Миглена Георгиева

Загледа се след профучаващата кола. Фаровете й се отразяваха в локвите по шосето. Така тя изпрати за пореден път жигулата на сина си. Дъждът валеше неистово и проливно, валеше неспирно. Дали не забрави нещо да им каже - на сина, на снахата и на трите си внучета?

Жената, около седемдесетгодишна, се облегна на перваза на прозореца и се заслуша отново във водата, която се сипеше навън. Мисълта й потъна някъде и се сля с шумовете и клаксоните на колите. Но всичко се размиваше пред нея - образите бяха от миналото.

Този глад за минало тя беше осъзнала приблизително по времето, когато й дойде идеята да постъпи в старчески дом. Почувства, че има нужда да остане сама. Единадесет години се грижи за внучетата след смъртта на мъжа си и живя при младите.

Но това отмина. А и те нямаха вече такава нужда от нея. На възрастта, на която беше, мисълта й жадно търсеше миража на миналото, но в това вътрешно търсене имаше и усещане за пълноценно изживян живот. Тя беше цяла и нищо не можеше да я разполови, дори и тази празна стая.

Старата жена извади една останала от времето на мъжа си перодръжка, разтвори стара ученическа тетрадка със зелени корици, останала от порасналия й вече син, и облегната на простата дървена маса пред прозореца, започна с неравни букви да пише своя дневник.

Тя усещаше, че по този начин се сбогува, добавила нещо липсващо към себе си, нещо малко, но съществено, което години несъзнателно беше чакала, за да бъде щастлива…

Дъждът все така се изсипваше от небето, неспирно и стихийно като закъсняла младост. Но тя вече не чуваше водата, нито шума на колите. За пръв път в живота си беше намерила време да разговаря със себе си. А имаше да си каже толкова много…