвая. Така двете за един ден успяваха да извършат няколко кражби. Обикаляха и моловете, където винаги имаше много хора. Там набелязваха главно жени, защото когато жените пазаруват, не са много внимателни. Изцяло са отдадени на това, което искат да купят, и не гледат кой стои до тях или зад тях. В такъв момент спокойно можеш да съблечеш една жена без да те усети.
В повечето случаи Графинка и Исабел се справяха отлично, бяха много добре подготвени. Подготовката им, и на други момичета като тях, започваше още от малки. Преди да тръгнат на училище в семействата им старателно ги обучаваха. Учеха ги бабите, които вече не практикуваха това занимание, но умееха отлично да предадат своя опит на по-младите. Обучаваха ги с една престилка, окачена на закачалка. В джоба на престилката имаше голям мъжки портфейл. Момичето трябваше да измъкне портфейла без да се заклати престилката. Това упражнение продължаваше с часове и дни. Някои момичета успяваха бързо да се научат, за други - не беше лесно, но всички без изключение полагаха голямо старание. За всички момичета беше задължително и те трябваше добре да усвоят тези умения. Никое от тях дори и не си помисляше да се възпротиви или да не се подчини. Потяха се, мъчиха се, но не спираха упражненията. Всяка знаеше, че това е много важно и почти всички искаха да са перфектни.
След като добре усвояваха тези умения, излизаха на улицата и започваха да ги практикуват. Не се страхуваха, че ще ги хванат. Бяха малолетни и нищо не можеха да им направят. Най-много да ги извикат с родителите им в Детската педагогическа стая, където малко да ги помъмрят.

На вратата се звънна и острият звън разсече тишината в жилището. След малко в стаята влезе майката на Графинка.
- Графинке, - каза - Исабел дойде, трябва да тръгвате, щерко.
Графинка я погледна. Майка й беше едра жена, трийсет и петгодишна с черна гъста коса и горящи очи. Цялата й фигура излъчваше решителност и строгост, но Графинка твърдо й заяви:
- Кажи на Исабел да си отива! Днес няма да ходя никъде и повече няма да крада!
- Как! - изгледа я майка й смаяна.
- Така! Вече няма да крада! Спирам!
- Чуваш ли се какво приказваш! - ядоса се майка й. - Как! Ти не си добре. Болна ли си, или луда!
- Не съм болна и не съм луда! - троснато отвърна Графинка. - Няма да крада! Ще уча!
- Ще учиш ли? - изсмя се гърлено майка й. - Какво ще направиш като учиш.
- Ще уча! - повтори Графинка.
- Виж какво, тази няма да я бъде! - заяви майка й и зае застрашителна поза, готова да шамароса Графинка. - Знаеш, че ако спреш да крадеш, няма да можеш да се омъжиш. Нашите момчета се женят само за момичета, които могат да крадат. Това е от край време. Така е било и така ще бъде. Така сме се омъжили и аз, и баба ти, и всички, които познаваш.
- Аз няма да се омъжа така! - продължаваше да настоява Графинка.
- Така ще се омъжиш и хоро ще играеш! - не спираше майка й. - Сега ще взема точилката и ще видиш какво ще стане!
- Хайде вземи я, хайде да видя какво ще стане!
- Тръгвай веднага и повече не ми се прави на отворена! Искам днес да се върнеш със сто лева! Разбра ли?
Очите на майка й горяха като нажежено желязо.
Семейството на Графинка не беше бедно. Напротив, не им липсваха пари, живееха в добре обзаведен апартамент, баща й имаше сергия, продаваше китайски стоки, но семейната и родова традиция беше такава. Младите момичета не можеха да се омъжат, ако не крадат. Това беше най-важното, въпрос на чест, задължително. Колкото момичето беше по-опитно в кражбите, толкова по-добър брак щеше да има.
- Тръгвай! - повтори рязко майка й.
- Няма!
Една тежка плесница загря лицето на Графинка. Сълзи напълниха големите й като бадеми очи. Тя вдигна глава и преди да изплющи следващата плесница, тръгна към вратата.

София, 15. 02. 2015 г.