Банко П. Банков

ЗА ДОБЪР СПОМЕН

(първа награда в конкурс за разказ на в-к „Отечествен фронт”, 1982 г.)

Шумът от двора успокояваше; неясни гласове, прозвъняващи железа и гъргорене на мотор, а бе си казвала толкова пъти, че няма смисъл да се ядосва, оня който търси в света само изгодата, вижда чуждите постъпки през собствените си очи. Нека мислят, че го е правила за изгода и да се скъсат от завист, туй ще им бъде наказанието.

Димана се наведе над перваза, в сенчестия двор-кладенец прашно аленееше баскетболен корт, лъщеше мазен паркинг и сред кръгче омърлушена зеленина цъцреше с тънка струйка фонтан. На паркинга ръждясваха булдозер и автокран. Тези неми инвалиди бяха подарени от подшефни организации, да онагледят учебния процес и да отърват дарителите от амортизации за остаряла техника. Думата остарял с годините й се струва все по неточно употребена, дискриминираща и невъзпитана. Звънецът бръмна гъгниво, гласовете зад разтворените прозорци на аудиториите дълго не се умълчаваха, после останаха да бучат само вентилаторите на химическата лаборатория - три кръгли хриле върху сляпа стена, да тупа щарена топка по спечена сгур. Шумовете бяха едни и същи, от бистрото и далечно време, когато постъпи на работа, та и досега, половин летен месец преди пенсиониране.

Институтът беше нейно царство, нейна рода, знаеше нрава и дребните грехове на повечето преподаватели и служители, тайните врати и лостчета, към които не й се полагаше да посяга. Секретарката нека си гледа пишещата машина, кочана с искания за материали и зравеца върху прозоречния перваз. Някои колежки гледаха точно това и нищо повече, студентите ги отегчаваха, на секунда след приемния час бързаха да пуснат секрета, да се търкулне по-бързо денят, да се върнат в къщи и хванат прахосмукачка и тенджера. Нямаше деца, след години на лечебни процедури и минерални бани бе се оказало, че причината е у мъжа й. Бе му простила някогашни изневери и болести, бе се примирила, но той се усещаше гузен и избиваше чувството си за вина с чести кавги и лоши настроения. Сигурно затова с времето тя почваше да възприема грижите на ослепително младите момчета и момичета, дигащи шум  пред вратата на катедрата по  заверки и сесии, като свои грижи и амбиции.

Господи, в какво ли не се забъркваха тези бъдещи инженери. Любеха се неопитно и вместо да смятат и чертаят проекти, будуваха под прозорците на родилни домове, губеха вечери в тренировки по стрелба или джудо, с надежди да станат поне резерви в отбора на “Академик”, пишеха безкрили стихове, катастрофираха с бащини коли или просто се спиртосваха над някой дебел учебник, или пред педантичен преподавател, и хващаха неврози и меланхолии. Да се съсипеш от яд, затова ли бащи и майки са ги отгледали до ей такива мъжища!

Тя ходатайстваше за снизхождение пред познати и не толкова познати преподаватели, бе помагала според силите си на деца на близки, на деца на чужди, просто така, защото младите са млади и какво толкова, че са сгрешили, има време, ще се оправят. Да се пази от грешки оня, на когото му сивее косата зад ушите. Нейната коса е мината със синка, много гъста и остра коса, някога бе черна като въглен, чак синееше, затова сега я минава със синка. Никой не обича да му се месиш в преценките, да му се бъркаш в съвестта и компромисите, с половината преподаватели и секретарки беше скарана заради натрапчиви съчувствия, вмешателства и ходатайства. Тя също не им оставаше длъжна, всекиму бе казала какво мисли за него, няма свои деца студенти, да прави поведение заради тях. Странно, като че ли най-амбицирано може да се погрижи за чуждото оня, който няма свое.

Професор Драсов бе й забранил да стъпва в кабинета му, камо ли да приеме ходатайство от нея. С времето желанието й да помогне на някого, оплел конците, се превръщаше в инат, в доказване на възможности. Усмихна се самоуверено, справяла се бе и с по-тежки случаи от професора, трябва да се справи. Днес се явява на последен изпит и за последен възможен път Росица.

Росица бе пораснала голяма жена, а лицето й беше детско, подплашено. Преди четири години прекъсна следването и хукна след нейния Захари на “Марбас”, там го пратиха по разпределение. Голяма печалба изтегли с него, наивницата, нощем будуваше над креватчета на близнаци, а той я остави и се запиля на друг обект, уж защото не била дипломирана. Захари бе се измъкнал от неуютното семейно гнездо и тръгнал след една истерична фелдшерка, та Росица си въобразяваше, че щом оправи следването, главата му ще уври, ще проумее колко свястна жена с перспективи е зарязал и ще се прибере при нея и децата.

Димана примижа срещу косото слънце, бръкна в джобовете на  престилката,  прецени  отражението  си  в амалгамната глеч на огледалото. На времето бе стройна, с тесни скули и дълбоки очи, със смугла, но чиста кожа и кадифян прашец по горната устна, коренът й беше от Прилеп. И сега не съм за изхвърляне, помисли бодро тя, нищо, че гоня пенсия, я как съм си нагласила косата, и като ме погледнеш откъм гърба, за момиче ще мина. Росица се е отпуснала като баба, утешава се с ядене, горката. Кой ми я натресе тази повлекана? Все едно, всички нуждаещи се стигаха някак до Димана, те бяха нейната тегоба и щестлавие. Ще й помогне, та чудо да стане, тя си подсвирна, оправи яката на блузата си, кокетна блуза в отровносиньо и бледорозово, отиваха и остри съчетания, косата си бе прибрала с лента от същата коприна. Какво се е хванал Драсов с Росица, на нея дипломата ще й трябва за хляб, не за наука. Я друг да отиде и гази кал по открити рудници, да дреме на нощни смени и гони икономии! Картината, която си обрисува Димана бе вдъхновяваща, на фона на рудника Росица крепи топлинния баланс на страната, всички са длъжни да й съчувстват.

Бе разузнала дискретно обстановката, асистентът на Драсов, който пази студентите в изпитната зала е млад и надъхан, няма да помогне той на Росица, вторачен е в науката, тепърва ще учи, че в живота сладнят или горчат и други неща. Ама са ми симпатични недоучените, усмихна се самодоволно Димана, токчетата й зачукаха кипро по мозайката, хайде да видим сега кой може повече в този институт. Огледа се крадешком, открехна вратата.

В изпитната зала беше задушно, тишина заредена с нерви и несигурност. Студентите движеха безмълвно устни над листи, ошарени с формули и диаграми. На тази сесия се явяват презаписали и прекъснали, асистентът си отваряше очите на четири, такива, докато се обърнеш, ще бръкнат където не трябва. Беше млад, тънък, с хубави червени бузи, преизпълнен от отговорност. Притесняваше се да не би да се окаже недостатъчно компетентен по някой въпрос, да не би да изглежда недостатъчно строг, да не би да стане смешен.

От последната банка, с поглед на удавник, надничаше Росица, устните й са посивели и изпръхнали, в ръка стиска фина кърпичка. Тази жена от известно време се предава без бой, затова нейният хубавец я е подредил на този хал. Стегни се, провери какво имаш в главата си, кой да воюва вместо тебе.

Асистентът се извърна към Димана строго и въпросително, тя побърза да съобщи с приветлив, но категоричен тон.

- Добър ден, вика ви другарят ректор.

- Аз дежуря на изпит.

- Слезте за малко в кабинета му, ще ви заместя - предложи великодушно Димана, асистентът едва ли знае за нейните войни с шефа му. - И да се върнете веднага, имам спешна работа.

Той се поколеба, бялата й престилка на служителка в института внушаваше доверие, кимвали са си пътьом по коридори и стълбища. Наистина е любезно от нейна страна да го замести, когато го търси самият ректор. Ушите му пламнаха от вълнение, за какво ли може да го викат, ректорът никога не е давал вид, че подозира за съществуването му. Забърза навън, люлян от опасения и надежди, може би ще му възложат трудна задача и като се справи успешно с нея…

Аудиторията бръмна отведнъж.

- Да не сте посмели да преписвате! - закани се Димана. - Излизам за малко в коридора, а вие - мирно и тихо, че като дойде професорът, ще ви напъха в миша дупка!

Прихлопна вратата зад себе си, без да я затваря. Тя не е свидетел на никакви прегрешения, но който е на зор, си знае работата. Само тази Росица, както се е втрещила, дано не си проспи шанса. Какво ще кажа, ако Драсов дойде по-рано и ме свари тук, поколеба се Димана. Аз не съм в залата, аз стоя в коридора, коридорът не е негов. Щеше да измисли поне три прилични обяснения за случилото се, за разлика от Росица, рисковете й пришиваха крила.

След десет минути зърна асистентът да прескача през стъпало нагоре по стълбата, побърза да влезе в залата, седна с важен вид зад катедрата и огледа строго аудиторията. Кой каквото е извадил, веднага да го прибере!

Асистентът влетя задъхан.

- Но другарят ректор не ме е викал!

Мамина писанка, науката наистина се прави от чисти души.

- Така ли? - учуди се Димана. - Освен да е станала грешка, точно това ми казаха, да предам, че ви викат. Аз ще вървя, че бързам.

Той стоеше уж извърнат към студентите, а търсеше погледа й, объркването му прерастваше в недоверие, в обида. Тя му се усмихна мило, в усмивката й скачаше победно пламъче и като потракваше с токчета, преплува край него, оставяйки след себе си фино ухание на скъп парфюм.

Следобяд в кабинета дотърча Росица, едра, развълнувана и разбързана. Изкарала, боже мой, изкарала, прегърна Димана и я целуна влажно по бузата, остави кутия шоколадови бонбони върху кръглата масичка, сега вече ще вземе дипломно задание. Димана се престори на впечатлена от аленочервената кутия, обвита с целофан и вързана с розова панделка, благодаря, но защо е трябвало, прибра я в чекмеджето, тя не яде шоколад, от пет години и е забранено, поради злъчката. Росица няма защо да знае и да се чувства длъжна, задължението отчуждава.

Росица сновеше от прозореца до огледалото, не я сдържаше на едно място и обясняваше, как си знаела, само малко подсещане й било нужно, не повече. Като хвърлила един поглед на формулите, после всичко си извела сама, и на два допълнителни въпроса отговорила.

Димана я подкрепяше, разбира се, че си е извела каквото трябва, хич да не се стъписва повече, пред никого и за нищо. В подплашената Росицина душа кълнеше крехко зелено самочувствие, много е важно тревичката да вдигне връх, преди да я смачка тежка подметка, както бе ставало толкова пъти. Росица гонеше следобедния експрес, оставила е близнаците на съседката, каквито са луди, кой ще ги изтърпи повече от два дни. Прегърна пак Димана, ще я има за повече от сестра, целуна я шумно и хукна да хваща такси за гарата.

Димана си оправи блузката, отиде до прозореца, наведе се над сенчестия двор. По стълбището към мензата бяха насядали вече първите гладни, двама крачунести баскетболисти все така целеха металния обръч върху пластмасовото табло. Туп-луп, туп-луп, се обаждаше топката и времето се точеше бавно-бавно, като изтъняваща нишка акациев мед, слънцето отстъпваше все по-нагоре по отсрещната стена, коса сянка гасеше стъклата, пълзеше към корниза. Човек се чувстваше страшно добре ей така, облегнал ръце върху топлия подпрозоречник, в почти спряло време, между далечното бистро начало и избледняващото утре. Сигурен, че е отметнал един пълен ден.

След две седмици я извикаха в личен състав да й съобщят, че молбата й да продължи работа след навършване на възраст не е парафирана и като така, ще я пенсионират. Секретарката на Драсов подхвърлила, който много се бърка в чужди работи, да е доволен и от толкова.

Нищо, може би стана по-добре, който се пенсионира навреме, живее по-дълго. Диманиният мъж беше взел място над язовира чрез съвета, канеха се да садят овошки, да копаят кладенец и дишат чист въздух.

На раздяла събра колежките, с които бе близка, на бира, домашни соленки и сандвичи, да не помислят, че си тръгва засегната. Наистина не се чувстваше чак толкова обидена, човек все някога трябва да се огледа и отстъпи място на тези, които идват след него. Бе работила толкова дълго в института, почти вечност.

Когато се опираше на мотиката между два реда ягоди и се вслушваше в лакомия шепот, с който пръстта попиваше мътната струйка вода, най-често си спомнаше не за друго, а за крехкото стъбълце, поникнало в Росицината душа след изпита. Намираше, че това е добър спомен, най-добрият възможен.

Росица се дипломира, събраха се отново със Захари и строяха апартамент в Стара Загора. Тя се прехвърли да учителства в техникум и мнаваше за опасна в очите на всички преписвачи и второгодници. Днешният ден често плаща дълговете на вчерашния.

ПРЕМИЕРНА ПРОЖЕКЦИЯ

В понеделник вечер, докато по перваза чукаше студен пролетен дъжд, ми телефонира Роксана Владова и съобщи категорично, с нетърпящ отказ глас, че трябва да присъствам на премиерна прожекция на нашия филм в село Синяковци. Основните сцени са снимани в синяковската консервна фабрика, половината село е участвало за статисти, повече усуквания са излишни.

Роксана е режисьорка на филма, а аз - сценарист. На два пъти вече бях пропускал срещи с публика по провинциални градове, случваха се в дни, когато имах лекции в Университета, човек внимава все пак откъде му плащат заплатата. Критиците все още облайваха филма, оценките бяха противоречиви, но  високомерието, да съсипят двама дебютанти, да ги откажат от претенции за място под кинаджийското слънце, беше възпирано от тайни страхове, да не би да извадим неочаквана  висока връзка, която да им обърка играта. Имаше няколко разгромни такива прецеденти.

Артистите влязоха в нови роли, повечето тайно се разколебаха от предварителните оценки за филма, отбягваха да се появяват на публично място заедно с нас, да не загубят нечие благоволение. Творческият ни колектив оредяваше, повя студ, Роксана имаше основание да се държи сепнато. Бях й длъжник, с избора на сценарния материал бе заложила на мен, а състезателният й кон можеше да се окаже куц.

Режисьорът с подадине не може да е мекохарактерен и възпитан. Шансът му да се пребори за място под слънцето с глутницата  стари вълци, е да бъде със самочувствие на пълководец и юмрук на диктатор. Моят пълководец беше голяма жена с изрусена коса, кафяви очи върху бяло лице с яка брадичка, облечена  спортно, уж ненатрапчиво. Това е истинският шик, за много пари да се обличаш така, че да изглеждаш вписан в ежедневието.

Роксана живее в къща с гараж и тераса под раиран сенник, в квартал, обитаван от членове на ЦК, министри и генерали.  Дворовете са засадени със сезонни цветя, резедави брези и синьо-сребърни елхи, малофамилните кооперации са облицовани с бял камък, изобилие от забранителни знаци препречва пътя на коли без пропуск по тихите улици.

Баща й е от разширения кръг на “нашите”, т.е. - на “техните”, бил е дълго време на дипломатическа работа в чужбина, тя е учила кино в престижна европейска академия. Което е скрит минус в състезанието със съветските възпитаници. Роксана е почнала с черна работа в документални студии, мрази да ръкопляска угодно, сърби я да разголва неприятни обусловености. Има два спрени филма, заключени в анонимни каси и репутация на конфликтна личност, от която могат да се очакват главоболни изненади. Все пак, ако си от “нашите”, рискът е премерен.

Попаднала й моя повест: мъж и жена в консервна фабрика край глухо селище опитват да променят живота си, подлъгани от внезапно връхлетяло ги чувство. И си счупват главите, но зарасналите рани им отварят очите, светът е повече от това, което виждаш, в което те убеждават силните на деня.

Отношенията ни с Роксана още отначало бяха заредени с напрежение. Двама дебютанти на средна възраст в игралното кино, дочакали своя час да се наложат, да покажат на света какво могат. Сценаристът и режисьорът са баща и майка, които дърпат ревниво количката с бебето всеки към себе си. Отначало бебето е само намерение, конспект-заявка от две-три страници, паричен аванс, оживени разговори на чаша кафе и бистра гроздова, сценарни варианти - първи, втори, до седми, междинни обсъждания, драматични пречки, хитрувания и надежди.

Спорехме за всяка дума и ситуация, добавяхме, задрасквахме, на два пъти насмалко да преобърнем количката. Първият път, когато Роксана, разколебана от тенденциозните забележки в една от многобройните цензурни инстанции, настоя да ми се назначи съсценарист. Аз съм дебютант, а киното си има специфика, какво се засягам толкова.

Все едно младоженката да поиска помощник в зачеването на бебето, понеже  бащата е неопитен. Взех си папката с рожбата, прелял от възмущение, е, какво, амбициите ми са до тук, но светът не свършва. Казах довиждане, то си беше, да ти таковам майката. От съседните маси в шикарния ресторант на филмовите дейци ни оглеждаха под око зъбати критички; привидно самоуверени, но изнервени от чакане на дебют режисьори; популярни актьори, които на обикновено осветление приличаха на състарени счетоводители или ярко гримирани медицински сестри. Те фамилиарничеха един с друг и с персонала.

След това Роксана едва не припадна, когато аз нашарих с червен молив режисьорската й книга, в която главния ми герой по нейно виждане свиреше на дудук, част от жените ставаха мъже, а от диалога ми, зареден с подтекст, бяха останали само еднозначни отломки. Спречкахме се така, че насмалко да се сбием. Роксана захлопна ядно вратата си зад гърба ми. Случва се и в по-сговорни семейства.

На два пъти семейството го спаси редакторката. Тя е проницателна и делова жена, усещаше, че аз и Роксана държим по своему на бъдещето отроче, помиряваше ни, искаше отстъпки, сама дописваше и задраскваше. Докато промуши сценария през всички идеологически контролни уши.

Режисьорката откри овехтяла консервна фабрика в село Синяковци, досущ като тази, която бях съчинил за моите герои. В един есенен следобяд, миришещ на дъжд, оттапихме бутилка шампанско пред очите на любопитните селяни, скупчени на плочниците. Роксана върна три пъти назад стадото овце, зад което се задаваше тежък самосвал, контрастът ново - старо бе уловен красноречиво в блеещ, буботещ кадър и камерата зажужа.

Тръгнах си веднага след това, но докато колата ми бучеше нагоре през рижата Конявска планина и ниско мъгливо небе подрязваше върховете, в гърлото ми се свиваха на топка тревога, неувереност, не бях ли сбъркал в брака си, какво ли щеше да се получи детето.

Роксана предпочиташе да не й се пречкам по снимачната площадка, държеше ме настрана от актьорите, И аз не се натисках да легализирам с присъствието си заснемане на сцени,  които  се родееха само приблизително с онова, над които бях се мъчил в седем варианта и бранил пред скептични комисии. Бащата бе привлякъл окото на майката, бе посял семката и дотук свършваше родителската му роля. Детето едрееше, хранено от кръвта, от амбициите на майката.

От време на време с Роксана се чувахме по телефона. Разказваше къде и какво е снимала, до мен достигаха слухове как е сменила оператор, изгонила монтажистката и се е скарала с директора на продукцията поради творчески неразбирателства. Кой какво казал за заснетия материал след предварителен показ, какво не харесал. Заговори се, че филмът ще бъде временно замразен поради преразходвани средства и просрочено снимачно време. По-точно не замразен, а спрян. Тази вест ме разболя, точно на мен ли   ще се случи, при първият ми и наверно последен шанс в киното. Услужливи езици бързаха да пояснят, това са само поводи, истинската причина е в Роксана - тя е конфликтна личност, не знае кому да свали шапка и чия приказка да отмине. Във филма е деформирала действителността, оклеветила е социалистическото село. За това бият през пръстите.

Стисках зъби и се надявах сам не зная на какво, на шанс, на жребий. В една юнска сутрин с умито от кратък дъжд небе, очертало контура на планината като с ножица, режисьорката ме извика в киноцентъра, щеше да прожектира монтирания, но все още не озвучен материал пред художествен съвет. В широката и къса като осакатена зала бяхме шепа хора - операторът, нисък мъж с фигура на гимнастик и безхитростно славянско лице, редакторката, тя седна до мен и ми стисна успокоително ръката в тъмното, сътрудници от екипа, един-двама критици, възпитано любезни колеги от програмния колектив и тайни цензори от дирекцията. Те за цял живот бяха написали не повече от петдесет-сто угодни страници и затова бяха цинично зли към всеки, който можеше да заплаши синекурите им.

В първия кадър зад сухи зимни бурени грейна бакърено слънце, над скупчени покриви разстла дим коминът на синяковската фабрика и с навлажнени очи усетих, че я възприемам като ревниво моя. Димът висеше над забравено от бога селище, там двама души с голи сърца се бореха за правото  да живеят, както си въобразяват, че трябва, че може. Когато след час и половина екранът бялна тебеширен, вече знаех, че филмът е станал - по своему верен, предизвикващ. Въпреки всички промени и Роксанини своеволия, а може  би  заради част от тях, героите ми бяха оживели.

Художественият съвет, меко казано, не хареса материала - режисьорката не била верна на автора и съсипала сценария, сценарият принизявал изкуството до нетипичен живот, изкривявал го, усилията на двама ни били почтени, но резултатът оставял чувство за неможене. Пренебрегнатите от Роксана сътрудници бяха изчакали сгода да си върнат перфидно, цензорите търсеха повод да докажат идеологическа бдителност, разчитаха да ни сдавят с режисьорката. Мненията ме гневяха, но не ме разколебаха, с годините роденият автор търси упование не в официозните оценки, макар похвалите да са приятни, а се прислушва  в  собствения  си  глас,  бои  се  той  да  не го подведе, търси вътрешната си мярка.

С връзки, дебнене на момента и шанс филмът бе допуснат до екран, но идеологическите страхове се маскираха в художествено пренебрежение, в обидно премълчаване. Какво от това, публиката пълнеше салона и живееше с героите, водени невидимо от моята и Роксанина ръка, това ни стигаше, засега.

За премиерата в Синяковци от селсъвета пратиха за творческата група “Жук”. Групата се състоеше от Роксана и мен, седяхме на твърди седалки в  подскачащото, лъхащо на нафта хамбаресто купе, откъм вратите подвяваше. Над мартенски мъртвосиви хълмове валеше упорит дъжд, ниско под изровения, отънял асфалт течеше мътнозелена река. Разменяхме по някоя дума, сгушени в дрехите си, Роксана търсеше сценарий за бъдещия си филм, аз пишех книга с разкази. Бяхме опарени, никой от нас не свързваше утрешните си намерения с другия. В изкуството е така, за да хвърлиш шестица, трябва да сменяш зара.

На площада пред читалището ни очакваха пременени деца, нетърпеливи възрастни и духова музика. Роксана се здрависваше свойски, разпитваше на висок глас за познати, от време на снимките познаваше половината Синяковци. Отбихме се в библиотеката, където бумтеше печка, да се приведем в ред, въведоха ни в салона. Хората го бяха препълнили, шумяха, подвикваха, правостоящите си носеха столчета от къщи, някои бяха насядали по стъпалата. Председателят на съвета, буден българин с червендалесто лице, разкопчана отесняла яка на ризата и големи ръце, подали се от ръкавите на тъмния му костюм, откри вечерта. Той ни представи с няколко думи напосоки, хората поръкопляскаха, заведе ни до запазените за нас места и светлината угасна.

Прожекцията не беше качествена, през съдбовните лица на героите валеше кос дъжд от чертички и блясъци, публиката не реагираше както бях привикнал от досегашните срещи. Мълчаха на смешните места, сякаш ги докачаха, и се обаждаха там, където трябваше да цари прочувствена тишина, някой се познаваше на екрана, на друг обясняваха къде да гледа, но картината не чакаше. Излязох предпазливо навън, след малко откъм сладкарницата се показа Роксана с кутия бисквити “Златна есен”, тя е постоянно гладна. Дочакахме края на филма в библиотеката, край бумтящата печка. Малко преди последните кадри влязохме пак в салона, не  пропускам  финалните кадри никога, каквато и да е прожекцията,  както  и да реагира публиката. Многоводна, мътнозелена река повлича горчилки и надежди, отмива било и небило, отнася имената на участващите и сценариста (моето), нанякъде. Вечно течаща вода, като времето.

Лампите светнаха, качихме се пак на сцената, настанихме са зад маса с микрофон и председателят откри обсъждането. В препълнения салон синяковци шушукаха, покашляха и не бързаха да изразят отношение. Роксана, която е врял и кипял актьор от множество срещи, взе думата, да подскаже за какво да ни питат, на какъв въпрос ще ни е интересно да отговорим. Салонът се разшумя още повече, но пак от ухо на ухо. Тогава се изправи председателят и нареди:

- Я ти, бабо Иванице, вместо да приказваш на буля Стана, каквото има да кажеш го рекни пред микрофона, да го чуем всички!

Баба Иваница пое чинно микрофона, мушна го под мишка, да си оправи забрадката, тъй като моментът бе отговорен, стисна го с две ръце и каза:

- Аз се видоф на два пътя, веднъж да пием вода от шишето и посля, кога минавахме с мотиките. Тоа филм е убав и ми ареса.

Сега вече нямаше нужда от подкани, съседката й пое със страхопочитание микрофона, избърса го с пеша на престилката си и той изгъргори дрезгаво, а тя отсече:

- На мен пък не ми ареса тоа филм. Снимаа ни, снимаа ни, че после никъде не се видофме. За какво бе всичката пригласия?

Оттук тататък публиката се раздели на непримирим лагери. Едни, които харесваха филма, понеже бяха се видели в общите планове, и други, които монтажът бе изрязал и се чувстваха пренебрегнати. Едни, които осъждаха главната героиня, че е тръгнала да бяга и е оставила дете и дом. И други, те се възмущаваха, че е мекушава и се е върнала. Сценаристът не знае, рече ли да бяга жена от Синяковци, тя се не връща. Долнокрайките били снимани повече, горнокрайките - по-малко, и от истинските работнички в консервната фабрика във филма се познали само три.

Та стана пак председателят, за да укроти страстите, да обобщи изказванията и да благодари на снимачния колектив, дето е избрал точно Синяковци. Така хората му ще останат за много години, завинаги на филм, да могат внуците им, като ги видят, да си  спомнят за  тях. Ето дядо Михал, кой Михал - бе как кой, дето седи пред портичката и гледа овцете и самосвала, него вече го няма, лека му пръст, но на филма е точно като жив, с цигара между ожълтелите пръсти и нахлупения каскет.

Салонът утихна за миг, размисли, после всички изръкопляскаха, пионерчета ни поднесоха цветя. Че след туй - дълга маса с домашни тутманици и зелници, кехлибарена сливова, овче мляко - гъсто като сирене, глигански гювеч и памидово вино. Пихме, Роксана си припомняше премеждия от време на снимките, сега те изглеждаха забавни, пяхме, обещавахме си много работи, тупахме се по раменете, прегръщахме се, като направиш главата, колко му е.

На другата сутрин “Жук”-ът ни друсаше с мътни глави назад  покрай набъбналата река, бързеите се пенеха, разресани от върбови корени, снежната Рила надничаше зад мокри хълмове. Роксана крепеше тава със зелник и погача, големи колкото велосипедни колела, букет купешки карамфили и мушамена торба с едри ябълки. От време на време торбата се катурваше, ябълките се сурваха по пода, помагах й да ги събира. Откъм вратите подвяваше, гушех се в якето си, умилен след снощната вечер, както след последния кадър на филма, в който многоводна река повличаше името ми …

Празникът беше свършил, разделях се със Синяковци, с прегръдките през рамо, обещанията с чаша в ръка, с Роксана. Бях сам, сам и усещах нетърпение за нови дързости.

ШУШОЛЕВИНИ, ПОГНАТИ ОТ ВЯТЪР

В горни край на града, на завет под Конския баир, извехтява бившата протестанска църква с килнат кръст и прозорци, по които изпочупените цветни стъкла са подменени с талашитови плоскости. След девети септември тя е служила за клуб - партиен, после - младежки, репетиционна зала за битов състав и други шумни прояви, обиждащи  оределите  протестантки от квартала. Урвестият площад пред някогашния молитвен дом е захапан от недовършена съобитателска кооперация със слепи прозорци, нарушила строителната линия, там са били включени за апартаменти средни партийни кадри. Срещу изоставения строеж зее изкоп за банка, фалирала година след регистрирането й, поради изтекъл нанякъде учредителен капитал.

До наводнения изкоп се крепи къща на етаж и половина, с разкривена циментова балюстрада, опасваща пропаднала в ъгъла тераса. Две от колонките на балюстрадата са превързани с тел, триъгълните фронтони над прозорците са оронени, вятърът разхлопва ръждясали ламарини по покрива. Възлести кафяви клони на рядколиста глициния жулят охлузените стени, дворът е задръстен от нащърбени саксии със спечена пръст, ръждива детска шейна, продънен варел под олук за дъждовна вода и изкорубен от влага кухненски шкаф, покрит с парче балатум.

Два пъти седмично към пет и половина следобед от достолепната някога къща излиза възрастна жена, облечена в черно. Фигурата й, гледана по-отдалеч, изглежда представителна, под обилния крем и пудра не личи, че лицето е толкоз набръчкано, деколтето на официалната рокля е смущаващо дълбоко и докосва гънката между гърдите. Малка черна рокля се препоръчва за дневни официални поводи от списанията за мода и битова култура.

Госпожа Деляна Дукова е на седемдесет и неясно колко години и живее сама. Синът й е по София, работи в Металургпроект, тя винаги намира повод да подчертае способностите му, да съобщи за рационализациите му. Дъщеря й е уж в Белгия. Деляна е осведомила по няколко пъти съседките, белгийски професор много я харесал на някакъв симпозиум, настоявал Бианка да се разведе и омъжи за него. Съседките пък имат сведения, че Делянината Бианка е разведена по-отдавна и заключават дребнаво: белгийският професор, ако е професор (най-вероятно да е гимназиален учител), едва ли  припира да се жени за разведена българка с дете и на доста от годините на майка си. Използва, каквото е останало по Делянината Бианка за използване.

В сряда и петък Деляна ходи на спявка в дамския хор към клуба на пенсионера, там  пее сопран, а репертоарът е сериозен - “Вила се й гора”, “Родино майко, теб привет” и “Бухенвалдски набат”, участва в честване на рожденни дати и срещи с културни дейци, на които държи да задава въпроси. В останалите дни, след като си ошета, пуска пердето и на пресен ум пише стихове на съвременна тема. В тях недъзите на социалистическата лирика - престореност, декларативност и пустословие са доведени до абсурд, ритъмът е препънат, а римите, където ги има - банални и приблизителни.

През седмица, две, Деляна забравя предишните разочарования, подмишва мушамена папка с емблема на Металургпроект, в която подрежда стиховете си и тръгва да ги предлага за кой ли път в редакцията на градския вестник и заводските многотиражки. С редакторите се държи кокетно, използва френски поговорки и възклицанието “о ла-ла!”, държи мъжете интимно за ръка и ги гледа отблизо в очите. (Тя е късогледа, но крие очилата си в охлузена черна мънистена чанта и ги използва само при крайна наложителност.) От редакциите, както обикновено, я отпращат с мъгливи обещания, иронични закачки и зле прикрита досада.

Авторското самочувствие на поетесата пропуска като през рядка цедка художествените упреци, а долавя само малко ангажиращите обещания и неискрено кавалерство. Нейният връстник и съкварталец Кръстьо Иванчев често й препоръчва:

- Деляно, Деляно, като ще пишеш стихове, боядисай си косата зелена, да ти е асорти с акъла!

Деляна тонира сребристобялата си коса със синка. Подмятанията на Кръстьо са от дребнава завист и потребност да се заяжда, той не разбира от поезия и никога не е бил истински кавалер. Все пак й се налага да го вика от време на време вкъщи, да й смени гумичка на чешма, реотан на електрическа печка или счупени керемиди на покрива. След това Кръстьо сяда в кухнята, Деляна налива от гроздовата ракия, която пази специално за него, сипва му сладко от зелени орехчета и се изкушава да му прочете нови стихове. Кръстьо я подиграва, но й вика “момиче”.

Деляна е била момиче между двете войни. Свежо, да я ощипеш, с вълниста кестенява коса (вълните ги докарваше с маша, но косата й бе гъста, с цвят на току що разпукан кестен). Гърдите й се наляха рано, бедрата й бяха високи, в рода им често се раждаха хубавици. Мъжете почнаха да я заглеждат, лепкавите им погледи разлюляваха стъпките й. Майка й се тревожеше, деколтетата на блузите й се изпъват почти до трапчинката между гърдите, обточваше ги с дантелка.

Деляна бе лудетина, една пролетна нощ закъсня с Кръстьо и братовчед му Васил на разходка по алеята към електроцентралата. Ученичка от девическата гимназия на разходка с двама абитуриенти по шубраците край реката! Ако ги зърнеше учител, изключването беше сигурно и тъкмо затова разходката се услаждаше. В тъмното беше пъхнала ученическата си барета в чантата и бе се докарала с широкопола шапка с макове, унгарски модел. Половината град й знаеше шапката с макове и толкова съученички й завиждаха. На връщане пред протестантската църква ахна и притисна бузи с длани, къде й е шапката? Бе я забравила навярно на някоя скамейка край реката, закътана от напъпил люляк и мъзгяв бъз.

Кръстьо се върна да търси шапката, той бе ограничен и упорит, не можеше да допусне в негова компания да бъде опозорено едно почтено момиче. Докато търсеше шапката, тя, прислонена до портичката, се целуваше с братовчед му Васил. Къде беше се навеждал и разгръщал Кръстьо, но призори почука на притворения й прозорец, надигна се глупаво засмян през перваза и хвърли злополучната шапка на пода до леглото й. Кръстьо я забавляваше, шегуваше се с него, използваше го за услуги. Беше мургав като циганче, дребен, с мишо лице и дебели устни. Не можеше да усети, че тя излиза с двамата, но харесва Васил.

Братовчед му Васил беше висок и представителен, рано започна да приглажда косата си с брилянтин, веждите му бяха като изписани и очите - засенени под дълги мигли. В джоба на куртката си криеше кутия цигари “Томасян”, на ученическите забави закичваше илика си с цвете дори зимно време и рецитираше любовни стихове от Емануил Попдимитров.

Бащата на Васил беше заможен, имаше табахни и търгуваше с кожи. Изпрати го да учи електроинженерство във Франция. Деляна му пристана, въпреки категорични родителски несъгласия, в деня, когато получиха дипломи и отпътува с него.

Годините в достолепната страна под Айфеловата кула за тях бяха оскъдни, труд, труд и несигурност, а сега й се струваха най-хубавите в живота. Там усети колко е широк светът. Свекърът й почина внезапно, издръжката престана да идва редовно, прекъсна съвсем. Васил замръкваше над проекти, в събота и неделя ходеше да пренася въглища, мебели, а тя постъпи като миячка на съдове в  бистрото “Стела артоа”, да си помагат за наема и прехраната. Търкаше залоени от гъша мас тенджери на влажно течение, чистеше пресен грах и картофи, режеше по цели легени карфиол и смрадливи телешки вътрешности. И учеше езика.

Съдържателката мадам Лестрад беше висока кокалеста жена с бледо лице и безцветна руса коса, тя я учеше на произношение, на маниери и да икономисва. И досега Деляна примижава и казва “с’е терибъл” или “савоар сон було” с акцент на човек, пил кафе по брега на Сена. Спомня си закачките на постоянните клиенти в бистрото, доста от тях харесваха “хубавата славянка” от кухнята, беше такова удоволствие да държиш шкембестите ухажори на безопасно, но все пак галантно разстояние.

Във Франция се родиха децата й, Михаил и Бианка. Бианка кръстиха на свекърва й Бяна.

Васил се дипломира и постъпи на работа в Електрисите дьо Франс. Наеха по-широка квартира - стая, преходен хол и кухня в доходен дом в северозападния район на Париж. Под прозорците им лъщяха железопътни релси, заплитаха се на пачи крак в пещерите под окадените покриви на гара Сен Лазар. Денонощно протракваха влакове, децата свикнаха да спят под звънтеж на буфери, все едно че са на горска поляна. По стълбището лъхаше на застояли къщни миризми, отвъд линиите димеше термоцентрала. Но в неделя излизаха на разходка в Булонския лес, хвърляха трохи от кроасани на лебедите в голямото езеро или се снимаха пред статуи в Тюйлерийската градина.

Деляна изпращаше снимки на съучениците си в България, въобразяваше си, че късметът й трябва да ги зарадва. Кръстьо и досега пази прегъната в ъгъла евтина снимка, надписана с нейния по ученически   закръглен почерк.  Тя е с шапка с воалетка, в есенно манто, надвесила се е през кования парапет и два лебеда протягат човки към ръката й в ръкавица. Вижда се Бианка на две години, но вече с дамска чантичка, и Мишо в гръб, той е сърдит, понеже не е качен на лодка.

Мечтите за проспериране, за жилище в по-хубав квартал, елегантни дрехи и престижно училище за децата се разлетяха като хартийки, издухани от вятъра.

Носеха се тревожни слухове за антиеврейски изстъпления, заприиждаха бежанци от Германия, от Чехословакия. През есента на 1939 година Хитлер нападна Полша и Франция влезе във войната. Цяла зима Париж беше затъмнен с черни хартии по прозорците, вестниците поместваха последни съобщения за бомбардировки над Рурската област и руско-финландската война. Данъкоплатците можеха да заспиват все пак спокойни, линията Мажино пази Франция. През юни фронтът в Белгия рухна внезапно, танковите колони на Гудериан заобиколиха укрепената линия. Париж опустя за две нощи, немците маршируваха с громолящи стъпки под Триумфалната арка, възрастни жени плачеха. Започнаха блокади и внезапни арести по улиците, хранителните продукти изчезваха, цените растяха и франковете се превръщаха в евтини хартийки. Електрисите дьо Франс уволни една трета от персонала си, първи се отзоваха на тротоара чужденците.

България бе съюзник на Оста, изглеждаше, че войната ще я подмине. Васил не обичаше немците, но без средства, при тази черна борса и с две деца! В края на лятото опаковаха каквото беше възможно и с един от последните влакове за Истанбул се прибраха при своите.

Дали не избързаха да се върнат, можеха  да преживеят все някак окупацията и децата щяха да растат с други перспективи. В трудните купонни години преди Девети септември и след това, когато за дълго време дори споменаването на Париж и Запада будеше подозрения, заплашваше с неприятности, тя разгръщаше тайно албум с парижки снимки и списания с цветни реклами за невъзможни неща. Бе ги скътала между дрехи и най-необходими вещи на тръгване. Живееше със сляпата вяра, че е невъзможно, несправедливо ще е да не види все някога скъпия на младостта й град. Дрехите, с които бе пристигнала от Франция, постепенно излиняха, цветните фотоси се протриха от разгъване.

Първите социалистически петилетки отвориха пред   Васил пътища за издигане. Донякъде, докъдето можеше да стигне безпартиен електроинженер, дипломиран на Запад. Той стана главен технолог в Министерството на енергетиката, получиха тристайно жилище в София, което изплатиха на ведомствени цени. Децата бяха способни, на Михаил се отдаваха математика и химия, Бианка растеше хубавица, тя имаше артистични наклонности.

Васил почина внезапно, както някога свекърът й, едрите хубавци от този род не бяха много държеливи. Деляна остана с две деца на една наследствена пенсия. Тя си знае как е свързвала двата края, та да не усещат оскъдица в храна и облекло. Помагаше си с наема от къщата в провинцията, всяко лято вареше там мармелади, точеше юфка, преправяше дрехи на крачната шевна машина. В рокля, прекроена от две стари, изглеждаше кокетно, внушаваше парижки шик.

Михаил завърши индустриална химия. Ожени се още докато следваше, като баща си, но на нея сега това й се стори грешка, прибързаност, родиха му се две деца. Един апартамент за толкова хора, мадам Лестрад би преценила домакинстването на две жени в обща кухна за лош тон.

Деляна отстъпи жилището на сина си, прибра се в провинцията, всяка ваканция посрещаше внуците, а докато Михаил работи в Кувейт, ги гледа самичка.

Бианка й създаваше повече грижи. Като гимназистка почерни с молив веждите на Васил Коларов върху календар в училищния коридор, изключиха я от комсомола, две години не й даваха да запише архитектура. Боже, какви главоболия изтърпяха. Все пак успя да влезе в университетска геология, говореше френски с истинско “р” и бе чаровна като майка си. Омъжи се за колега пет години по-малък от нея. Деляна никога не успя да преодолее недоверието към зет си, намираше го за хлапак без възпитание. Прие развода на Бианка като нещо естествено, прибра да гледа и нейното дете.

Бианка бе все на косъм да си уреди положението, да направи големия удар в любовта и живота, но съдбата й все не се редеше такава, каквато бе я мислила. Хубавица без възраст, сменяше служби, пътуваше в чужбина по покана на далечни приятелки и случайни познати. Последната й надежда беше белгийски професор, седемдесет годишен мъж, но изглеждал на петдесет, най-много на петдесет и пет.

Внуците порастнаха, идваха все по-рядко в старата къща, подровена от изоставения изкоп. Какви възможности оставаха за Деляна? Да прибере някого от овдовелите  мъже - съкварталци, та да си закърпи някак живота - тя, която беше се разхождала с ръкавици и шапка в Булонския лес? Никога. През едно лято, когато софиянчетата не дойдоха, а латинките прецъфтяваха с остър дъх, след среща в пенсионерския клуб с полуизвестна и предвзета столична поетеса, Деляна прописа стихове. Беше преживяла толкова много, преживяното, почувстваното, напираше да го изрази на бял лист…

Повърхностните й представи за ритъм и рими, нетърпението да сподели чувства и да бъде забелязана, съмнението, че е почнала късно, я подхлъзваха към фалшива идейна насоченост, изтъркани шаблони и неграмотности. Но дори безмилостните подигравки на Кръстьо, пред когото най-напред прочете творбите си, не можаха да охладят внезапно избликналото й желание да се изразява в мерена реч; да участва с лично творчество в клубните вечери, да обикаля градските редакции, облечена с вкус, за да предлага стиховете си и  да усеща с кожата си забравената атмосфера на кавалерство и естетически шик.

За да не самотува, даде под наем таванската стая, наследствената пенсия от Васил се топеше след всяко осъвременяване на цените. Първата й квартирантка бе говорителка в градската радиоуредба, много културна млада жена. Отбиваше се да се грее вечер на печката, а Деляна й разказваше за живота си в Париж, споменаваше й с достойнство за мъжете, които бе държала на разстояние. Да си позволи нещо повече от закачка - никога. На времето хората са били по-морални.

Говорителката я приеха да следва в Шуменския университет, за Нова година пращаше на хазайката си честитки, посипани със сребърни звезди и пожелания за здраве и щастие на френски. След нея се изредиха две учителки, също много културни, Деляна им четеше стиховете си и искаше мнение. Панелните блокове в града се множаха, те предлагаха удобства и бе все по-трудно да намериш порядъчни квартирантки. В таванската стаичка идваха и си отиваха курсистки от фризьорския техникум, виетнамки работнички в Балканхим.

Те назнайваха  едва-едва български.  Деляна опита да им разкаже как е хранила лебеди в Булонската гора, но сладостта от разказа е в съпреживяването на слушателите, а нейните слушателки клатеха глави като механични кукли и писукаха неразбрано: “То когато какво било?” Освен това варяха яхнии от ряпа и алабаш, и умирисваха къщата.

Деляна прочете няколко съвременни поетични книги от читалищната библиотека, стиховете намираше неразбрани, купи си пенсионерска абонаментна карта за кино и недоволстваше пред Кръстьо от секса, опошлил изкуството. По всевъзможни обсъждания, на които държеше да вземе думата, правеше отправки към френския вкус и времето, през което бе живяла в Париж. Споменаването на западни столици вече не беше опасно.

Зимно време почна да боледува, боляха я краката и се налагаше да й пазаруват квартирантките. Случваше се да им бърка имената, веднъж свари една от тях да отваря скрина й в голямата стая. Оттогава все по-често й се струваше, че някой опитва да й насили ключалките, размества предмети, наднича в папката й със стихове. Накара Кръстьо да сложи допълнително резе на външната врата, да смени бравите на вътрешните. Кръстьо куцукаше из стаите, просвредляше старите дъбови плотове с изкривени от артрит ръце и клатеше глава.

- Деляно, Деляно, кой ще ти краде вехториите, ние с теб вече струваме най-много колкото една месечна пенсия.

- Белият конец, който сложих на катинара, липсва - съобщаваше доверително Деляна. - казвам ти, някой ходи и тършува из къщи, когато излизам.

- Ако мислиш, че крадецът се интересува от поезия и влиза да ти чете стиховете, трябва да го почерпиш.

Кръстьо не бе чел криминалните романи на Сименон, които подклаждаха съмненията на домакинята, допиваше бавно гроздовата ракия, изчакваше дали Деляна ще се сети да му налее още. На тръгване стъпваше тежко с двата крака върху всяко стъпало на разкривената стълба.

- Не ставай смешна - заръчваше строго той, като слезеше. - Забравила си кое къде слагаш и ти се привиждат небивалици.

Щом и Кръстьо не иска да разбере страховете й, оставаше една възможност. Написа писмо до началника на милицията, в което подробно описа подозренията си и го помоли да вземе мерки, за да защити спокойствието на една самотна жена. Поколеба се, но все пак пусна писмото в пощенската кутия срещу градското управление. След това подреди стаите, сложи си хубавата черна рокля, малко парфюм зад ушите и зачака с мълчаливо нетърпение да дойде инспектор, с който да сподели съмненията си на чашка орехов ликьор.

Никой не дойде цяла седмица и тогава тя написа втора молба, като повтори опасенията си и посочи, че се съмнява в  квартирантката си, Кирилка Табакова, салонен отговорник в ресторант “Сур елен”, на улицата към гробищата. Не обвинява, а се съмнява.

Стана й необходимост всяка седмица да пише по една молба до началника. С децата тя не си пишеше отдавна, когато имаха нужда от нещо, те се обаждаха по съседски телефон.

Писането бе като ритуал, като творене на поезия. Обличаше се официално, сядаше пред масата в голямата стая, застлана с тежка, протрита копринена покривка. Поглеждаше се в огледалото с потъмняла скулптирана рамка; възрастна жена със синкавобяла коса, на фона на полуприбрана завеса, видяното внушаваше достойнство, като в картина от Лувъра. Описваше страховете си в епистоларен стил, напомнящ разсъдъчната литература от осемнайсети век, макар да не бе чела авторите моралисти. В изброяването на отключени катинари, губещи се дантелени покривки, разместени албуми се усещаше претенция за значимост, боязън от пренебрежение, нужда да се изтъкнеш пред някого. Между галицизмите прозираше деликатен упрек към деца и внуци, егоистично улисани в грижите си. И кокетна въздишка по времето, когато Деляна Дукова е била млада и хубава, а то значи - харесвана. Когато с фини ръкавици и шапка с воалетка бе хранила лебеди в зеленото езеро на кралски парк.

В ранна сутрин, когато най-малко очакваше посещение, дойде троснат цивилен инспектор. Свари я по стара рокля със запретнати ръкави, с неоправена коса да налива нафта в печката, и я разпита отгоре-отгоре за оплакванията й. Бе се надявала как ще сподели съмненията си в откровен разговор тет-а-тет пред две тънкокраки чаши алпака с орехов ликьор.

Инспекторът не изглеждаше галантен бранител на самотни дами от житейски превратности. Беше трътлест мъж в домакинска възраст, с червендалесто лице и малки очи, носеше отеснял блейзер и изторбен сив панталон. Не се сети да й целуне ръка, отказа ликьора по причина на бъбреци и шофиране на превозно средство. Разтъпка се с  груби  обувки по овехтелия  персийски килим, дърпаше чекмеджета, превърташе ключалки и слушаше недоверчиво обясненията на Деляна. Оживи се, когато стана дума за квартирантката, той познава салонната управителка Кирилка и се отзова доброжелателно за нея. Не може да е бъркала в чекмеджетата на хазяйката си, какви бакшиши получава хубавицата в “Сур елен”, въздъхна инспекторът, тъжителката трябва да намине там някоя вечер, за да се увери.

Деляна остана разочарована от посещението, чувстваше се пренебрегната от властта по причина на възраст. Моля ви се, получаването на бакшиши да се изтъква като доказателство за непричастност! Вместо да се обясни с Кирилка, продължи да пише тревожни писма до началника на градското, в които наред с предишни опасения сподели колко е шокирана от превратната логика на негов подчинен, както и загриженост въобще за нравите.

Вечер се бореше до късно със съня, вслушваше се в преиначените нощни шумове. Хладен вятър се гмурваше в сухите листа на глицинията зад открехнатото горно крило на прозореца, съскаше, драскаше стената. Късно-късно стълбата проскърцваше под стъпките на квартирантката. Тези стъпки са на двама души, Кирилка й сипва приспивателно в натуралните сокове, които носи от ресторанта и води тайно злоумишленика, който шари по стаи и чекмеджета.

Сподели писмено и тези страхове с началника на градското управление, и след като пак не получи отговор, заключи, че нощният посетител, който се качва с тихи стъпки след хубавата Кирилка към таванската стая, е точно той. Двамата са решили да тормозят Деляна по рафиниран начин, като разместват предмети в къщата й, искат да я изкарат невменяема, да я прогонят от имота й. Не посмя да сподели последното си прозрение дори с Кръстьо, то бе толкова стъписващо, но във филми с Луи Жуве, които бе гледала някога в Париж, бяха се случвали и по-страшни неща. Описа разкритието си в писмо до секретаря на Градския партиен комитет, сякаш не му стигаха тревогите с перестройката.

Бе ходила до халите да пазарува кофичка кисело мляко и четвърт краве сирене, когато пред дворската порта я пресрещна съседка да й съобщи, задъхана от вълнение, търсил я  униформен милиционер и оставил призовка, да се яви незабавно в градското управление на МВР. Сърцето й прескочи от вълнение, бе дошъл нейният час, най-сетне ще бъде изслушана, ще отвори очите на невиждащите и ще затвори присмехулната уста на Кръстьо.

Сложи си одеколон зад ушите, аркансил на миглите и съвсем малко руж на скулите, Бианка бе забравила тоалетния си несесер при едно от отдавнашните си идвания. Облече малката черна рокля, беше й отесняла, изпращя под мишниците, прикрепи с фиба черна шапка с извезано мънистено цвете в бялата си коса. Облеклото трябва да съответства на моментите от живота.

Съседката си търсеше работа в разкопания двор, вадеше изяловени ягодови коренища. Деляна пресегна през телената ограда, даде й ключ от къщата и довери с многозначителен шепот.

- Отивам да ме арестуват.

В милицията вежлив млад офицер с ескулапова змийка на пагоните я осведоми, че преди да изслушат оплакванията й, биха искали да установят здравното състояние на тъжителката. Една съвършено рутинна процедура, за която ще се отбият за двайсетина минути в градската болница. Той не поясни, че става дума за психиатричния диспансер на болницата.

Деляна изрази готовност да сътрудничи на органите на реда за изясняване на случая, но се запъна категорично, когато опитаха да я качат на болнична линейка. Щом е арестувана, държи да я отведат в лека кола със синя лампа, между двама инспектори, които да пазят да не избяга.

Откараха я в психиатричното отделение на градската болница с шапка, с черна рокля сцепена под мишниците и ръкавици, седнала на задната седалка на полицейска кола, между двама старшини, които в нейните очи изглеждаха най-малко капитани.

В болницата я задържаха десетина дни, докато издирят Бианка и й връчат нареждане да се яви и прибере майка си, с предписание възрастната жена да бъде гледана под постоянен надзор и при спазване на определени лечебни процедури.

Бианка бе много нервирана, направо отчаяна, имаше толкова лични проблеми, белгийският професор бавеше идването си за сключване на брак, винаги така ще й се случи, винаги на нея точно. А брат й, който наследи апартамента, се прави на глухоням, оправдава се с непоносимост между жена си и майка си.

Бианка събра майчините си вещи в охлузен  куфар, препасан с каишки и спортен сак с полуизличен надпис „Адидас”. Разпродаде каквото можа от старите мебели на съседи, смъкна останалите с помощта на Кръстьо в мазето и даде етажа под наем за канцелария на градската екологична инспекция. Отведе майка си в София с леката кола на един коремест приятел - треньор, бивш гюллетласкач, с неясно семейно положение, който от личен опит я съветваше да не вярва чак толкова на обещанията на белгийския професор.

След ден-два Кръстьо докуца да търси под сушината пластмасов бидон за нафта, на който бе хвърлил око, за какво ще послужи той отсега нататък на Деляна. И намери изхвърлена на боклука пластмасова папка с емблема на Металургпроект, издута от листи, писани на ръка и на щърбата пишеща машина в пенсионерския клуб. Влажните, набръчкани листи със стиховете на Деляна не бяха защипани с пружина към папката. Внезапно налетя вятър, издърпа ги от ръцете на Кръстьо, погна ги, разпиля ги по двора, смете ги в застоялата вода на дъното на съседния изкоп, други се въззеха нагоре, понесоха се все по-нависоко, като царевични шушолевини в хапещия есенен въздух. Деляна си беше тръгнала съвсем. И светът, какъвто го бе видяла, също.