Атанас Теодоров

Димитър Арабаджиев

Димитър Арабаджиев е роден на 20 юли 1942 г. в с. Овчи кладенец, Ямболско. Завършва средно образование в столицата и висше по специалността „Българска филология” в Софийския университет „Климент Охридски” през 1967 г. Публикува в централния печат от ученическите и студентските си години. Първата му стихосбирка „Бързей” излиза през 1967 г. в библиотека „Смяна”, изд. „Народна младеж”. Следват „Ждрело” (1981 г.) и „Поличба” (1986 г.). Повече от четири десетилетия е редактор и водещ в Българското национално радио. Автор на песни и сатирични спектакли. Умира през м. декември 2001 г. в София.

В хубаво ноемврийско време на 1996-та година тръгнахме с Димитър Арабаджиев към родния край с моята едва дишаща „Шкода”. Тъкмяхме се за това пътуване отдавна. Нищо непреодолимо не ни задържаше в славната ни столица, мечтата на нашето юношество, превзетата крепост, от която искахме да избягаме за ден - два до извора на детството си. Първите години на промяната пробудиха атавистичното чувство за убежище. В ония години родният край се превърна в място на спасението. Потиснати от оскъдицата хора тръгнаха да търсят препитанието си там. Ние не отивахме да орем и сеем дядовите ниви, но подтикът отвежда до същите корени..

Началото започна с трудно промъкване до неговата уличка „Брегалница”, къса и тясна пресечка на „Пиротска”, навяваща с дворчетата и ниските сгради представа за тихо провинциално градче в центъра на София. И къщичката на Димитър Арабаджиев, бивша стопанска пристройка в един двор с още няколко подобни, превърташе в спомените ми картини от Ямбол през ученическите ми години. Прекрачих прага й за втори път без да предполагам, че е за последно.

Аз бях един от малцината общи приятели, който е бил поканван от поета да надникне в житейския му пристан. Той не общуваше с почти никого от стария ни кръг. Само бяхме чували как е успял с малко пари и без непреодолимото за провинциалиста „Софийско жителство” да купи тази къщица. Той първи „победи” столицата - на добра работа в радиото, превзел крепостта отвътре - мечта за всеки дошъл отвън.

Димитър Арабаджиев не влачи чехли пред тъща. Не написа сърцераздирателни любовни стихотворения. Сатиричната нотка в таланта му не допускаше сладки словоизлияния по повод на всяко любовно увлечение. Ето как се е самоизразил в четири реда: “Любовта, успеха, всяка радост/ и дори най-простото прозрение/ губят от същинската си сладост,/щом се появят със закъснение.”

Или пък: “Ти трябва да пристигнеш скоро, скъпа!/ Не знам ще предизвикаш ли потоп -/ но стига ми, че дъждове ще къпят/ пространството, в което имам гроб.”

Тези интимни откровения е писал четиридесетинагодишен в третата си стихосбирка „Поличба”. Не само в нея, но и в други негови творби няма да откриете „загавликване” с най-дълбоките човешки чувства. „Дъждове ще къпят пространството, в което имам гроб” - съкровената територия на обичта, която не е в тревясалия гробищен парк, а някъде високо в душата, по-близко до небето и просторите на духа.

Поезията от това време, да не говорим за днешната графоманска вълна, е пълна с порцеланово-албумни любовни преживявания, но все пак е прочистена от днешното низкострастие. В малкото общи случки от ергенуването ни виждам „бай Димитър” да се перчи на момичетата като голям поет, да се държи като покровител, а не победител на женските сърца. Изглежда в характера му беше да покаже сила и надмощие, без да ги натрапва. „Преструването”, условността правят написаното психологическа реалност, без която творчеството е лишено от смисъл. Димитър Арабаджиев имаше таланта да го постигне.

Преди да бяхме се запознали с Арабаджиев, Димитър Яръмов, Янко Стефов, двамата художници Михаил Михов и Иван Димов и други земляци от Ямболско бяха негови приятели. Чрез тях приятелите ми се увеличиха с още един. Мишо като зрял студент от Художествената академия беше по онова време най-близък с него и го наричаше свойски Арабаджията или Арабаджийчето, което от устата на всеки от нас щеше да го засегне на честолюбие. Но с време официалностите между нас се стопяваха до мигове на пълна откровеност - истинската цена на приятелството и доверието. Зад тия думи не се крие кой знае каква тайна, просто в тая възраст човек разкрива характера си. „Арабаджията” беше импулсивна натура. Пресметливостта не беше в нрава му. Бързо печелеше и губеше симпатии - някои за цял живот. Едно нещо обаче мога да твърдя със сигурност - никога не съм видял и чул да прощава обиди. Нито и да отмъщава по същия начин.

Той беше от хората, които грабват погледа от първия миг - остролик и скулест, леко смугъл, зеленоок, малко под средния ръст, той те гледаше със спокоен, пронизващ поглед. Видимата суровост се подсилваше от твърдия, малко насечен говор, особено в спор, а на маса той спореше непрекъснато. Разбира се, по вечната тема - поезията. Уверен, винаги в центъра на вниманието, „бай Димитър” печелеше и приятели, и недоброжелатели, но никой не бягаше от компанията му.

Ние носехме като родилно петно изначалния срам от провинциализма си, а той - дошъл преди нас, завършил гимназия в София, плуваше в свои води далече напред от нас. Докато ние се червяхме и потяхме на литературни разговори и срещи, неговата самоувереност привличаше слушателите.

Той е един от участниците и организаторите на историческото литературно четене в култовата 65-та адитория на Софийския университет. Четенето беше обявено за студентско, но Данчо Палежев покани и много известни сатирици. Млади и стари сякаш бяха се наговорили да рецитират само острокритични епиграми и стихове. Това е средата на шейсетте години, априлската партийна линия е победила и в литературата.

Във въздуха на 65-та аудитория обаче витаеше напрежение. Искрата запали Радой Ралин с неговата апокрифна след това епиграма „За няколко дена/ бавно и полека /цените пораснаха с няколко века.” Можете да си представите френетизма на аудиторията в същата по цифри 65-та година. Вероятно организаторът на това събитие, талантливият поет Йордан Палежев, близък наш приятел, състудент на Димитър Арабаджиев и Димитър Яръмов, може да даде повече аргументи.

Самият Димитър Арабаджиев не е правил героически пози по този случай. „Бавно и полека” първото политическо вълнение на млади творци през 1965-та изчезва от архивите на днешните историци на литературата в сянката на самопровъзгласили се борци против тоталитаризма.

В последните му години се срещахме с Димитър Арабаджиев доста често. С причина или без причина отскачах след работа до радиото, БНР. През 1997 - 98 г. той водеше предаването „Приятен обяд”, а пък аз се включвах често от името на моя вестник „Практична домакиня” с похвала за някой съвет или рецепта от верните ни читателки.

Предлагах да му платя за това, което не беше проблем за един частен вестник, но неподкупният държавен служител не искаше и да чуе за такова изкушение. Едва успявах да го почерпя нещо, защото той като човек на честта не позволяваше друг да му плаща сметката.

Намираха се и причини да покаже честолюбието си. В радиус от километър около радиото старите и новите съдържатели на питейни заведения добре познаваха редовния си клиент по гласа му от радиото и странния навик да пише стихове върху салфетката. Това не бяха старите сервитьори от клуба на журналистите, които приемаха чудатостите на посетителите без изненада. Понякога без никакво предисловие почваше да им чете стихове от салфетката - мода от студентските ни години. Но обикновено след опразването на радиото вечер присядахме на масичка в денонощния магазин вътре в сградата на чаша водка.

Взимахме и една бутилка, за да продължим разговора горе в стаята му. Сядахме в претъпканата с бюра редакционна стая. Бай Димитър започваше без предисловие да реди стихове… Липсваха му препълнените аудитории с благодарна публика, аз бях единственият оцелял слушател на поета след три десетилетия на срещи с почитатели. Невъзторжен, затворен слушател, но той усещаше прескачането на искрата…

И двамата отдавна не бяхме издавали нова книга. Вътрешното напрежение се изтласкваше навън в разговори за неосъщественото и възможното. Илюзиите на пишещия. Вечните въпроси за смисъла на битието, с които винаги започва и завършва творчеството. Този, към когото са отправени - нашият читател, не ги чува. Търсим вината в себе си. Точно тогава, в началото на прехода, когато малко хора се интересуваха от книги, другият „бай Димитър”, Димитър Яръмов, в друг разговор между нас двамата изрече еретичната мисъл „Станахме полуинтелигенти.” Бяха началните години на прехода с бързото отричане на наследеното и смяната на ценностите. Оцелялото стърчеше като зелено стъбълце в мътния поток от омраза, отмъстителност и безсрамно графоманство. Появиха се такива, които горяха неприятни тям книги на клада, други запълваха творбите си с цинизми, трети подхвърляха собствените си книги на публично обругаване, за да привлекат внимание към себе си.

Това ни обезсърчаваше. Личното омаловажаване от езика на такъв стойностен писател от края на двайсети век като Димитър Яръмов се отразяваше потискащо не само на него. В този кръг се въртяха и темите ни с другия „бай Димитър” - Димитър Арабаджиев. Неговата трета книга „Поличба” и моята пета „Скреж по пръстите ни” излязоха в една и съща година, далечната 1986-та, в пловдивското издателство „Хр. Г. Данов.” Редактор на Арабаджиев е рано заминалия си, изключително талантлив поет от Ямбол Добромир Тонев. Свързваха ги бохемството, скептицизма, много фината нишка на иронията. А директор на издателството беше един етичен човек и голям поет Петър Анастасов, наш връстник, с ясен поглед върху литературния живот, който подкрепи мнозина автори от нашето поколение.

…Ако още съществуваха в оня си вид опоетизираните заведения „Дълбок зимник” и „Грозд” зад гърба на Софийския университет, щяха да възкресят дима и мъглата на мечтанията от средата на шестдесетте години. Дим, алкохол и фантазии за бъдещето. Илюзии и самозаблуди за свобода на духа.

Политическите борби достигаха до ушите ни като отгласи на вътрешно-партийни боричкания за власт с отстраняване на стари партийни кадри или противници на Тодор Живков. Ние нямахме памет за войни, сътресения, бедност. Младостта ни обаче съвпадна с други световни събития, последното - Карибската криза - ни завари в казармата. Спокойствието от средата на шестдесетте години не можеше да притъпи чувството за тревожност и несигурност. Няколко години по-късно войната в Чехословакия смути още повече духовете ни…

Димитър Арабаджиев долови спънатия ход на времето още с първата си стихосбирка „Бързей” през 1967 г. Буйството на духа разчиства тиня и наноси, скали разцепват течението, но то ги разбива и разширява руслото на невидимата река. Символиката подсилва представата за разрушаване на вкаменели прегради в душата ни… Да издадеш книга в единствената поредица „Смяна” на 24- 25 години вече беше вече победа на таланта. „Признатите поети” в Софийския университет се брояха на пръсти и обикновено „ пробиваха” с подкрепата на мощен покровител от предишно поколение след мъчително утвърждаване в периодичния печат.

Димитър Арабаджиев носеше по рождение чувството за властност. Като въпрос на чест възприе издаването на първата му стихосбирка „Бързей”, когато в библиотека „Смяна” първите книжки на Петко Братинов, Кирил Гончев, Георги Константинов, Калин Донков вече слагаха началото на „дебютната вълна” по сполучливия израз на връстника ни Здравко Чолаков. Арабаджиев се отнасяше с по-голяма поносимост към поетите от предишното поколение. Те не му бяха съперници. Любомир Левчев, Стефан Цанев, Владимир Башев не пишеха с неговата поетика. Емблемата „Априлско поколение” ги отдалечаваше от следващите и имунизираше от преки литературно-творчески сблъсъци. „Априлската линия” беше защитена като укрепена бойна стена от обратно прескачане отвътре-навън.

Димитър Арабаджиев не споделяше комсомолската възторженост с гладка, обтекаема образност на стиховете, така прилягаща на лирата на много „априлци.” По-близка на Арабаджиев беше аналитичната нотка в тон с алегоризма на недоизказаното и внушаваното, мисълта в лирическото усещане на душата. От априлци по-сроден по натюрела му е Андрей Германов. Арабаджиев по характер беше единак с желание да се налага над другите. Юношеството му на момче от ямболско село, дошло в столицата на 14-15-годишна възраст, спартанския му живот в акробатиката и спорта му бяха дали не само желязно здраве, но и учудваща за възрастта му зрялост на характера, която привличаше и едновременно респектираше връстниците му. Слушаха го, но и страняха от него. Неговите стихотворения може и да не се харесат на някого, но не могат да бъдат подминати с безразличие.

Някои го избягваха заради нрава му да се налага над другите, но острият език и свободомислието му са били и причина за разграничаването им от рано умъдрелия връстник. Заварвал съм го на масата и сам, вглъбен в себе си. Никога обаче не съм го чул да се оплаква от самота. А пък обичаше да е в центъра на вниманието. Той не познаваше смущението, още по-малко - страха, в неговия грозен физически образ.

Всички помним неговата безразсъдна смелост. От „Грозда” до Орлов мост са пет крачки. Докато стигнем, Димитър Арабаджиев е успял да кацне върху крилата на орела. Нямаме време да се изплашим. Който вече е виждал атракциона, след десет минути, когато сме под опашката на „Коня” на площад „Народно събрание”, ако за него “обяздването” на орела е било съновидение, обяздването на коня на император Александър Втори е жива картина. Среднощна София спи и не вижда изблика на един юноша да се извиси над очуканите й покриви. Тя няма да засвидетелства победния му жест, макар че е претрупала паметта си и с много дребни безсмислени „героизми.” Прибирахме се в бедните си квартири в повишено настроение, всички бяхме победители над този чужд град.

В „Бързей” по-слабо, но в следващите му книги вече личи умъдрелият емоционален изблик, винаги оцветен от скритата ирония към заобикалящото ни и явната самоирония на творец с много силен критичен усет. Димитър Арабаджиев не прекрачи в сатирата, която по природа абсолютизира качествата на обекта си. Той имаше по-широк поглед към нещата, виждаше ги от всичките им страни и състояния, пресъздаваше излъчването им в усещания и внушения с много по-голяма дълбочина от сатиричното „осъждане.”

С това си обяснявам писателския интерес и личното приятелство с колоси като Ламар и Радой Ралин. Възрастните писатели се сближаваха с него много бързо, явно не забелязваха дразнещо себеизтъкване на младия си колега.

В един есенен ден на 64-та тръгнахме на гости на стария поет Ламар в село Драгалевци под Витоша.Това е първото ми гостуване на прославен писател. Дворът ми се видя доста голям, оставен на трева. Домакинът ни покани направо на масата, ракията естествено беше “Троянска сливова.” Самият Ламар се е отличавал от връстниците си, а по наше време му признаваха собствен стил, тръгнал от символистите, минал през желязната естетика на Гео Милев и стигнал до една грубовата на вид изразност, попила сочността и ярките багри на народния език. Но бие на очи искреността, много естествена, почти буквална там, където разкрива всекидневното и духовното битие на автора. Той беше заобиколил дитирамбите на своите съвременници в прослава на партийната линия и беше се прислонил в също тъй престижната, но по-малко предпочитана военно-патриотична тема.

Поемата му в този дух „Горин Горинов”, двайсетина години след написването й, още привличаше интереса на читатели и критици, позабравили левичарските упреци от трийсетте години към увлеченията му в анархо-комунизма. Младите поети тачеха Ламар заради топлото му отношение към тях. С Димитър Арабаджиев намериха общ език на масата в клуба на журналистите, защото и той не обичаше парадно пригладената поезия. Не случайно младият избра по-стария за свой литературен кръстник. Неодяланото, естественото леене на речта, внезапното препъване в неочаквана дума, „разпъването” между изваяно лирично чувство и безмилостен сарказъм сближава стилистиката на стария и младия поет. Връстниците ни си избираха други кръстници, сродяваха се с тях - да ги венчаят не само с литературата, но и с властта.

Ламар още беше редактор някъде. Бил е 65-66 годишен, уморен в литературните битки с политическите и литературните си противници, но още силен и не безопасен. Десетина години по-рано е бил фактор, секретар на Съюза на българските писатели, един от хората, които по бащински са подкрепяли Пеньо Пенев, Усин Керим, Марко Недялков и са им прощавали за бохемските щуротии. Вече го пререждаха и изместваха от по-предните позиции в литературната класация, но старият воин, командир на пропагандната рота в Отечествената война, не показваше огорчението си.

Явно старият лъв чуваше своя бунтарски зов в сродна душа. Неговите очи видяха много от първите стихотворения на Димитър Арабаджиев в ръкопис и в печата. Старият поет е написал вдъхновено предговора към „Бързей” без префърцунени лафове, без чувство за превъзходство, нито пък с пресилени хвалби. Амбициите на Димитър Арабаджиев бяха за професионално признание, не за началничество. Не искам да гадая, но мисля, че доброволното отказване от литературна кариера го направи по-независим и по-силен от връстниците му.

В отношението на литературните ценители към него е отразен един нашенски похват - всички отдаваха признание на оригиналността и дълбочината на поезията му, но малцина го признаха гласно. След ранното си професионализиране в радиожурналистиката той се откъсна от предишната си приятелска среда.

На него, както и на мнозина други талантливи творци от нашето поколение, дребни литературни влъхви им отмъстиха с мълчание заради непокорността им. Димитър Арабаджиев не се е правил на страдалец. Изрече в поезията и журналистиката каквото поиска душата му. През седемдесетте-осемдесетте години свободата на словото най-силно се чувствуваше в радиото, може би защото думите са сенки по водата, които виждат само много силни очи. Помня острия език на Димитър Арабаджиев, Любомир Пеевски, Борис Арнаудов в предавания с артисти като Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Йосиф Сърчаджиев, Васил Попов. Димитър Арабаджиев живееше с тези неща, написа много от текстовете за песните на композитора Димитър Вълчев. Тези хора наоколо му заместваха домашната среда след две незавършени съжителства от годините на младежките увлечения…

През пролетта на 1996-та година по мое настояване се срещнахме в клуба на актьора във Военния театър. Двамата Димитровци почти не общуваха повече от три десетилетия след голямото им студентско приятелство - дори живяха една година в обща квартира, когато Арабаджиев беше вече изгряващ млад поет, а Яръмов още пристъпваше в печата. Двамата Димитровци не си позволиха груби нападки един против друг, някакви клюки и клевети. Искрите се укротяваха при нас, общите им приятели. Яръмов още преживяваше травмата от раздора си с Николай Хайтов, негов кумир на млади години, смятан от мнозина наши немиропомазани от успеха връстници и за негов покровител.

Двамата с Яръмов бяхме дошли от драматично събрание на СБП, на което литературният академик почти спиритично обайваше членската писателска маса да му гласува нови правомощия за разпоредба със съюзното наследство, “камень преткновения” между учителя и ученика му. Без някаква предварителна организация, а само с нагласата за спасяване на СБП, много хора станаха и се противопоставиха на един от своите досегашни литературни кумири. Съпротивата започна с изказванията на Димитър Яръмов, Димитър Кралев, Кирил Гончев, малко нескромно, но и моя милост, с подкрепата на речовитата Ива Николова и други от място… Николай Хайтов прекъсна заседанието с претекста заради някакво уточняване и вече не предяви претенции за разпореждане със съюзната собственост.

Димитър Яръмов седна при нас в повишено настроение, с надеждата и настроенията от залата, че битката не е била напразна. Вярваше, че хората край него не са го предали и най-сетне в тази затворена общност ще надделее справедливостта. На възбудения му преразказ на случващото се Димитър Арабаджиев махна с ръка:

- Остави я тая, Яръме!

Той не се възторгваше от такива ведомствени битки. Членството в СБП той беше го възневидял, когато то още произвеждаше някакви илюзии за публична слава. Славата си я имаше за своя по право. Сега Яръмов беше в немилост пред привържениците на литературния академик, които масирано овладяваха съюза, и вероятно очакваше морална подкрепа от стария си приятел, но искра не припламна.

Няколкото весели случки от студентството не пробиха стената от десетилетното отчуждаване. След време още веднъж се събрахме в клуба на артистите във Военния театър. Тук Арабаджиев плуваше в свои води сред познати, които участват и в негови сатирични радиопредавания. На Яръмов не му понесе тая атмосфера и си тръгна.

Нишките между нас се разтегляха във времето до скъсване, но не прекъснаха. Връщането в Ямбол не ми подейства като заточение, за каквото се смяташе тогава разпределението в провинцията. И самият Ямбол беше светнал, по малко тъмен и непознат от шестдесетте години, с повече простор и людско оживление - беше пораснал от околийско градче в окръжен център, не е под опашката на Бургас или Стара Загора.

Отклонявам се често от разказа за Димитър Арабаджиев, както и за други забележителни ямболски творци в тази книга, защото те са неотделими от културната история на града ни. Само фактите от личния им живот не са достатъчни да видим пълния им образ. От началото на седемдесетте до края на осемдесетте години, когато нашият край зае занемареното си място в националната литература, (не случайно покойният литературен ерудит проф. Любен Бумбалов кръсти изследването си за този период „ПРИСЪСТВИЕ”), той приласка с вниманието си десетки постигнали национално признание свои чеда. Каквото и да говорим сега, каквито и да са били действията на местните политически и държавни ръководители, с тях или без тях духовният климат се разкрепости. Други, които са били по в центъра на събитията, трябва да ги опишат по-нашироко, за да не остане празнина в историята на Ямболския край.

Провеждаха се десетки срещи, четения и обсъждания в Ямбол и окръга под всякакви по-кротки или по-гръмки названия, далече преди любомирлевчевите „литературни десанти.” Пръкнала се от словотворчеството на Чавдар Добрев, „котловинната литература” постави Ямболския край на видно място в литературната география. Неуморимите местни творци, особено Стефан Чирпанлиев, Георги Братанов, Иван Джурелов, Трифон Йосифов, Петър Гинчев осяваха окръга с нови хрумвания, то не бяха „тунджански”, „теневски”, „бакаджишки”, „вакъфски” празници и сборове… По тях попрегърбената фигура на Димитър Арабаджиев рядко се мярка.

Работата му в радио София го води из цяла България, но заобикаля Ямбол по пътя за родното Овчи кладенец. Така веднъж по покана на бай Димитър радиоколата доведе и мен на културни празници в общинския център Скалица. Той наскоро бе издал третата си и последна стихосбирка „Поличба”. Написал ми е: „Бай Танасе, дано в тоя шантав живот останем докрай приятели! За поличбата пред нас не знам каква е, но знам за надеждата за труд и талант”, 86, Бай Димитър.”

За пръв път в родния край, но не в Ямбол, го канеха да отдадат признание на дарбата и труда му. Събитието стана още по-зрелищно и с присъствието на творци и артисти от неговата редакция „Хумор, сатира и забава.” Любопитството към поезията на земляка от националното радио, стиховете му в изпълнение на чудесния артист и поет Иван Налбантов напълниха читалището в Скалица. След артиста и други приятели на бай Димитър, че и аз, се потихме да го „обрисуваме”, нещо безнадеждно под погледа на неговите земляци, дето го познаваха стократно по-добре от нас, чак от дете до популярен радиоводещ.

Тогава в Скалица, сред роднини и приятели от детинство, видях бай Димитър просветлен под матовия тен, разнежен, както се чувствува човек сред хора, които го обичат. Нямам спомен такава чест да го е споходила в надменния окръжен център Ямбол, склонен към величаене на по-малки местни величия.

Много рядко се срещахме до средата на седемдесетте години, докато живеех в Ямбол. Бившият околийски градец продължи да дели на свои и чужди същите хора, разнесли името му по широкия свят. Нашата ямболска отплата и до ден днешен е такава…

Присъствието му „между другото”, като журналист от радиото, го уязвяваше и той отказваше покани за присъствие изобщо. Сантименталното обаче е над нас. Повода съм забравил, било е около 1972 -ра, аз още без първа книжка, а той само с първата, седим на терасата на Младежкия дом, пет метра над брега на Тунджа. Пролет, клонките на ниските храсти се жабурят в реката. Георги Братанов разпъва меха - „разтегни, Андрей, акордеона.” Написали сме с Жоро няколко глупави епиграми в „Народен другар” и черпим софийския поет бай Димитър. Накрая той плаща сметката, за да се знае кой пие, кой плаща. Но има по-главна причина за неговото кавалерство. Бай Димитър е с дама на име Диана. Два-три дни в Ямбол тази „любов от пръв поглед” е тема на приятелски клюки между нас.

Новото начало в живота му обаче няма да се състои… Година-две по-късно това момиче напусна белия свят. В никоя от следващите книги на Димитър Арабаджиев не срещнах посвещение на Диана или поне намек за нея в по-интимните му стихове. Както и да е минал личният му живот, бай Димитър не си съчини любовно романче за стръв на литературната публика. Нямаше и аз да разказвам тази случка, ако не я смятам за ключ към интимната тематика в лириката му. Вече цитирах няколко реда от „Поличба.”

Но колкото и да се взираш и в нея, и в другите му книги, любвеобилни излияния не го опияняват чрез изкусителни образи, каквито са обясними за един чувствителен творец. При него самотата е отстранима и външна, изместена от единението с поезията. Затова освен на искрени любовни чувства „музата” му не се е поддала и на сърцераздирателни мелодрами и еротични пустословия, с каквито некадърниците ни заливат днес…

Преди Стара Загора с десен завой продължаваме през Марица-изток към родното село на поета. Села на поети има много, но от прозаичното и малко смешно име Овчи кладенец Марко Недялков, Александър Миланов и Димитър Арабаджиев, а след тях Иванка Тонева и Атанас Желязков, изваяха в слово едно „Фуенте овехуна”, някаква нашенска митология от предания и оскъдни сведения за славно минало. Това прозвище вървеше с насмешлива ирония в литературните среди, а Марко Недялков го направи и сензационно с хеликоптерния десант на негови приятели от старата революционна гвардия, на които отпечатваше мемоарни книги за славното им партизанско минало.

Без да се интересуват от литературните разногласия между тримата поети, в Овчи кладенец Атанас Желязков, Желязко Тонев, Иван Динев и други видни жители на селото винаги ги посрещаха радушно. Пушекът от марконедялковия хеликоптер винаги висеше във въздуха, когато се е случвало да посещаваме селото. И при това влизане в Овчи кладенец се спускаше като орел от висините, но вече беше отлитнал, когато след лъкатушенето в сянката между хълмовете стигнахме в селото.

Градският по вид център с излезлите на тротоара големи къщи подсказва, че Овчи кладенец е било оживено търговско кръстовище. Родната къща на поета, доста масивна и внушителна и в днешно време, издигната на лицето на дълъг тесен двор, е била на състоятелни хора. Майката на поета, дребна и съсухрена, но много подвижна, с лице като неговото, вече ни чакаше с любимите му „пазламачи” върху печката. В нашето село пазламата е много дебело разточена и препечена на печка кора.

В Овчи кладенец тя е от тънки кори с плънка от сирене, наричана при нас „Кръстатка” заради формата си. Толкова ни се усладиха, че на сутринта искаме още, въпреки че майка му е сготвила вкусни гозби. Покровителствено и напътствено порасналият й син я съветва да не се преуморява и повече да се грижи за здравето си. Така я наставляваше в късните часове на нощта и от „кулата си” на последния етаж на радиото.

Всяка майка се радва на такива синовност. И през ум не ми минаваше, че само след пет години, прилична на обгорял черен ствол, тя ще седи прегърбена до главата на първородното си дете в софийската църква „Свети седмочисленици” сред един безкрайно чужд град, който за нея е представлявал само неговия глас по радиото, и който й го отне.

Тук, в „черната джамия”, завърши пътуването ни към родния край с Димитър Арабаджиев. Отрони се още една сълза от сърцето ми. Два месеца преди това - за Любо Бумбалов. Нямах и представа за следващите - Стефан Чирпанлиев, Димитър Яръмов…

На последното си пътуване са тръгнали вече още живите връстници от едно поколение, което възроди духовното присъствие на Ямболско-тунджанската земя върху литературната карта. Не е задължително да ми вярвате. Тези нетрайни думи могат да бъдат изтрити от всякакъв документ, но не и от записа на времето, под каквато и форма да се запази той…