Иван Георгиев

След Първата война Кольо Сребров не се прибра в Ракелица. Завърналите се от фронта войници повдигаха рамене - заедно били на Али ботуш, при отстъплението го изгубили, после познати от околията го видели в обозната рота на полка. Жена му Куна обиколи целия ръкав по средното течение на Марица, не научи нищо, върна се подир десетина дни и пребради вдовишка кърпа.
А на връх Великден Кольо се обади с писмо от лагера за военнопленници край италианския град Бриндизи. Подробно описваше живота в Санта Варвара, селцето-лагер, разположено на тясна ивица земя покрай морския бряг, пращаше поздрави на всички от селото. „Честито Рождество Христово! - завършваше той. - Да ви са сладки печените пуйки и козунаци! „Поп Златан хлъцна - него бяха помолили да прочете писмото, бабичките, наобиколили Кольовата жена, се прекръстиха - рабът бъркаше Рождеството с Възнесението Христово, прости му, боже! Но разсилен Рашко спря размишленията им, грабна облепения с чуждестранни марки плик и заситни към общината, където в отделна стая се помещаваше местната пощенска служба.
През целия ден селяните влизаха в стаята на Рашко, пипаха плика, разсилният им четеше писмото, без да разгръща сгънатия надве кремав лист. На втория ден се принуди, постави плика до остъклената рамка на царския портрет, от дясната страна на бледия владетел. Само когато идваше жената на Кольо, Рашко сваляше плика и бавно четеше мъжовото й писмо.
На четвъртата година от поражението Кольо се върна изтънял и източен, обгорен от морското слънце над лагера, дето беше чукал камъни за новото шосе между Санта Варвара и Бриндизи.
Цялата зима не се показа от къщи. А когато откъм Лангица повя топъл вятър и каваците по двата бряга на реката зашумяха с младите си листа. Кольо стъпи насред село в кожух и гайтанени потури. Терзия Гавраил беше преправил новото контошче на жена му, обшивайки краищата му с два пръста ярешка кожа, обърната с козината навън.
Разпитваха го за лагера в Санта Варвара и пристанищния град Бриндизи. Вярно ли, че и талианките се къпят в морето и после, голи, се печат на слънцето против гръдобол, а от това мъжете им линеят и живеят наполовината на техните години. И като така, с колко са повече жените в тая държава и каква е войската им, щом тамошните мъже се люлеят като рядка ръж. Напразно чакаха отговор. В писмата си Кольо описваше подробно всичко, а сега махаше с ръка, увиваше се в кожухчето и тръгваше към къщата си в Горната махала.
Незадоволени, селяните се измъчваха от очите на Кольо, видели толкова чужд свят, мъчеха се да надникнат в тях, не успяваха и жадно носеха погледа им.
Пръв се оттегли Рашко.
- И него го е яла някоя с гръдобол! - разхвърли яда си разсилният, после отиде в пощенската служба и свали плика, който беше стоял повече от четири години откъм по-хубавата половина на царския образ.
През септември Куна роди втори син. Докато събраните от Горната махала бабички къпеха детето, Кольо извади от раклата на жена си широк пешкир с лилави букви в двата края. „Аморе мио” - припомни си той надписа и се усмихна. Честит, слезе да налива вино за бабувачките. През това време Постолица пови детето. От пешкира се показа мургаво личице, обгоряло от морския вятър, две сини очи оглеждаха внимателно жените и за първи път през живота си хората от Ракелица се досетиха за цвета на морето.
Новороденото кръстиха Милуш.
Селяните така и не научиха нищо за Италия, но записаха за Кольова сметка присъствието му в чужда държава, като оставиха на поколенията примамливото име Италианеца.
Кольо постепенно свикна с климата на Ракелица, захвърли кожухчето, през лятото ореше вече нивите си в Боалъка широко разгърден, с навити до лакът ръкави, а босите му крака потъваха в рохката пръст, търсеха хладината й.
Двамата му сина Сребрьо и Милуш пораснаха бързо за чуждите очи. Кольо ги държеше близо до себе си, по жътва обръщаха снопите след него, свършеше ли работата по нивите, хващаше ги на надница в складовете на кооперация „Съгласие”. Бащата не делеше синовете си, но понякога се улавяше да потъва в сините очи на Милуш. Тогава търсеше удобно място за сядане или приклякване, подпирайки се с една ръка на земята. Пространството замираше и в неговата тишина той улавяше познатите викове на надзирателите от лагера, по тънката ивица пясък покрай морето се гонеха закачливите момичета от Санта Варвара, подвикваха на пленниците, а те, брадясали, уморени от слънцето, се обръщаха с лице към водата и търсеха прохладните й тръпки.
От такъв поглед Кольо го втрисаше, ставаше му студено, той бързаше да се прибере в къщи.
След колективизацията прекупи от съседа си продълговато парче земя, оформи двора си на квадрат. Построи в другия му край още една къща, ожени синовете си и веднага ги раздели. Сребрьо се настани в новата къща. Милуш остана с родителите си в старата. Кольо и жена му наглеждаха и двете къщи, редяха двора, грижеха се за внучетата. Вечер Италианеца обичаше да разпитва Милуш, а докато синът му говореше, той се потапяше в сините му очи, преживяваше наново пленническите години, но не трепереше вече от спомена им, а заспиваше дълбок и спокоен сън.
Веднъж усети в очите на сина си потиснат яд, не му обърна внимание, а когато в края на седмицата повика Милуш да разчистят плевника, в тях вече гореше цветът на морска буря.
- Милуше! - обърна се към него Кольо.
Синът блъсна натъпкания кош, през разпаления боклук изскочи на двора. Старецът излезе след него.
Милуш огледа смълчаната махала, изстъпи се на плочника.
- Не може повече така, тате!
- Чакай, сине!
- Без чакане! Стига толкова!
От новата къща изтича Сребрьо, без да затваря вратата, рипна след него и жена му. Стъпиха на плочника, до тях в кръг се наредиха останалите от семейството на Италианеца. По дуварите се показаха комшийски глави, скриха се и застинаха в очакване.
Милуш огледа още веднъж двора.
- Тута финита! - провикна се той и тръгна към къщата.
Кольо преведе веднага на ум: „Край на всичко”, зачуди се, на какво всичко бе, сине, и като не можа да се досети, последва сина си. След него влязоха и другите.
Когато Милуш се успокои, отново го заразпитваха. Малкият син мълча минута време, сви сини очи над всички и рече:
- Не е право, бате! Кога има равенство, да има! И като изви глава към старите, нареди:
- Ето на тебе тате, те на мене мама! Двама стари хора в една къща са много, ама и къща без стар човек и тя не струва кой знай колко! Край!
На сутринта Кольо Италианеца взе бохчата багаж, събрана през нощта от жена му Куна, и се настани в къщата на Сребрьо. Първите дни не се показваше на двора, трепереше от студ. Седеше в долната стая, а ушите му пищяха. „Тута финита! Тута финита!” - повтаряше старецът. „Аморе мио!” - викаха закачливите момичета от Санта Варвара, бързаха за морето и в движение сваляха разлюлените като камбанки памучни рокли. „Но откъде това тута финита?” - питаше се той и усещаше хладни тръпки да попиват в тялото му.
От прозореца на долната стая се виждаше улицата, чуваха се и най-тихите гласове. На отсрещната й страна, до къщата на Качул Митьо, рано-рано се събираха старците от махалата, отбиваха се бригадири, тръгнали на обиколка по блоковете, чак от другата махала пристигаше и Рашко разсилен, пенсиониран още преди колективизацията, но запазил униформата и фуражката с голяма кокарда. В такива часове Кольо се оглеждаше страхливо, свиваше се, спущаше пердетата, но гласовете се набиваха в ушите му, той ловеше целия разговор.
- Момчето на Кольо, Милуш, проговорило италиански! - подхвана една мека сутрин Качул митьо.
- Баща му четири години гни в италиански лагер, една дума не донесе, а пък то…
- Гни в лагер! - Рашко разсилен още не можеше да прости мълчанието на Кольо. - Покрай някоя, дето страда от гръдобол, там гни! Забравихте, че оттогава не можа вече да се стопли!
- Знае, Милуш, знае! За какво е баща му? Само товар. А майката и децата му ще отгледа, и всяка вечер топла храна ще му принася!
Кольо свикна и с приказките пред пейката на Качул Митьо. Намяташе старото кожухче, излизаше на двора, скубеше срещнатата трева. Ако се случеше на другия край да види Куна, казваха си по някоя дума, но никога не се доближаваха. Кольо помоли сина си да купи някой добитък, внукът, е вече голям, сам се оправя, нека да има и той, старецът, да се занимава с нещо. Сребрьо го послуша. Докара от Станимашкия пазар женско теле, порода монтафон. Кольо изкарваше добитъчето още по тъмно, обикаляше блоковете на Ракелица, на обяд пладнисваше под дебелите сенки край Водопада. През лятото монтафонката, вече телица, наедряла и с лъснат косъм, послушно стъпваше в дирите на стопанина си.
В края на годината Кольо пресрещна комисията от едно добруджанско село, тръгнала да купува стока за племенна ферма, заведе я в обора. Вечерта, когато Сребрьо се върна от града, баща му постави пред него купчинка банкноти. По негова молба синът отдели от купчинката пари за ново теле и старецът от много време насам за първи път легна спокоен.
Няколко години подред Сребрьо обикаляше пролетно време Станимашкия пазар, купуваше стока, а наесен двамата с баща си чакаха комисии или купувачи, които разбират от добър добитък.
Кольо вече не излизаше по тъмно от къщи, не спускаше пердето към улицата от махалата. Понякога, върнал се по-рано от къра, той виждаше в другия край на двора Куна, порасналите внучки шетаха около нея. Срещаха се на средата между двете къщи. Куна се хвалеше от внучките, него съветваше да се завива хубаво вечерно време. Кольо кимаше, старата чакаше да я запита още нещо, но той мълчеше, после махаше с ръка и доволен, се прибираше в Сребърната къща.
Една сутрин се успа. Когато се събуди, пред пейката на Качул Митьовия дувар старците оживено разговаряха, сред тях разсилен Рашко закопчаваше копчетата на куртката си, опъваше кокардата на огромната си фуражка.
Кольо се ослуша.
- Качуле! - Рашко режеше въздуха с ръка. - Пак ще чуем из махалата италианска реч!
- Ами! - отвръщаше Качул Митьо, колкото да ядоса разсилния. - Не ми се вярва?
- Милушовите щерки пораснаха, а през това време Италианеца събра купчина пари на Сребрьо. - Рашко разкопча куртката си. - Сега и Милуш ще поиска да се облажи. Майка му какво може вече, но бащата, бащата…
Никой не му отвърна. Той натисна кокардата, добави:
- При гръдоболни ще спи Кольо едно време, пада му се сега!
Кольо дръпна пердето.
Вечерта нарочно се прибра по тъмно. Завърза добитъчето, забърза към къщи. Сребрьо обръщаше парче земя за ранен лук, снаха му режеше наситно листа за кокошките.
От старата къща се показа Милуш, стъпи на плочника.
- Бате! - провикна се той. - Да ги няма такива! Тута финита! Справедливост трябва!…
Старецът не дочака последните думи на по-малкия си син. Влезе в стаята, събра багажа си на вързоп. Усети как студени тръпки побиха по цялото му тяло, но за първи път не наметна нищо. Взе вързопа и тръгна към къщата на Милуш.
От високите каваци покрай Качул Митьовия дувар подхвръкнаха гургулици, спуснаха се над покривите. „Аморе мио! Аморе мио! - пищяха ушите на Кольо. - Защо аморе мио? Тута финита, това е то!”
От къщата на Милуш излезе Куна, също с бохча. На средата на двора двамата се разминаха, без да си проговорят.