Людмила Андровска

ЛЕГЕНДА ЗА ДВАМАТА ЦАРЕ

Беше преди повече от 23 века.
Слънцето се канеше да се покаже над източните земи.
Оцвети долния край на небето и зъберите на тъмните планини се очертаха на огнения фон, който се изкачваше все по-нагоре. Небесният пожар подпали върховете и те пламнаха в златен блясък.
Над джунглата се понесе ревът на тигър. Беше толкова мощен, че го чуха и в двореца на владетеля. И в същия миг над него се извиси и изплакването на новородено.
- Ще бъде по-силно от тигър - произнесе пророчески учителят Ишвара и вдигна ръце нагоре.
Цар Синграм също вдигна ръце.
Тигърът в джунглата изрева отново и веднага над него се понесе гласът на малкото.
Учителят Ишвара се засмя:
- Момче е… Ще бъде добър цар…

Слънцето продължаваше пътя си все по на запад. Премина над морета и равнини и се запромъква зад планините. Бавно просветли небето зад билото, позлати ръбовете на скалите и когато рязко изскочи с цялата си яркост, се чу бебешки рев.
Царят излетя от покоите на царицата в голямата зала, където се бяха събрали всички царедворци в очакване на хубавата вест.
- Роди ми се син! - извика Филип.
- Роди се синът на Зевс… - прошепна царицата в широкото си меко легло, притиснала в прегръдките си малкото гръмогласно създание.
И Олимпия обърна поглед към голямата змия, която се изтягаше в ъгъла на покоите й и не откъсваше поглед от нея.

Така започнаха пътя си двама бъдещи владетели, родени в двата края на света. Пътищата им щяха да вървят донякъде успоредно, после щяха да започнат да се приближават, докато неминуемо щяха да се пресекат…

ИЗГРЕВ

ПАУРАВА

Учителят Ишвара бе извел момчетата още преди изгрев слънце.
Всяка сутрин правеше така.
Отиваха на голямата поляна и там ги караше да затварят очи и да поемат с всичките си сетива мириса на земята и растенията. Трябва да се събуждате заедно с природата, казваше им той.
Цар Синграм му беше поверил обучението на сина си, на племенниците си и приятелите им - синове на най-приближените му. И Ишвара се бе заел да им предаде най-доброто, което някога самият той бе научил от своя учител - велик мъдрец. Но Вирдаман - братът на цар Синграм - отказа да даде сина си Вирава на обучение при Ишвара. Аз сам ще го науча на всичко, което трябва да знае, бе заявил дебелият Вирдаман и беше издърпал топчестия си син да тръгне с него.
Момчетата стояха с протегнати напред ръце, дланите им бяха обърнати към небето. Притворили очи, те вдъхваха дълбоко звуците и ароматите на джунглата, а мислите им се рееха над земята и ги отнасяха далече в бъдещето.
Ишвара ги наблюдаваше внимателно, оставяше ги достатъчно дълго време обърнати навътре в себе си, и в един момент прекъсваше съзерцанието им и ги повеждаше на тренировка. Тялото трябва да е здраво, за да иска душата да остане в него, казваше им той.
Паурава и тримата му приятели Рамджи, Мадхао и Акхун обичаха всички физически натоварвания. Да усещат и контролират телата си им доставяше огромно удоволствие. И дори това, че Паурава ги превъзхождаше във всичко, не разваляше радостта им. Така трябваше да бъде, утре той щеше да ги предвожда. А къде щеше да ги заведе, ако не беше по-добър от тях?
И тази сутрин започнаха с фехтовката. Разделиха се по двойки и Ишвара даде знак. Личеше си, че момчетата играят с настървение. Бързи и ловки, целите бяха облени в пот, въпреки ранния хлад. Ишвара ги наблюдаваше отстрани и в очите му се четеше задоволство.
От един висок прозорец на двореца намръщено ги гледаше Вирдаман.
- Достатъчно за днес - извика им учителят Ишвара и момчетата неохотно спряха дуелите.
Оставиха мечовете си на поставка близо до учителя, поклониха му се и се отправиха към басейна на двореца, където с радостни викове се хвърлиха в студената вода.
Не след дълго дотича дебело момче и се пльосна в басейна, като разплиска водата. Беше Вирава - синът на Вирдаман. Другите момчета възмутено изкрещяха.

АЛЕКСАНДЪР

Александър бе застанал до леко открехнатата врата на стаичка в слугинската пристройка и надничаше вътре.
Малко момиче, в началото на пубертета, се беше съблякло голо и разглеждаше с любопитство тялото си - набъбналите гърди, тук-там появилия се мъх. Оглеждаше се в голям щит, подпрян на стената, като в огледало. Момичето бе изключително красиво. Дългите й черни коси светеха със синкав блясък и се спускаха като водопад до под кръста. И името й беше красиво - Таис.
Александър я наблюдаваше с пресекнал дъх. Тя започна да разресва косите си, навеждаше глава, решеше ги надолу, извила грациозно красивия си гръб. Когато започна да вдига глава, забеляза в щита отражението на тайно наблюдаващия я Александър. Засмя се тихо на себе си и с елегантна извивка на тялото отметна косата си, която се завъртя във всички посоки и започна да се сипе по раменете, гърба и гърдите й.

След дългата нощ на вакханалии, разчорлена и с раздърпани дрехи, Олимпия се прибираше към двореца откъм гората. Изведнъж спря и се прикри иззад едно дърво. Бе забелязала Александър и изненадана искаше да разбере какво става.
В далечината се чу вик:
- Александър!
Александър се откъсна от вратата с нежелание и тръгна в посока към гласа. В парка на двореца го чакаха неговите другари - връстниците му - и техният учител по военно изкуство Леонат. Предстоеше им поход.

Олимпия се прокрадна към все още леко открехнатата врата и надникна вътре. Видя момичето, което все още беше с гръб към вратата. Но тя не пропусна да не забележи изключителната му красота.
Ядосана, Олимпия тръгна към двореца с гневни крачки. На първите стражи, които срещна по пътя си, нареди:
- Искам да заведете слугинчето Таис на пазара за роби. Веднага! И да я продадете още днес! Не ме интересува за колко, ако трябва, я подарете, само да е по-далеч…
Стражите се отправиха в посоката, която им посочи царицата.