Красимира Василева

КРИСТАЛНИЯТ ВЪЗДУХ

За първи път се срещна с него в средата на 80-те години на миналия век. На средновековната крепост край селото се провеждаха археологически разкопки и тя отиде да направи репортаж. Когато колата спря на площадчето в центъра, бе изумена от гледката - скалите, дърветата, къщите, небето искряха, сякаш току-що окъпани от дъжд. Такъв въздух не беше виждала никога!

И всичко стоеше застинало като в картина! Кой можеше да предположи, че само на 30 км от равния потънал в смог град съществува такова вълшебство?! Тогава се роди мечтата й да живее сред тази природа.

Тя се осъществи след десетина години, когато инфлацията вилнееше и една къща в селото струваше сегашните сто лева. Къщата имаше каменен приземен етаж и над него три стаички, изградени от кирпич. Но не кирпичът беше от значение, а дворът - продълговат, терасовиден и открит, той гледаше към вековните скали.

Първото нещо, което купи, беше дворна маса и столове. През лятната отпуска се събуждаше около 5 часа с изгрева на слънцето и пиеше кафето си в шезлонга до масата. И тогава опозна този изгрев - ярката светлина на синия фон, прорязването на облачетата, розовината и прерастването й в заслепяваща оранжева топка, която постепенно се издигаше в небето и посветляваше.

И го гледаше всяка сутрин, защото той винаги беше различен. Скалите под него също се променяха от съприкосновението със светлината - можеха да бъдат по детски усмихнати, но и старчески тъжни и унили.

Тогава видя преобразяването на цветята в градината й - от призрачните им силуети в утринния сумрак през обливането им с розова светлина до дневното им бяло и топло тържество. Видя красотата им през призмата на росата и без нея, различаваше дори нюансите на дневния и на нощния им аромат.

Видя и чу птиците - научи се да ги разпознава, и тях, и песните им, различни през различните сезони. И тук се усети жива, и не само жива, но и някак прозрачна и лека, сякаш безсмъртна. Изпълни се с възхищение от великото Божие творение и с безкрайна благодарност.

Тогава реши да стане активна съработничка на Твореца в градината. Беше чела доста за нея като символ на Рая, като извор на хармония и спокойствие, а имаше и спомени - за градината на своята баба в чифлика в края на града, а и за градината на прабаба си в градската им къща. Тогава тя прекопа цялото място, като запази наследените многогодишни цветя.

Разсади ги, събра семена от цветята в селските улици, а и от градинките в града, помоли и колежките си да й дадат от своите, която каквото има. Така се снабди с тагетес, невен, нощна фея, ралица, жълтиче, градински чай, дебела Мара /седум/, алпийски люляк, петунии, ипомеи, кана, далии, няколко вида карамфили, лавандула, богородички, декоративен слънчоглед, астри, различни видове мушката, налби, трендафили, есенни минзухари, едри кокичета, синчец, лалета, нарциси, зюмбюли и божур, както и дамска обеца, момини сълзи и няколко цвята люляк, самакитка, цариградска камшица, димитровчета, физостегия, няколко цвята перуники, здравец и босилек, а от билките край река Черни Лом си захвана кукуряк, риган, мащерка, мента и маточина. Една приятелка пък й подари рядък вид кактус, който може да презимува в нашите условия и цяло лято цъфти обилно.

След това есента не прекопаваше градината. Чакаше пролетта, когато изникваха и саморазсадените цветя. Радваше се така, сякаш всяко от тях беше нейно дете. Нищо не унищожаваше, просто преместваше на друго място, аранжираше по нов начин и така насели целия двор от половин декар с цветя. И се почувства толкова богата, че нищо повече не й беше необходимо. Нямаше нужда от екскурзии по света, нито от луксозни курорти, от техните лъскави хотели и басейни.

Имаше нужда единствено от това да дойдат внуците и да изяват желание да поливат градината . Тя им разрешаваше с радост - те теглеха маркуча, поливаха цветята и се пръскаха, докато потниците и гащите им увиснеха от вода. Тогава им се скарваше, бързо ги изсушаваше и преобличаше, нахранваше ги и ги слагаше да спят.

А тя оставаше в шезлонга на двора до полунощ - светът беше завършен и цялостен и тя беше част от него. Тук, на половин декар българска земя, тя имаше всичко - звездното небе, луната, слънцето, пръстта, цветята, човешката привързаност и обич. И най-важното - Божията любов и мира със себе си!

Това чувство изми болките в душата й и тревогите в съзнанието й. Тук времето не течеше, тук беше вечността, пред която всяка суета изглежда нищожна. Тук бяха спокойствието и щастието. Щастието, родено от магията на кристалния въздух, в който цветята тържествуват - той не струва нищо, не може да се купи с нищо и не може да се замени с нищо.

РАВНОВЕСИЕТО В ПРИРОДАТА

С противоречиви чувства четох книгата на Жан Приор „Душата на животните”. От една страна се описваха покъртителни случаи на любов и вярност на животни към стопаните им - котка изминала 200 км, за да се върне в дома си, куче прекарало години на гроба на починалия си собственик и пр.

От друга страна авторът правеше внушението, че душите на животните след смъртта им също отиват в отвъден свят и привеждаше редица примери в полза на тезата си. Тъй като в Библията не съм срещала пасажи, които касаят този въпрос, предпочетох да запомня книгата главно със случаите на привързаността на животните към хората.

Тази привързаност се поражда, когато човек обича и се грижи за своя домашен любимец и той зависи от него. В новелата си „Малкият господин Фридеман” Томас Ман я описва твърде драматично - когато непослушното куче на стария самотник се разболява, той се чувства щастлив да го лекува, а когато то оздравява, решава да го нарани, за да върне хубавите дни на собствената си значимост и без да иска го убива.

Но има трудно обясними случаи, когато животното проявява силен стремеж към хора, които никога преди това не е виждало. Така се случи преди години.

Решихме да проучим околностите на селото, в което прекарваме летните месеци. На излизане от него едно яре, което пасеше край реката, тръгна след нас. Наоколо нямаше хора и се учудих, че ярето, което беше вече в пубертетна възраст, не е със селското стадо на паша. Беше изцяло бяло, мъжко и имаше рогца. Никакви викове и заплашителни жестове не можаха да го прогонят.

Изминахме над 5 километри и ярето с нас. Седнахме да починем и животното също спря. Извадихме цигари и то за секунда открадна и изяде една от тях. Тръгнахме да се връщаме - и то с нас. Надявахме се, че като стигнем мястото, откъдето започна да ни следва, ще се отклони и ще се прибере в дома на стопаните си, но животното упорито продължи да ни следва.

На една пейка на припек седеше старец, който каза, че това е неговото яре. Повика го, но то не му обърна никакво внимание и продължи да ни следва. След няколко къщи една жена се развика, че е нейното и отвори вратата си, за да влезе, но то отмина и нея.

След стотина метра друг старец, който се прибираше с торба хляб от магазина, също заяви, че ярето е негово и направи опит да го хване за рогата и да го повлече, но то скочи встрани, изтръгна се и пак затича след нас.

Така стигнахме до къщата си, чувствайки се доста конфузно. Завързахме го отвън пред вратата, на което то изобщо не се възпротиви, и позвънихме на библиотекарката на селото да съобщи по радиоуредбата за загубено яре.

Прибрахме се, за да не го раздвояваме и то да може лесно да тръгне с истинския си стопанин. След половин час беше изчезнало заедно с въженцето и така не разбрахме кой го беше прибрал. Аз обаче си направих два извода - първия за необяснимите симпатии на някои животни към определени хора, и втория - за афинитета на някои хора към дадено животно, независимо дали е тяхно или не.

Така отново се потвърди теорията за равновесието в природата.

ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО

Беше 4 март 1977 година. Катя приключи с редакционната си работа и се прибра вкъщи сама. Съпругът й, който също беше журналист във вестника, отиде на осмомартенското тържество на колектива и не й беше известно кога ще се върне. Нахрани и приспа сина им, който беше на година и няколко месеца, и реши да дочете книгата на Васил Попов „Низината”, за която щеше да прави рецензия.

Къщата им, намираща се на главната улица, беше паметник на архитектурата - с красива фасада, но с доста неудобства. Към нея водеше тунел, който винаги беше полутъмен. Стаите бяха високи, отопляваха се трудно, а касите на богато орнаментираните врати постепенно се изкривяваха заради някакво слягане поради подпочвени води.

Заради височината имаше проблеми и с почистването на прозорците и с окачването на пердетата. Някои колеги й завиждаха за тази къща, но тя не се чувстваше добре в нея - сенчестите стаи създаваха асоциации с филмите на ужасите. А пък и ужаси не липсваха - вечер през вечер мъжът й се напиваше в Клуба на дейците на културата, връщаше се залитащ, не можеше да отключи вратата и още отвън започваше да псува.

Катя се правеше на заспала, но това не му пречеше да говори - какво си мислела тя, че е много умна и много способна, нали не е член на партията, скоро ще я изгонят от редакцията и къде ще отиде с детето си, сигурно в Опака, където ще работи като даскалица…

А и какво от това, че има отлична диплома, такива като нея много, с лопата да ги ринеш. Или пък ще се върне при майчето си и татко си, като иска, прав й път…

Катя притискаше лице във възглавницата, пулсът й ставаше 150 удара, а той, седнал на фотьойла, продължаваше със злобните си тиради, докато се изтощи и заспи. На следващия ден ставаше към обед, избръсваше се и заминаваше на работа. И никога не говореха за нощните му изпълнения - гледай си къщата и детето, беше казал той, и не се занимавай с глупости…

В редакцията беше много толериран като млад белетрист, а и репортажите му за работници бяха свежи, може би поради това, че преди идването си във вестника е бил електротехник в корабния завод. Нямаше висше образование, но талантът му на разказвач му отваряше доста врати и сред софийските писателски кръгове и се очакваше да излезе първата му книга. Затова за трудно поносимия си живот Катя не споделяше с никого от колегите им.

И така, вечерта на 4 март тя отново беше на тръни. Около 21 часа къщата започна да се люлее и да пращи. Люлеенето беше хоризонтално, но после стана вертикално и прозорците задрънчаха силно.

Катя скочи, грабна спящото дете, а то беше тежко и едва го държеше, и се втурна към вратата. Поради люлеенето обаче не можеше да отключи. Накрая, когато трусовете вече отзвучаваха, успя, втурна се през тъмния тунел и се озова на улицата, която също беше тъмна.

Беше боса и по нощница, а детето, завито само с одеалце, продължаваше да спи в ръцете й. След минути се появи свекърва й, която живееше в другата част на къщата, донесе й палтото, докара детската количка и двете останаха на улицата, която все повече се изпълваше с ужасени хора.

Някой имаше транзисторче в себе си и съобщи, че е станало силно земетресение във Вранча. След половин час пристигнаха родителите й, обезпокоени, че къщата се е съборила. Стояха навън около час и се прибраха.

Катя остави детската количка пред вратата, която не заключи, и се облече. Ужасът й не преминаваше. Имаше само една мисъл - ако умре, нека да е с детето, защото нито то би могло да съществува без нея, нито тя без него. Така остана будна цялата нощ.

Мъжът й се прибра към 10 часа на другия ден, с омачкани дрехи, но почти изтрезнял, и не попита нищо. Нищо не каза и Катя. Просто беше станало земетресение, може би защото при Вранча румънците вадеха петрол.

ПСИХОЛОГЪТ

Отивах да взема детето след училище и за по-бързо минах през участъка с гаражите в нашия квартал. Те са разположени в редици и някъде между тях има асфалтирани улички, а другаде - черен път.

Тръгнах по такъв път, въпреки че беше кално. Вратите на някои гаражи бяха отворени и пред тях имаше спрени автомобили - доста от собствениците бяха превърнали гаражите си в ремонтни работилници и така си изкарваха хляба. Автомобилите, които поправяха, бяха много стари марки, дори изглеждаше невероятно, че все още са в движение.

По моя черен път се виждаше само един човек - висок, атлетичен около 40-годишен мъж. Той стоеше пред гаража си с гръб към пътя и ми се стори някак съмнителен, тъй като не помръдваше. Когато приближих, видях, че държи в двете си ръце едно таралежче. Като спрях, той се обърна и се усмихна. Беше мургав, небръснат, с големи тъмни очи и нахлупена на челото шапка. Дрехите му бяха стари и замазани.

- Таралежче - казах аз.
- Таралежче - отговори той. - Намерих го преди малко.
- Ще го пуснете ли отново в храсталаците?
- Не зная.
- А ще ми го дадете ли за внука ми? Ще го отглежда в кашон на балкона. Той много иска да има домашен любимец, но родителите му не разрешават да си вземе котка или куче.
- Не. Тези животни носят болести. А и много от тях умират от студовете през зимата. Ще го прибера засега в работилницата.

Леко разочарована, не отговорих нищо, но той продължи:

- Тук съм намирал много таралежи, често носовете им са отрязани от тримерите, с които косят тревата. Нося ги на ветеринар, лекувам ги и после ги пускам.
- Много благородно. Довиждане - казах аз и отминах.

С внука ми се върнахме по същия път. Човекът още беше там и го помолих да покаже таралежчето. Детето го помилва по носа и продължихме.

На следващия ден пак минах покрай беглия ни познат. Поздравих го и той ме заговори:
- А мислили ли сте да вземете за внука си хамстер?
- Вие явно много сте се загрижили по въпроса… Родителите му не позволяват.
- Тогава имам друга идея - каза той. - През пролеттта тук често от гнездата падат вранчета. Не са красиви, но са симпатични. Аз ги отглеждам известно време и ги пускам. Ще мога да ви дам.
- Много време има до пролетта, но все пак ви благодаря за загрижеността. Да не би да сте природозащитник?
- Да, нещо такова. Тук гледам котарак, имам и едно куче с кученца.

Котаракът стоеше до него - сив, голям и много охранен.

- А таралежчето?
- Ще го храня известно време и после ще го пусна.
- Добре, довиждане.

Имаше нещо странно в този човек, някаква несъответствие между клошарската му външност и същността му. Между него и мизерната работилница, а и целия район - кален, тревясал и някак озъбен в студеното време. Реших да му подаря книгата си и го направих на следващия ден. Той се развълнува и благодари сърдечно.

- Какъв сте по образование? - попитах.
- Завършил съм психология.
- А защо един психолог се занимава със стари ламарини? В името на какво - на необходимостта или на свободата?
- В името на свободата… Да, главно в името на свободата.

Погледът му стана дълбок, топъл и някак тъжно озарен. Поглед на психолог.

ПЪТ В РЕКАТА НА ДУМИТЕ

Някога Катя обичаше всичките си учителки по литература. Първата беше Демирева, едра и енергична жена, която още с влизането си огряваше класната стая с пламенния си дух. Тя извикваше: „Внимание, деца!”, плясваше с ръце и започваше анализът на произведението. Учителката го водеше динамично и с участието на всички, но Катя беше най-активната и, без да се е стремила към това, стана любимка на другарката Демирева.

Това отношение към литераторите се запази и в гимназията, и в университета, макар че там преподавателите бяха предимно мъже. Обичаше не толкова лекциите, колкото семинарните занятия по литература - българска, антична, западноевропейска и руска.

Отдавна беше решила, че литературата е това прекрасно изкуство, което в най-голяма степен казва истините за човека и вдъхновява за живот. Тя представя нещата в развитие и постига тяхното обобщение, което я радваше най-много.

Катя обаче установи, че книгите са една от причините за неудовлетворението й от собственото й съществуване. Търсейки винаги смисъла и завършеността на житейските случки, тя не можеше да им се радва достатъчно.

Искаше й се, освен да бъде участничка, да бъде и окото, което гледа отгоре, преценява тяхното значение и ги запазва като на лента. Но за да стане това, беше необходима дистанцията на пространството и времето, а тя се получава с годините, когато всичко е безвъзвратно отминало.

Наскоро Катя прочете твърдения, че приказките не са полезни за децата, защото измислицата в тях, макар и да развива въображението им, ги изпълва с нереалистични очаквания. Но тя бе установила, че и романтичните, и реалистичните творби подхранват необходимостта й да гледа на своя живот като на художествено произведение, което нямаше как да се съвмести с „живот в мига” и „за мига”.

А имаше и нещо по-тревожно - тя започна да мисли, че литературата разболява впечатлителните и чувствителни хора. Когато прочете „Престъпление и наказание”, се почувства потисната и много пъти сънува, че е извършила убийство и й предстои да го признае.

Чувстваше се толкова виновна, че изпитваше желание да умре. Като студентка в първи курс във Великотърновския университет пък прочете „Страдание и възторг” и така се вживя в съдбата на Микеланджело, че на моменти не знаеше къде е - дали в Италия или в старопрестолния Търноград.

Тази психическа нагласа предполагаше, че тя ще пише, и наистина написа доста стихотворения. Но в тях не успяваше да каже всичко, като че ли й пречеха законите на поезията, които тя като отличничка по литературознание познаваше добре.

А може би й пречеха не те, а нейната свенливост и страхът да разкрие душата си докрай, да влезе смело в реката на думите и да плува свободно без никакви вътрешни и външни ограничения. Освен това още като ученичка мечтаеше да стане авторка на любовни романи, но си даваше сметка, че те трябва първо да бъдат преживени, а изживените от нея неща бяха малко.

Но минаха години и Катя доживя момента, в който да извади натрупаните думи от раклата на паметта си. Това стана, когато вече бе извървяла другите пътища в живота си. Чак сега беше налице необходимата дистанция във времето и пространството и тя достигна до така мечтаното някога състояние да търси път в голямата река на думите.

И си помисли, че животът предлага нови и нови възможности за човека, чиито очи все още са отворени. Така започна да гледа на литературата не като на болест, а като на една голяма възможност за оздравяване.

ИЗБРАНИЦА

Като всеки човек и Катя от дете мечтаеше да бъде нечия избраница - да е най-хубавата, най-умната, най-добрата, най-желаната… Изобщо да бъде номер едно!

Не за всички, само за един човек. Дълбоко в себе си чувстваше, че заслужава голямата любов и че е в състояние да я даде, но в същото време непрекъснато установяваше, че всеки може без всеки, че никой човек не е незаменим и че каквото и да прави, хората бързо го забравят, ако не е пред очите им.

Предполагаше, че ще е единствена за детето си, и животът й го потвърди. Но това беше до време - всяко дете става възрастен човек и намира своята половина. А тя все не успяваше - дали защото беше максималистка в очакванията си или просто късметът й беше лош…

Или пък късметът й беше лош, защото е максималистка - този въпрос оставаше без отговор. Някога баща й й беше казал: „Ти си умна и можеш да бъдеш дълго само с мъж, който е по-умен от тебе. А такива се срещат рядко.”

Може би затова този умен мъж се появи едва във втората половина на живота й, когато много неща бяха невъзвратимо пропуснати. С него я свързаха общите им разбирания, близкото им интелектуално ниво и култура, възможността да говорят по всички въпроси. А като балсам за душевните й рани беше неговата почтеност, която компенсираше прекалената му скептичност, а понякога дори и черногледство.

Когато се роди внучето й, тя се изпълни с надежди - за това малко същество можеше да бъде важна част от света, поне през първите му години! Предчувстваше, че то ще внесе в живота й онази цялост, с която толкова дълго се беше разминавала. Че вече няма да бъдат двама, а трима, а може би по-късно и повече.

С нетърпение чакаше детето да започне да върви, за да го заведе в селото, където имаха лятна къщичка. Да му покаже изгревите и големите звезди, да му помогне да разбира и обича природата. Взеха го, когато стана на две години и още се возеше в седяща количка.

А дете в количка в това село беше изключително рядка гледка. Бабите се спираха да му се радват, разпитваха за него, черпеха го с бонбони. Една от тях, над 80-годишната баба Къна живееше на главната улица и винаги беше на пейката пред къщата - плетеше, чистеше боб, ронеше чубрица, белеше орехи. Когато Катя минаваше край нея, тя присвиваше очи и казваше:

- А, това е онази хубавата младата жена с детенцето… А да сте живи и здрави!

И когато Катя вече я беше отминала, тя продължаваше да нарежда:

- Онази жена с хубавата дълга коса и хубавия високия мъж… Господ здраве да ви дава!

И ето, вече 8 години баба Къна посреща и изпраща Катя с едни и същи думи. Нищо не може да я убеди, че жената и мъжът не са майката и бащата на детето, защото на нея, вече почти 90-годишната старица, й изглеждат млади.

Това лято пък една друга жена също заговори порасналото вече момченце и се обърна към Катя:

- Да си жива и здрава, да го ожениш и да дочакаш внуци.
- Това е внукът ми - отговори тя.
Жената я погледна смаяно, плесна се по бузата и каза:
-Айде, айде, не се шегувай!

Така Катя доживя момента да се почувства избраница - не на мъж, а на жените от селото и най-вече на баба Къна! Затова тя често се молеше и следващото лято възрастната жена да бъде на пейката пред къщата си и да й казва: „Господ здраве да ви дава!”