РАЗКАЗИ
КОКАЛИ ЗА МАМА
- Мамче, къде е твоята пържола? - попита внезапно Мишето, като изви към мен големите си умни очи.
Както винаги не бях предвидила себе си в сметката, затова в чинията ми се мъдреха едно-две кокалчета с нещо като месо, прикрити от сос.
Видях как мъжът ми с кисела физиономия се сили да отреже хапка месо, за да го прехвърли в чинията ми.
- Моля те, недей, мили!- самоотвержено се възпротивих.
- Защо, мамче? - настояваше малкият всезнайко. Длъжна бях да отговоря.
- Защото повече обичам кокали, миличък! - казах безгрижно усмихната, а настрана процедих през зъби: „Че как иначе ще свържа двата края”.
Ала детето ми чу и започна да повтаря, като се глезеше: „Двата края, двата края…”
За да изляза от положението, грациозно хванах кокала и почнах да го огризвам с огромен апетит под неодобрителния поглед на мъжа ми.
- Такава е тя, майка ти - философски примирено рече той и вдигна очи нагоре, поднасяйки към устата си онова късче, което се канеше да сложи в чинията ми.
Не беше виновен той, а апетитът му.
След време срещнах една моя съученичка, забогатяла по начин, за който обикновено казваме „втория”. Не можеше да се нахвали. За да не остана назад, казах, че са върнали на мъжа ми дядовата му мелница и двата магазина. Разменихме телефони, поканиха ни на вечеря. Нямаше как, приех.
Голямата немска овчарка лениво лежеше край камината, в многобройни вази бяха подредени скъпи цветя. Лъскаво.
Имаше наздравици за приятелството, за бизнеса. Сервираха.
- На мама сложете кокали! - изчурулика Мишето, когато домакинята пое чинията ми.
- Белл! - нежно повика тя любимото си куче, а то завъртя опашки и се отърка в скъпата й рокля.
- Я покажи на момченцето как хрупкаш кокалчета!
И нежно със салфетка му подаде няколко.
- На мама! - настоя гениалното ми чедо! - Тя обича само кокали.
Потънах в земята от срам. Но май никой не чу, защото всички бяха заети с кучето.
ЛУДИЯТ
Тя живееше на уличка „Синчец” и страстно обичаше синчеца на утрините. Ставаше рано, за да го набере с очи, а свежестта му да напои всички пори на тялото й, за да усети, че е жива и отново ще иде на работа, за да бъде полезна на най-младите, любимите си ученици. Те бяха за нея Бъдещето.
Учениците я радваха и ядосваха, но тя ги обичаше и обичта им беше взаимна.
Един ден забеляза Лудия. Не разбра тутакси, че е луд. Биеше на очи с чистата си риза, с откритото си лице, върху което сияеше някаква ведра усмивка, каквато не бе забелязвала върху ничие друго лице. Не че беше красив, не. Най-обикновен мъж около трийсетте, слаб и леко прегърбен. Сновеше напред-назад около контейнерите пред големия жилищен блок в края на улицата, перпендикулярна на главната, и прибираше отпадъците около тях. Нормално за човек, който иска да е чисто не само в душата и тялото му, а и там, където живее.
Улицата беше немита, както и целият град. А градът беше пристанище на Дунава и тя помнеше как някога този град се миеше с цистерни и маркучи всяка нощ с вода от великата река, за да бъде чист за гражданите си, които сутрин отиваха на работа. Но това време бе минало отдавна…
„Браво!”- каза си тя. Беше виждала как домакини, „чистят” жилищата си, хвърляйки от балконите не само угарки, а и всичко, което им хрумнеше. Когато духнеше вятър, дърветата се накичваха с найлонови торбички като коледни елхи. Хората бяха свикнали с грозотата и равнодушно я приемаха. Такова стана времето, че…
Откакто общината остана без пари, а тя от 25 години все беше без пари, в града се заговори, че положението е критично. Контейнерите преляха. Гледката бе ужасна месеци наред, защото фирмата, наела се с почистването, не желаеше да работи без пари. Нямаше луди в тази фирма, най-малко собственикът-бизнесмен, който извличаше печалби от всеки килограм боклук на принципа „Парите не миришат”.
Бизнесменът ругаеше всеки ден кмета, макар че именно той беше вредил фирмата му сред много други фирми-кандидати срещу съответния подкуп разбира се, ругаеше управниците, депутатите и всички наричаше презрително „боклуци”, въпреки че живееше и плащаше заплати на работниците си тъкмо от боклука. Учителката неволно го сравни с Вълка, известен столичен бизнесмен, чието име не слизаше от жълтите вестници, тъй като печелеше милиони от софийските боклуци и поддържаше интимни връзки с манекенки.
Малко оставаше до спирката, автобусът се зададе и Учителката се затича, за да не го изпусне.
В училище напълно забрави за Лудия. Имаше си достатъчни проблеми, щеше да преподава „Хамлет”, да накара деветокласниците да анализират монолога му „Да бъдеш или не”. Трябваше й настройка на тази „вълна”. Да преподаваш литература е нещо като работата на музиканта, който настройва инструмента си, певеца, който се „разпява”, преди да стъпи на сцената, диригента, преглеждащ партитурата, която знае наизуст. Треската преди да излезеш пред публика! Учителят също излиза пред публика, много капризна и непредсказуема, той е артист с изключително трудна професия. Но тя телом и духом се бе отдала на тази професия.
На другата сутрин отново го видя. Със свежо изгладена бяла риза, той пак сновеше около контейнерите и този път вече разбра, че човекът е с психически отклонения. Хващаше с два пръста някоя огризка, мръсен парцал, лъскава опаковка и всичко, което беше извън кофата за смет, и го поставяше внимателно вътре, сякаш казваше:”Тук ти е мястото”. Вършеше го с видима погнуса. Но усмивката си стоеше на лицето му.
От блока излизаха мъже, жени и деца - на работа и на училище. Добре го познаваха и никой не му обръщаше внимание. За тях този човек не съществуваше, просто минаваха п р е з него, през илюзията му за чистота и хармония, пълна химера според тях.
Нима можеха да обръщат внимание на един луд? И казваха на децата си: „Я, Лудият ни е изпреварил, ранобудник такъв!” Ако пък го нямаше наоколо, дечурлигата чуваха: „А, този път Лудият се е успал”. И децата приемаха с безобиден смях и бодрост тези думи, сякаш те им заменяха забравената в училищата някогашна утринна ведрина. Бяха научили от родителите, че може да не се пази чисто, има си община, а родителите им й плащат данъци.
През следващите дни тя видя, че Лудият е с ръкавици на ръцете. Някой му беше дал ръкавици! Каква грижа за ближния! Не риза, както повеляваше Светото писание, защото той явно си имаше не една, но ръкавици, за хигиена. Някой ревностен член на Екогласност, направил вече кариера с приказки, но не с дела, защото къде беше тази екогласност - във въздуха или в нравите? Поне ръкавиците, ей тези ръкавици, щяха да оправдаят партийното му присъствие в публичния живот.
Всяка сутрин собственикът на Заложна къща Криводелов излизаше от блока с 13-годишния си син Рич, модно име от филма „Дързост и красота”. Двамата се качваха в паркирания пред блока мощен черен джип, който, по принцип, дистанционно се отключваше от тийнейджъра. Бащата, горд с наследника си, когото винаги возеше на училище с джипа, за да респектира съучениците му, го възпитаваше като бъдещ супермен с едни и същи думи: „Скачай в Звяра, каубой!”
Беше ранен следобед. Лудият се беше уморил и седнал за отдих пред входа на своя блок, но нямаше да стои дълго. Работата го чакаше. Учителката се замисли. „Да бъдеш или не?! Кое е по-достойно?!” Явно този човек не беше с всичкия си. А наистина ли бе луд? Не се ли преструваше като Хамлет, готов на смърт в битката с човешкото лицемерие и пошлост? Не се ли опитваше да даде пример на бездушните зрители? Какво го караше да бъде неизменно на поста си всеки божи ден? Не бе ли психичното здраве на нормалните, които бяха готови да се удавят в собствената си нечистотия, но не и да я почистят, нещо като зареждаща го дрога, за да ги избави от самите тях?…
Мощното возило се раздвижи бавно. Внезапно момчето, което седеше зад волана, неволно го форсира. Лудият тъкмо се бе навел над едно найлоново пликче, когато джипът връхлетя върху него и с дива сила го приклещи в контейнерите. Чу се силен трясък, после возилото се преобърна върху човека. Всичко стана за миг, както става непоправимото. Разтичаха се хора, повикаха линейка, но един невинен и самотен човешки живот вече се бе отделил от тялото. Невидимата човешка душа литна към Бога.
Казват, че лудите били деца на Бога! Ето защо той си ги прибирал навреме.
Кварталът три дни беше като онемял, бабичките слагаха прости цветя на лобното място. После вятърът ги разпиля. Погребаха Лудия чужди хора, той си нямаше свои. Съд засега нямаше да има. Как да съдиш непълнолетно дете? И бащата бе невинен. Докато сладко спял следобедния си сън, каубоят измъкнал ключовете на джипа от джоба му. Пък и много силни връзки имаше сред магистратите татко му.
А Лудият си отиде така тихо и незабелязано, както бе живял.
