Георги Н. Николов

Именно „Хаос” е озаглавила първия си роман Людмила Андровска, издаден през далечната 2001 г. (1) И когато човек го разгърне, остава с впечатлението, че е попаднал в древно капище. Имащо досег със съвремието само чрез менящите се дати от календара. Сред неговите патриархални символи, безцветни люде носят ориста си тихо и безропотно и животът следва обичайната си монотонност. Мъжете ловят риба, жените раждат, докато накрая утробите им се заключат от умора. Старите поколения мирно полягат в гробищата и отстъпват място на потомци, на свой ред тръгващи по утъпкания коловоз на традицията. Понякога, за кратко, по улиците се мяркат курортисти - люде от широкия свят, но бързо си отиват. Оставяйки цветни спомени за нещо непознато и невиждано. Което местните човеци почти не познават, а и не желаят. Те искат да битуват под дъгата на проверени, завещани от деди и бащи скрижали. Изсечени предварително, сякаш с длето, върху гръдта на идващите и отиващите си години. И го правят до появата на Ело, приличен на светец „със светлата си коса и сините очи, които осветяваха и без това бледото му лице. Цялото му излъчване беше на бяло, на светло и чисто.” Всъщност, този иконописен образ съвсем не вдига ръка за божествен благослов към околните. В душата си, както споделя авторката, той носи страшната сила на разрушението. Основано върху неяснотата за собствената му роля и мястото върху Земята. Страстта му към жените, започнала с ранно кръвосмешение, прилича на странстването на чувствен отшелник. Който все не намира достойния интимен храм, под чийто купол да се смири и пречисти. Ело минава през света като съвременен Ахасвер. Захвърлящ в селото деца със същата хаотична лудост и разрушителни наклонности в кръвта. Сигурен белег за родово проклятие, което ще отприщи бента на трагични събития с предречен от Людмила апокалиптичен финал. Децата не знаят, че са кръвни родственици, а не е и потребно. Няма как да знаят и нещо друго, далеч по-важно: че са носители на трагични послания към околните и към установения отколе местен порядък. Че с живота и постъпките си ще разбият старата му, удобна черупка. Ще градят доверие, за да го загърбят с нови бягства и странни решения. Ще убиват, ще сеят ревност и омраза. И в малкото крайморско селце Еловите деца Маври, Белинко и Петра Бездомното ще отприщят свой свят на демонична реалност. В който любовта и изневярата, добротата и подлостта, мъдростта и двуличието трябва да съжителстват в паяжината на едно крехко, мимолетно равновесие. Отначало всеки тръгва по своя си път - мъжете създават семейства, а Петра спи из селските плевни и нощем различни самци, полудели от похот, търсят безропотната й плът. Но това ще се промени, защото носената от тях лудост трябва да открие зловещи измерения за същността си. Маври се влюбва във втората жена на Белинко и загива под брадвата му, а Петра символично се венчава за хубавия дом на Тео, оставяйки съпруга си да умре в мъки. Незабележимо и убедително Людмила привнася в разказа нови и нови персонажи - на Краяните, на Моряка и жена му, на дядо Начо и дядо Йордан, клисаря, баба Душка… Заедно с тях вплита митологични мотиви и баладични внушения, местни вярвания и предания. Микс от допълнителни предизвикателства към човешкото съзнание. Склонно да се подчини на непознатото и нереалното, идващи от един отвъден космос. Нашествието на мишките, котките и плъховете внася в душите на хората допълнително объркване и смут. Над селото тегне нещо очаквано заплашително и то трябва да се случи под тъжния стон на самотно прозвъняващата камбана. Какво е и откъде ще дойде, може би знае само баба Ванда - централен персонаж в цялото повествование. Навремето тя първа е вкусила изменчивата любов на Ело. Родила му е Маври и е бабувала при раждането на другите му деца. Сега, седнала под посадения от нея орех, тя плете и разплита, прилична на древните Парки, черната си жилетка на фона на менящите се сезони. Дълбока алегория за станалото и ставащото в селото, на което е неволен летописец. Ванда знае за хаоса в душите на Еловите деца, довел до постепенното разрушаване на селото и всичко, свързано с него: „Сигурно сбърках някъде, мислеше си старицата. Трябваше да ги наблюдавам и тримата. Те имаха нужда от мен, от помощта ми. Само аз познавах обърканата душа на баща им. Ело си отиде, но остави разрушителната си сила в трите си деца. И Маври, и Белинко, и Петра я носеха, тя разрушаваше всичко около тях, разрушаваше ги и тях самите… Баба Ванда опираше бледото си чело в стъклото, заслушана в себе си и разбираше, че не може да върне времето назад.” Да, то иска своето и поставя нови закони. Който иска да оцелее, трябва да се пресели в града. И хората тръгват, оставяйки зад себе си отключени врати. Тръгват без покъщнина и навярно без спомени, ставащи вече непотребни пред лицето на новия живот. Останала сама в припадащия глух мрак, старицата е разплела за последен път жилетката и от нея е останало голямо черно кълбо. Покъртително философско внушение, че всичко тук е свършило. Че господари отсега нататък по улиците ще бъдат само пустотата и унинието. Кълбото се изплъзва от ръцете й и започва да се търкаля към бучащото море - символ на невъзмутимата вечност, безкрайно далеч от човешките тегоби. След кълбото тръгва и Ванда: „Трябва да си отивам вече, помисли старицата и погледна към надигащата се потъмняла вода. Всички си отидоха… Само аз останах. Прибери ме, море… Виж ме колко съм стара, аз отдавна съм изживяла живота си. И детето си надживях… Искам да си отида оттук, където хората се отказаха от живота, който са живели дедите ни… Където помогнаха да си отиде любовта, която винаги сме чакали… И се отрекоха от тебе, море, което винаги ни хранеше, и напуснаха земята, която ни е родила…”

Романът „Хаос” на Людмила Андровска е всъщност летопис за неумолимия ход на времето. Пред който човешките щения изглеждат мимолетни и несъществени. Но той е и сага за миналото на едно общество, решило по принуда да скъса със същността си. Да се промени в сблъсъка между доброто и злото, сринал из основи патриархалния бит. Разбити са няколко съдби. Много повече са облечени в надеждите за промяна, която не знаят как изглежда. Но самата мисъл за нея ги импулсира и те загърбват бащините огнища. Без да съзнават, че отивайки си сега, те пак ще се връщат мислено. Протягайки ръце към неугасналите, загърбени някога спомени. В едно изчезнало, прокълнато нашенско Макондо, където често се лее леден дъжд и вятър се киска над комините. Където родовото проклятие е ожънало страшните семена на хаоса и разрушението и е изпълнило главната си цел - селцето да умре. Несъмнено Людмила е вещ психолог. В романа тя умело е предала индивидуалното в човешката природа на фона на общността с нравствените й закони и морал. И още: в плоскостта на емоционално-фантастичното, когато разказва за любовта и митарствата на Моряка, за змията - господар на дома и т.н. Книгата е увлекателна, необичайна, тревожно-красива като идея и като полет на мисълта. Написана майсторски, тя е нещо много свежо в общата картина на съвременната българска литература. Едновременно като тематичен спектър е далеч от регионалното, делничното, вече познатото. Вълнуваща, опиваща като омайно вино сага за отминалата вечност. Която все пак стъпва в съвремието чрез многоцветното перо на Людмила Андровска…

1.Издателство ВЕСЕЛА ЛЮЦКАНОВА, София