Петър Ангелов

Книгата „Соц гурме”, за която ще стане дума, започва така: „Ако си чревоугодник през 2014 г. в България, то е чудесно хоби. Сутрин имаш избор да се разсъниш с кафе от Америка, Тихоокеания, Африка, Арабския полуостров или дори с бленд от всичките тях. Закуската ти зависи изцяло от полетата на фантазията ти. Можеш да си набавиш местни екологично чисти плодове, зеленчуци, яйца, сирена, мляко или да си забъркаш лютиви нудълс.” Към тази многота, като прибавим модерните техники за организиране на гурманите, авторката Албена Шкодрова прочувствено заключава: „…може би живеем в Рая!” Какво, обаче притеснява живеещата от 2009 г. в Белгия главна редакторка на списание „Бакхус”?

Като описва хранителната „скука” през времето на соца Албена Шкодрова не може да си обясни защо 25 години след това България е залята от носталгия към соц храненето. Според нея днешната тъга по миналото имала три причини. Едната била желанието на поколението да открие „втръсналите” му отпреди десетилетия ястия. Втората причина идвала от по-качествените продукти в миналото. Най-убедителната причина за носталгията по соца била заблудата, че някогашният комунистически режим бил проявявал повече грижа за своите граждани от днешната българска демокрация с пазарна икономика. Живеещата в Белгия авторка е недоволна дето българинът никога не погледнал към своя НРБ-период честно и информирано, не изработил консенсус за това, което е преживяно.

Като се опитва да направи принос в изясняването на тази заблуда, Албена Шкодрова предлага своя версия на обща идея за българския комунизъм, стъпваща на истинските факти. В това си намерение тя заслужава адмирации. Похвално е трудолюбието й да прехвърли стотици страници, дори от трудовете на Тодор Живков, и в много случаи обективно да отрази прочетеното в различни документи. В раздела „ПРОИЗВЕДЕНО в НРБ” на стр. 27 тя казва:

„В селското стопанство в края на 1976 г. работят 143 047 трактора, 23 226 комбайна и много друга разнообразна техника. По изградена поливна площ от 1 147 млн хектара държавата ни претендира за челно място в света. През 1980 г. в селското стопанство работят 54 860 специалисти, от които 20 486 с висше образование. Към 1983 г. промишлената продукция на храни е нараснала 18 пъти в сравнение с 1939 -та, създадени са 3000 асортимента и в индустрията работят над 8000 специалисти с висше образование. Добивът от декар земя е драстично увеличен. Например този на пшеницата и царевицата е над три пъти по-голям през 1980 г. в сравнение с периода между двете световни войни, този на доматите - над десет пъти. От една крава се добива пет пъти повече мляко, броят на самите крави е нараснал над четири пъти, а на свинете - над пет пъти. От 25 кг месо през 1939 г., през 1980 г. българинът изяжда по 65.5 кг на година и „научнообоснованата” норма на потребление на месо от населението - 80 кг, ще бъде скоро достигната. В България се строят първите в Източна Европа цехове за замразени храни. В края на 70-те страната произвежда 37 милиарда литра вино, и за известно време е най-големия износител на бутилирано вино в света.”
Към тези данни бихме прибавили и други, но и тези са достатъчни, за да си обясним хранителната носталгия по времето на соца.

Но… Албена Шкодрова - главен редактор на сп. „Бакхус”, основател на Balkah Travellers.com и автор на стотици политически анализи, има за задача да покаже миналото в негативни краски. На фона на тези факти, в следващите над 320 страници тя трябва да доказва колко скучно са живели гурманите, че от гледна точка на един съвременен чревоугодник от Ню Йорк, Париж или Лондон България е кулинарна пустиня.

За да убеди читателя, че е обективна, авторката използва известен в пропагандата трик и често изпада в морален дуализъм със себе си. Като иска да внуши своята теза, че комунистическия режим не се е грижил за хората, тя поднася своите аргументи с подсладен сироп от неоспорими факти. „По замисъл комунистическата фабрика за храна не се отличава от един днешен завод на Ciba-Geigy. - пише Албена Шкодрова. Екип от учени в бели престилки ръководят процеса от своята лаборатория. Високо образовани технолози спазват по конец сложно одобрени стандарти, контролът по качеството и хигиената е безмилостен”.

С това комунистическа България искала да е модерна държава, малоформатното частно производство да отстъпи път на съвременната индустрия. (Тя си мисли, че не знаем, как американците закусват в колите си, пътувайки за работа и обядват в заведения за бързо хранене.) Въпреки това, като червена нишка през целият текст на своята първа цялостна книгата Албена Шкодрова прокарва внушението, че колективното или както тя го нарича - „режимното”, нарушава личното и вкуса към добрата храна. Нейното основание за последвалата унищожителна критика на миналото се гради от „сведения” на очевидци, които са се „измъкнали” от режима.

В същото време, вярна на своята „технология за черен пиар”, пет реда по-долу тя казва: „Но да се върнем на идеала и да се вгледаме в него, защото там ще забележим нещо парадоксално. Макар и не веднага, макар и с много усилия, комунистическият режим като че успява да произведе много от елементите на желания модел. Някои хранителни заводи наистина имат своите учени в бели престилки, които ръководят процеса от лабораторията. Стандартите са налице и се спазват. Съществува строг регламент за качеството. Инженерите са информирани и изобретателни. В много заводи съществуват екстри от типа на лекар, зъболекар, регламентиран осем часов работен ден.”

И все пак - авторката вмъква необходимата й антитеза - „работилите в тези заводи често описват лоша хигиена, опасни условия, хаос, некомпетентност, измами, абсурдни практики и удължени работни дни.”

С такива примери на факти и антифакти е изграден скелетът на тази по същество пропагандна книга, целяща да идеализира демократичното настояще в храненето на българина, като противопостави индивидуалното на колективното, голямото на малкото, общото на частното.

Вярна на хронологията и „технологията” на своето изследване, авторката подлага на критика ученическите, студентските и работническите бригади в помощ на селското стопанство. Там отивали млади кариеристи и приближени на властта, някои без всяко желание, с чувство за извършено насилие срещу тях или с идеята да се позабавляват. „Спорили сме с мои съученици - казва авторката - защото аз твърдях, че на бригадите човек си живее прекрасно, а те ужасно.” Не е подмината и търговската мрежа, бакалиите, магазините, месарниците, дефицитът и прочие други факти, търпящи нейната справедлива критика.

Все пак тя знае, че директните внушения понякога имат обратен ефект, защото отбелязва модернизацията на търговската мрежа, построяването на ЦУМ през 1956г., концентрацията на търговските обекти и пр. Снабдяването е характеризирано със заглавията „Тука има, тука нема” и „Субкултурата на „опашкарството”. Фактите за тези заглавия са извлечени от интервюта с десетина нейни познати. Колкото и да са обективни интервюираните госпожи и господа, тяхното красноречие и хиперболи са показателни за внушението, което преследват със своите „сведения”:

„Тежки като социален махмурлук опашки, които се извиват из градовете на комунистическа България като опашките на отровни змии в състояние на ярост.” Няма да оспорвам казаното от познатите на авторката и дали те са вярната извадка за изхранването на народа български в различните периоди на соца или сега, само ще допълня: Заетите в производството през 1948 г. са 629 204, а през 1988 г. 4 102 949 души. За този период средствата за фонд „Потребление” са се увеличили близо 6 пъти. Твърде е трудно да се намеква, още по-трудно е да се докаже, че българинът е гладувал. Ако това е така, защо трябва да се изписват толкова много страници, за да се обясни защо след 25 г. демокрация и пазарна икономика 55% от населението има носталгия по соц. времената?

Наличието на „кулинарната пустиня” по време на соца е обосновано най-вече в подзаглавието: „ГОТВАРСКИТЕ КНИГИ”. В този раздел задачата на Албена Шкодрова е да докаже, че между 1945 и 1989 г. има остър дефицит на чувство за удоволствие. Липсата на свобода, комбинирана с агресивна пропаганда, в която личното било зачеркнато в полза на „държавното”, т.е. „режимното”. „Режимът е дизайнер на един лишен от желание за съществуване домашен уют” - пише авторката.

Този почти сакрален извод за свободата на личното и личността се базира на опита на Тамара Ганева, която от 25 г. живеела в Париж. Главоболията й били създадени от нейната „Готварска книга”, която тя дописвала и попълвала със свои рецепти. Покрай този факт авторката вмъква и темата за дисидентството, за „Фашизма” на Желю Желев и други важни неща, укривани в тази домашна книга. Силно сантиментален е примерът с лично съставената, в три екземпляра, готварска книга от 71- годишната Кети Иванова изживяла цели 45 г. от живота си в България. От този пример се прави следното заключение:

„Историята на „Готварски рецепти” е история за това как комунистическата реалност обезсмисля комунистическата пропаганда.” По-нататък Албена Шкодрова, чрез своите хоби-кулинарки, нанася смъртоносен удар на кулинарната литература в България от онова време. Тук искам да поясня, че като дългогодишен директор на Държавното издателство „Земиздат”, ние, издателство „Техника” и „Медицина и физкултура” бяхме специализирани в издаването на кулинарна литература, поради което моето отношение към тази тема е директно, а не опосредствано чрез странични внушения от специално подбрани домакини.

Държавно издателство „Земиздат” издаде на два пъти с над 120 000 тираж „Българска национална кухня”. В продължение на две години колектив от научни работници от Института по хигиена и от практици събраха кулинарното богатство от всички краища на България, подобно на мащабната събирателна дейност на фолклорното национално богатство, събрано в 13 тома от Националния център за художествена самодейност. Все пак авторката на „Соц гурме” отбелязва много от заглавията на многобройната и многообразната кулинарна литература, издавана тогава, и доста старателно ги е анализирала и описала. Изводът от този заслужаващ похвала труд, обаче е предопределен от нейната задача, да очерни миналото:

„Издадена” в три екземпляра готварска книга на Кети Иванова се материализира вследствие на мизерията и ограниченията в НРБ - обстоятелства, които официалната готварска литература в държавата не само не признава и не отчита, ами се опитва да преиначи”.

Колкото и да е голям пропагандният опит на Албена Шкодрова, редактор на списание „Бакхус” и основател на Balkah Travellers. com, автор на стотици политически анализи от кулинарната тема и литература, не може да произведе необходимите й идеологически внушения, едва ли не за гладуване в миналото и „Раят”, който е настъпил сега.

В своето изследване за соц. носталгията Албена Шкодрова няма как да не засегне общественото хранене, няма и как да не го анатемоса. Комунистическата култура, поради политическото й и икономическо устройство, били враг на индивидуализма, който пък е опасен противник на колективизма. Ако авторката на „Соц гурме” иска да си отговори на въпроса за носталгията по соц. времената, трябва правилно да разтълкува фактите за общественото хранене.

Трябва да си припомни, че в България нямаше предприятие или учреждение, в което да няма ведомствен стол с поевтинена до 30% храна. В „Земиздат” стояха за издаване стотици свитъци от рецепти за общественото хранене с изчислени калории. Храната за миньорите не се калкулираше в пари, а само в калории. И тогава имаше любители на хубавата храна, имаше много „колективни” празници и всенародни веселия не само за 5% от населението. „Храненето” от кофите за боклук беше непознато явление.

В своята трудна мисия да „просветли” умовете на българина, авторката подлага на подигравка и чушкопека, бидоните със зелето, бурканите и т. н. Вярна на своята „технология” за идеологизиране на кулинарната тема, според една от нейните интервюирани приятелки, имало признак, по който зимнината се деляла на „буржоазна” и такава за простолюдието. То, простолюдието, не се занимавало с правене на сладко.

За нейно сведение тоталното обедняване не само на гражданите, но и на селяните ликвидира и тази българска традиция, зимното запасяване. По дворовете отдавна няма огньове. Магазините са препълнени с готова зимнина, приготвена с чушки и домати от Турция, но фабричната зимнина, както и месото, докарано от чужбина, не са достъпни за голяма част от гражданите на най-бедната държава в Европа.

Ако авторката на забележителното изследване „Соц гурме”, живееща в Белгия, е позагубила връзка с храненето на българите, ще си позволя следните цитати от вестниците: „ФАЛШИВИ И СТАРИ ХРАНИ ПО ПРАЗНИЦИТЕ!”, „ПРЕПАКЕТИРАТ ЗАЛЕЖАЛИ ПРОДУКТИ ОТ РУСКОТО ЕМБАРГО”, „СЪЖИВЯВАТ С ОЦЕТ ВЕХТИ САЛАМИ”, „2.99 лв. ЗА ПИЛЕТА-ФАНТОМИ” и т.н.

Все пак като поздравявам Албена Шкодрва за големия труд, който е положила да преброди миналото и онези истини, който е казала, искам да й подскажа: Причините за соц. носталгията се крият в обстоятелството, известно от много отдавна: Битието определя съзнанието!

Албена Шкодрова. СОЦ ГУРМЕ. Куриозната история на кухнята в НРБ. ИК „Жанет 45″, 2014 г.