ЧЕТИРИ РАЗКАЗА
КУПОН ПО КОЛЕДА
Сложиха Господин Даскалов на края на трапезата. Място малко неудобно, притеснено, но се чувстваше щастлив, че са го забелязали и той беше наред с всички.
Вкъщи дълго четка поовехтелия си костюм, лъсна до блясък старите трандафори, които отдавна не помнеха годините си - като него!… Не искаше да излага младите от фирмата. Пък и Коледа ще празнуват!…
Миналата Коледа му донесе най-хубавия подарък - негов бивш ученик от гимназията го препоръча на собственика на тази фирма и той се сдоби с една прилична добавка към скромната учителска пенсия - 200 лв. на месец си е цяло богатство!
Сега ресторантът беше препълнен толкова, че се пръскаше по шевовете. Едрогърдата певица с дрезгав глас разсичаше на порции сгъстения въздух. Едва се дишаше и Господин Даскалов поразхлаби старомодната вратовръзка. Е, не му беше много комфортно, пък и никой не го поглеждаше от шумните му съседи, но въпреки това той за първи път от доста години се чувстваше наред с всички.
Извади крадешком сгъваемото ножче и прилежно наряза пържолата в чинията. Все не оставаха пари за протези и сега трябваше да преглъща всичко на ситни хапки…
Хубавицата срещу него забеляза това и пошушна нещо на колежката до нея. После двете шумно се разсмяха и се чукнаха с искрящото вино в чашите.
Господин Даскалов не се обиди. Беше свикнал с това да не го забелязват или просто да го приемат като част от интериора на фирмата. С кофа и парцал в тоалетните, по коридорите и стълбището, неговата дребна прегърбена фигура някак си ги дразнеше със своята безмълвна примиреност. Бяха млади и здрави, и вярваха, че никога няма да остареят.
А старият учител повече от 40 години беше учил на история и философия много от техните родители, те просто не знаеха това. Битието определя съзнанието.
А те имаха толкова различно битие от неговото. Между тях зееше пропаст и Господин Даскалов никога не се опита да я прескочи. Нали беше философ. И това го правеше силен поне в неговите очи.
Танците бяха във вихъра си. Масата беше изпразнена. Всички бяха на дансинга. Само Господин Даскалов стоеше сам в ъгъла, като безмълвен фикус в края на коридора.
Усети пробождане вляво, почти под гръдната кост. Леко се изпоти и посегна към джоба за лекарствата. Но джобът беше празен. Просто от бързане беше ги забравил. Помъчи се да поеме по-дълбоко дъх, но болката стана нетърпима. Отпи глътка вода. Спокойно, каза си, ще мине…
Но не мина. Една силна ръка го притисна към масата и той клюмна на бялата покривка като окапал есенен лист. Последното, което чу беше дрезгавия глас на певицата…
Когато танцуващите се върнаха по местата си и музиката най- после секна, съседът му по място го побутна насмешливо: „Старче, тук не е хотел!…” и когато не получи никакъв отговор го раздруса леко, докато старецът се изхлузи от стола и тупна на земята.
Видяха, че не диша. Някой извика управителя на ресторанта. След час дойде и Спешната помощ. Лекарят само установи, че Господин Даскалов се беше преселил в по-добри измерения. Сложиха го на носилката и скоро от него не остана и следа.
Чуха се плахи гласове да не пускат повече музика - все пак току-що човек беше умрял тук, но болшинството бяха за това да не си развалят празника и скоро дрезгавият глас на певицата се извиси нагоре, нагоре, сякаш искаше да догони и в Отвъдното кроткия философ Господин Даскалов…
МЕЧТАТЕЛ
Генади си е такъв! Мечтател! Още от дете.
Първо мечтаеше да стане световна футболна звезда. Стигна само до махленския отбор. Здраве да е, си каза и продължи да мечтае.
По-късно се записа в професионално училище, а си мечтаеше за научна кариера. Стигна до стругар 7-ми разряд в завода. Здраве да е, си каза и продължи с мечтите.
Сега мечтаеше да работи дълго и щастливо в завода и да се пенсионира в него с прилична пенсия. Да го удари на живот с нея! Е, през демократичната вихрушка продадоха завода на една мутра за 1 лев и го съкратиха. Здраве да е, си каза и продължи нататък. Не се отказа да мечтае!
След 5 години охрана в една мелница доплава до заветната пенсия! Сега ще го ударя на живот, си каза и пак се размечта!…
Сега мечтаеше да стане богат! Е, не кой знае колко много, но да има достатъчно пари да се храни, да си плаща сметките и лекарствата, а в неделя да си купува и по една биричка!… Мечтателят си е мечтател!
Соня, засуканата вдовица от втория етаж на кооперацията, често се хвалеше, че си допълвала по една пенсия от градското бинго. Реши и той да опита. Днес като разпредели парите от мършавата си пенсия до стотинка, задели пари и за по един хляб и кофичка кисело мляко на ден, напазарува скромно боб, леща, ориз и картофи и видя,че за фонд „и аз съм човек” останаха 5 лева. Реши да си опита късмета и той.
Залата на бингото беше пълна с пенсионери. Видя и Соня, свежа и усмихната, да отпива бавно от безплатното, пенсионерско кафе. Кимна й и седна на съседната маса.
Първата игра беше безплатна. Печалбата - 30 лв. Колко много неща можеше да си купи с тях!… Цяло пиле на грил, кило банани, двулитрова бутилка бира, даже и фъстъци за мезе, мечтаеше си Генади.
Не спечели. Здраве да е, си каза и продължи да мечтае.
В следващата игра печалбата беше скромна, но достатъчна за печено пиле и кило маслини, от по-евтините…
Не спечели.
Зареди последните стотинки, защото печалбата си струваше да помечтае дълго, дълго…. Отпи от безплатното кафе и сърцето му тупкаше от вълнение, аха-аха да излети навън… Птиче, готово да полети след мечтата си!
Загуби.
Здраве да е, си каза, нали си помечтах на воля! А и кафе пих! Кимна незабележимо към Соня и бавно излезе навън.
Навън слънцето му намигна приятелски и той бавно продължи към автобусната спирка.
Мечтател!…
НА БРЕГА НА РЕКАТА
Жената придърпа внимателно полата си под коленете и протегна крака към слънчевото петно пред нея. Пролетната топлина докосна кожата й и тя леко се усмихна.
Пролетта беше дошла, а с нея и надеждата, че ще дочака истинското малко слънчице.
Тук, под стълбището на местната Темида беше прекарала година. С торба дрехи, едно вехто одеяло и неизменните куки. Плетенето й помагаше да изплете времето, да изплете живота си, втъкавайки в плетката малкото хубаво, което я беше споходило през нейните 68 години. Една на лице, една на опако, бяло и черно, радост и мъка… Плетеше до изнемога с премръзнали пръсти, а край нея течеше пълноводната човешка река, шумна и пъстра, като живота, който я докосваше, но тя не искаше, не можеше да нагази във водите му… Беше изхвърлена на брега от близки, от приятели…
Един непознат се спря до нея и понечи да й даде желязно левче. Тя се усмихна, прощавайки му. „Купете цвете за жена си. Аз не прося. Просто обичам да стоя тук, да се радвам на хората и да чакам…”
Мъжът отмина, замислен над думите й. „Странна птица!…” Но се запъти към близкия кооперативен пазар и купи букетче кокичета с левчето.
Не искаше да я настанят в старчески дом. Тук беше на студа и жегата, но беше волна птица, изгубила гнездото си, но разпънала криле над безкрайната река… И плетеше, плетеше… Една на лице, една на опако… Като живота й…
Хората свикнаха да е там, на пейката под стълбите. Някои се подиграваха, други присядаха до нея, а трети просто не я забелязваха. Общинарите през ден идваха да я убеждават, че ще намерят място за нея, но тя беше непреклонна. „Аз съм добре тук, оставете ме на мира!…”
Нещо просветна в човешката река и сърцето й трепна. Дали не е нейното слънчице. Скоро лицето й помръкна. Беше се припознала… Ще чака. Ако днес не дочака, утре пак ще е тук.
Преди година сърцето й я предаде. Подскочи няколко пъти и спря. За миг се видя отстрани. От краката й се издигаше бяла светлина нагоре, а тялото, старо и безпомощно, сияеше в цветовете на дъгата. Помисли си, че вече е свободна, откъсната от времето и живота, но минувачи вече се суетяха около нея. Някой позвъни на 112 и скоро лекарите вече я връщаха обратно, тук, на земята….
Когато се закрепи, от болницата направо я настаниха в старческия дом. Първо се съпротивляваше, чувстваше се като птица в капан, но постепенно се приобщи към порядките, харесаха й тези самотни, стари хора, които бяха съхранили жаждата си за живот, въпреки всичко, което ги беше сполетяло…
Просто стана една от тях. И се примири със съдбата си. Но всеки ден се качваше на автобуса и слизаше тук, в центъра на града. Сядаше на пейката под стълбището на съда и вперила очи в реката от хора, чакаше.
Преди повече от година, когато пейката беше неин дом, пред нея като от приказките изникна малко момиченце. Мъничка фея с очи като две огромни сини теменужки. Беше се изскубнала от ръката на майка си, явно са чакали автобуса на спирката. Детето дълго, дълго изучава лицето на старата жена и тихо попита: “Защо си тъжна, бабо?Боли ли те нещо?.. ” И докосна плахо ръцете й с куките, кацнали като уморени птици в скута й. Такава синя светлина струеше от очите на момиченцето, че жената за първи път от години се почувства щастлива и спокойна. Погали русите къдрици на детето и то й се усмихна съучастнически. После бръкна в джобчето на палтенцето си и й подаде едно синьо, синьо като очите му стъклено топченце. От тези, които зашиват на децата против уроки.
„За късмет, бабо!…” И пак се усмихна.
В този момент майката, открила изчезналата от ръката й рожба, долетя и грубо дръпна детето. Отдалечавайки се, й помаха с ръка, а сините теменужки на очите му пееха: “Късмет, мила бабо! Пак ще дойда…”
Жената на брега на многоликата човешка река се усмихна на спомена и впери очи в очакване на две сияйни, сини теменужки…
ПРОШКА
Внезапен порив на вятъра залюля пламъка на свещта и той близна ръката на Катерина. Парването я извади от унеса, който беше я обхванал от момента, в който го видя в ковчега - побелял, безпомощен, сякаш уплашен от това, което му предстои…
Не искаше да идва на погребението. Болката, която толкова години изгаряше душата й, обидите и всичко онова, което й струваше раздялата, се надигнаха в нея и тя отсече пред децата им : „Не, няма да отида!…” Пък и нямаше никакво желание да се срещне с другата, с тази, която го докопа след нея и после докара до просешка тояга, всъщност го уби без даже да го докосне с пръст… Безизходицата, безпаричието и безнадеждността, заедно с алкохола, довършиха останалото…
Не искаше да идва, но децата понякога притежават неподозирана мъдрост. „Мамо, моля те, върви да го изпратиш… Заради мен - аз съм толкова далече, а той все пак ми е баща и половината от гените ми са негови… А и може би така ще можеш най-после да му простиш!… Толкова е човешко това да простиш на мъртвия!…”
И ето я тук, от ляво на ковчега, със свещицата в ръка…
Отдясно стоеше тя, втората, заедно с майка си. Опечалени, хълцащи, сълзите им се лееха над мъртвия и Катерина помисли, че може да го удавят… Даже монотонният глас на свещеника се губеше сред този потоп от сълзи, подсмърчания и вопли…
И гледайки представлението на тези засукани хиени, Катерина усети жал… Прошката покълна в душата й. Колко прав беше синът й. Прошката бе нужна за мъртвите, но за живите - още повече. Мъртвият беше изстрадал вината си, докато го бяха глозгали двете хиени. Беше изкупил тази вина, осъзнал я или не докрая и беше приел смъртта като спасение…
„Пръст при пръстта отива…”- до съзнанието й достигна гласът на свещеника. Смутена, но може би и с облекчение откри, че за първи път от толкова години душата й беше спокойна и освободена от товара си.
Катерина се наведе над мъртвия, докосна ръцете му и сложи белите цветя отляво, там, където дъщеря й беше сложила томчето с разкази на Йовков и малкото транзисторче, което докато бяха заедно все още работеше - с пращене, с писукане, с одрезгавял от годините гласец… Да са с него в последния му път.
Прекръсти се и тихо отрони “Простено да ти е! Почивай в мир!”
И помирена с него и със себе си продължи нататък…
