Таньо Клисуров

Още един от големите поети на Стара Загора и на съвременната българска поезия си отиде. Рашко Стойков. Поетът, който посвети голяма част от творчеството си на Гео Милев. Един от основателите на престижния литературен музей на автора на „Септември”. За мен славата си на Град на поетите Стара Загора дължи преди всичко освен на класиците, които всички познаваме и признаваме, още и на двамата Ивановци - Хаджихристов и Мирчев, Христо Кацаров, Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Михаил Берберов, Рашко Стойков, а в последните години и на по-късно изявилия се Иван Груев. Никой от тях днес няма да срещнеш по старозагорските улици. Не се ли обезцени с отсътвието им поетичната слава на града ни?

Когато пишех първите си стихотворения, в края на петдесетте години на миналия век, срещнех ли Рашко Стойков на улицата изпитвах истинско преклонение. Той излизаше от пряката, която идваше от музея „Гео Милев” към тогавашния булевард „Георги Димитров”, спираше внезапно на ъгъла и записваше нещо в малко бележниче. Сигурно е нов стих, мислех си и тайно му завиждах, защото славата вече го докосваше.

Един ден трябваше все пак да се срещна лично с поета, за да получа обективната му присъда за своите ученически поетични опити. Моята позната Здравка Димова реши да ме отведе при Рашко в музея, за да прочете онова, което съм написал: няколко листа с ръкописно наредени думи. Малка стаичка, неголямо бюро, зад което е седнал Рашко. Зад гърба му портрет на Гео. Ние със Здравка седим на две табуретки насреща. Поетът чете с непроницаемо лице. Накрая оценката му: „Младеж, ако можете, откажете се навреме. Поезията е тежък кръст, не се измъчвайте напразно!” Досещате се в какво състояние съм си тръгнал. Но преболедувах. Продължих да пиша. По-късно, като му разказвах за тази първа наша среща, Рашко в типичния си саркастичен стил се смееше: „Ами искал съм да те спася, ама ти не си ме послушал…”

Помня много добре, когато във вестник „Септември” излезе първия вариант на поемата му „77 стъпала”, посветена на Гео, който живеел на тавана в една софийска кооперация и трябвало всеки ден да изкачва тези стъпала. Разбира се, Рашко бе превърнал това в метафора и лирическият му герой всекидневно се е извисявал по този начин над човешката суета, подлост и жестокост в онова мрачно време. Така старозагорецът озаглави и втората си книга. Срещнах го случайно на гарата в Пловдив, носеше в мрежичка, тогава още нямаше найлонови торбички, сигналните бройки от издателство „Христо Г. Данов”. Беше в повишено настроение. И заслужено. Сещам се,че в анкетата на вестник „Пулс” „77 стъпала” беше посочена сред петте най-добри книги на млади поети.

Рашко Стойков е най-добрият рецитатор сред поетите, които познавам. Той изживяваше всеки път отново и отново драмата в собствените си стихове. Не се сещам да е писал нещо лирично, тихо, делнично. Неговите стихотворения кипят от страсти, емоционално са на висок градус, доброто и злото са винаги в спор. Просто бе лош шанс да излезеш на литературно четене след като е рецитирал Рашко. Той грабваше публиката, обираше аплодисментите й. Всичко след това изглеждаше бледо и недостатъчно въздействащо. „Нямаме право да живеем така,/ сякаш Ботев не е съществувал.” това е рефренът в едно от Рашковите стихотворения. Този стих може да се постави като нравствен императив на цялата му поезия.

Спомням си един любопитен епизод. Празникът на поезията през 1984 година се проведе в Правец, родното място на партийния вожд. С Рашко бяхме включени в литературното четене. То се проведе в салона на културния дом. Залата беше препълнена. Първо Рашко, след него и аз рецитирахме стихотворения на гражданска тема. Не знам защо, може би поради особения „статут” на града-домакин, те бяха възприети от публиката едва ли не като протестни. Получихме бурни аплодисменти. След време Рашко ме срещна и изненадващо ме попита: „Знаеш ли, че ние с теб сме поети-дисиденти?” Погледнах го изненадано.

Тогава той ми поясни, че още вечерта след литературното четене някаква западна радиостанция съобщила, че двама поети, споменала имената ни, прочели „смели дисидентски стихотворения”. Доста се посмяхме на „оценката” , защото никога не сме се кичили с подобно прозвище. Други колеги, чиито имена няма да споменавам, четоха тогава похвални стихове за родения тук Тодор Живков, а след 10 ноември си приписваха актив на „борци против тоталитаризма”.

Рашко обичаше своята Стара Загора. Работеше в Българската национална телевизия, но винаги се отзоваваше на старозагорските литературни празници. Тук нашите съграждани чуваха за първи път продълженията на поемата „77 стъпала”, която Рашко продължи да пише едва ли не до края на живота си. Като студент се възхищавах на стихотворението му за Сергей Есенин, с което поетът бе спечелил наградата на ежегодния празник на поезията. И днес в ума ми звучи стихът: „Русия, конска кожа/ на кървава трева. Серьоженка, Серьожа,/ залатая галава…” или отделни фрагменти от „Южния фронт”, където с кървави бои „Артилерията е по-голям художник/ от Кандински дори.”

Най-големият му приятел в Стара Загора бе събратът му перо Жеко Христов. Дойдеше ли си Рашко, току ще ги зърнеш я в „Пегас”, я във „Верея” - Жеката на кафе с малко коняче, Рашко на чаша кокакола, защото бе заклет въздържател. Със Стойчо Стойчев, доколкото зная, също са били близки, въпреки че по-късно се поотдалечиха един от друг. Все пак остава Стойчовото посвещение на Рашко - стихотворението „Кокиче”: „Бяло цвете ли съм аз/ или побеляло цвете?” Сякаш виждам чрез това стихотворение и сега рано побелелия Рашков перчем. Ето как човешките взаимоотношения се забравят, но написаното остава. Талантливо написаното.

При едно от последните си идвания, вече с бастун /а той караше колело от софийския си дом до телевизията/ Рашко изплака: „Люба почина, милата…” Съпругата му си бе отишла и Рашко самотуваше, защото единствената му дъщеря живееше в чужбина. Той сякаш очакваше мига, когато ще се срещнат отново с Люба.

И се срещнаха сигурно. Рашко почина на 5 юли миналата година. Цял живот следваше седемдесетте и седем стъпала на своя учител и кумир Гео Милев. Мисля, че изкачваше достойно тези стъпала. Ако е стигнал края им, следващото седемдесет и осмо стъпало го отвело и при Гео, и при Люба. А и при истинските старозагорски поети, преселили се в по-добрия свят.