Николай Гюлев

ИЗВОР

Ври пясъкът.
На дъното на извора
бакърен лист трепти.
И сянка на орел.
И снежен връх.
… Потапям пламнало чело,
облъчено от въздуха бензинов,
простреляно от градската кресливост,
замеряно с чакъл и клюки.
За миг поне
да се отхлабят
възлите на нервите.
И да възкръсне
детето в мен
със изворно сърце…

ПРИДЪРПВАНЕ

Добре, че имам селско детство!
То ме научи да не позволявам
да ме опитомяват.
Да ме превърнат в бройка.
… Прибрахме у дома
в долапа
три диви зайчета, останали сираци.
Хранехме ги три пъти в деня.
И ги пояхме. Приласкавахме.
След седмица си ги придърпа Дивото.
Така и мен.
Но още мога като в детството
да ходя бос по кремъка
и да преспивам на открито
сред вълци
и във змийско съскане.
И мога да препускам с кон
без стреме и юзда,
макар да знам,
че ще ме хвърли някъде.
Зове ме там Дивото.
И хоризонтът на душата ми нараства.
… А нека питомните
трупат,
трупат тленност.

ИЛЮЗИЯ

Тъкмо да ахна -
каква идилия -
ястреб се стрелна,
сграбчи със ярост
врабче.
И угасна душицата
като искра
в догарящ огън,
… А наоколо пак затрептя
илюзията за идилия.

ЕЛЕГИЯ НА МУЗАТА

Тази ласкава дамичка - Славата,
откровено проституира.
Тя напира, ухажва ни здравата
и поредната жертва избира.

И додето пиянски овации
си разменяме ние преситени -
алкохолът подсилва мераците
и се блъскат със лакти душите ни.

А във ъгъла като сираче
мръзне Музата - чиста и гола.
Няма сили дори да заплаче.
… И е празен до нея стола.