Георги Стоянов

„Пиша - значи крада”- срещнах тая мисъл в книгата „Провинцията на човека” от Елиас Канети. Известно време блъсках акъл над тая мисъл. Чинеше ми се претенциозна и провокативна. Наистина ли, за да пишеш трябва да крадеш съдби, драми, весели и тъжни случки и конфликти, за да ги зазидаш в съчиненията си?

Дойде ден, когато се уверих, че описвайки действителни неща от живота, ние, писателите, всъщност си присвояваме чужд живот. И това, разбира се, не винаги минава безнаказано.

Сладкодумни нашенци се надпреварваха да ми носят разни истории, случили се в пределите на родното Конуш. Съобщавайки ми една или друга действителна случка, те неволно се превръщаха в анонимни съавтори на това, което считах за важно да опиша и предложа на читателите.

Живееше един чешит в родното ми село, дядо Рангел Лисугера. Веднъж той вдигнал рано-рано снаха си и я повел към тютюневата нива да окопават растенията. Копали що копали и снахата по едно време притеснено се обърнала към свекъра си: „Тате, мога ли да ида малко по себе си.” Имала физиологически зор жената, но Лисугера не е от хората, които могат да влязат в положението ти. „Имаш, нямаш зор, Пенке, нийде нема да ходиш.” „Ама как така, тейко, то не е нещо, което може да се търпи и отлага.” „Яз ки копам, а ти хе зад оная трънка върви да акаш… Как не, ке ти оставя да идеш надалеко, мъжът ти на гурбет и някой може да ти види голотията. Тук ще пикаш, тук ще акаш, яс не давам чуздо око да ти види гъзо”.

Проклетият старец, белоглав като ангорски заек, със зелени дяволски очи и рошави гърди един ден се загледал в една вдовица. Запрянка. Срещнал я една привечер в сокака, когато посрещали козите от паша. „Запрянке - втренчил очи в жената лисугерът, - оня нощ знаеш ли кво сънувах?” „Кво, дядо Ранге?” - заинтересувала се вдовицата. „Мъжът ти, Вангел сънувах. Не знам как попаднах в оня свят, твоят Коста ме покани да поседнем под едно райско дърво. Попита ме за тебе. Разказах му как се мъчиш, той се разплака. Ти, рече ми накрая, дядо Ранге, защо не сайдисваш моята невеста? Не я ли харесваш поне малко? Не ти допада? Моля те, комшу, не я оставяй да се върти кат шугава овца в постелята. Пригледвай я от време на време, доставяй й малко мъжка радостчица…
Запрянка слушала уплашена. „Ама наистина ли, дядо Ранго, наистина ли ти се показа моят сокол?” „Че защо да те лъжа, жено?”
„И той, той какво ти заръча? Проводи ли поне малко здраве? Замина си завалията без време, не стигна и педесе години…”
- Слушай по-нататък, булка - хванал ръката й Лисугера. - Отбивай се при нея, вика, отмахкай се нощем и гледай да я утешиш… То живот без либов не е живот, чвяк бързо остарява и се скапва… Либовта, комшу - така ми каза Коста, е другото истинско слънце, дето поддържа живота, прави го хубав и интересен… Чвякът умира в момента, гато спре да милува женска снажка…
Запрянка се разхълца. Боже, тоя мой Коста, какви ги е надрънкал… Умен чиляк беше, а сега още по-умни приказки реди… „Наистина ли ти даде такава заръка, дядо Ранге?”
- Чакай, булка, какъв дядо съм ти аз? Бати, чичо - така ще ме адресираш, инак ще се обидя, жено.
-Ти не си ми бати, ама ще си помисля - рекла Запрянка. - И какво искате от мене?
- Искам, искам… Не се ли сещаш, булка? Хайде тая нощ да ти дода на гости, а? Ще донеса бабек и едно шише маврудово вино. Ще хапнем и пийнем и ще си спомним хубави радости от миналото.
- Може, може… Ама докато не видя с очите си и не чуя с ушите си заръката на моя сиромах, няма да ти обещавам нищо… Ако ми поръча същото това, дето на тебе е поръчал, тогас ще си помисля, дядо Ране.
- Бати, бати, Пянка, не се прави на улвава, че мога да се разсърдя… Добре, давам ти една неделя срок да сънуваш покойника и да го разпиташ… Яс не те лъжа, твърдоглавке такваз.
Разделиха се добрите съседи, дядо Рангел отиде да приспива своята самота, бабичката му отдавна бе заминала за оня свят. Спеше много, сънуваше много и сънищата бяха неговия истински свят, не живота на селото. Чакаше Запрянка да се сети за него, да й се присъни Коста, но нещо се бавеше. Търпя, търпя, докато я задели отново в сокака.
- Ти ме мамиш! - нахвърли се той с ядни думи. - Ти скверниш покойния си мъж, дето не изпълняваш волята му.
- Чакай, бати Ранге, снощи наистина го сънувах аз моя покойник, ама знаеш ли какво ми каза?
- Какво?
- Оня комшия, Лисугера да не върти опашка пред твоята вратница, че някоя нощ ще сляза от небето и ще му отрежа мерака заедно с комбалите.
- Млък! - размаха ръка Лисугера, - млък, да не чувам таквис думи… Ти какво искаш да се пишеш вярна на един спомен? Ама ти, жено въртоглава, знаеш ли, че аз съм имал толкова жени, колкото ти косми немаш на главата? Ще ми се надголемява! А яс искам да й сторя добро, да й разхубавя живота с големи чувства, а тя ми се фука недостъпна… Хайде де, чунким не знаем коя си и откъде си? Щерка на разведени, а се прави вярна и скопотна…

…. Ето така описах тая случка, пуснах разказчето в един вестник, назовах стареца с неговото истинско име. Мина се време, върнах се на село. Излязох да се разходя в лудналото от пролетни злакове поле. Не щеш ли, от едни храсти на близката горичка изскочи един пръч и пет-шест кози. Тръгнах към поляната. Изведнъж пред мен се показа… Лисугера. Той държеше дрянова гега. Като ме видя, скочи, пристъпи към мене син-зелен от яд.
- Е, падна ли ми на чалъм, писарушко? Така си и мислех, той се крие, не ще да се срещнем, ама ето, дойде ми на мушката, гиди, клюкарино.
И дядо Рангел замахна с дряновата гега и едва не ме прасна по голата тиква. Тъкмо бях помислил, господи, какво сме ние, писателите, ако нямаме в регистъра си прототипове като дядо Ранго Лисугера? Плюх си на петите и хукнах обратно към селото. След мене тичаха заканите и попръжните на проклетия старец:
- Яс ке ти го връщам тъпкано, чакай! Хаймана с хаймана, купил си писалка и понеже нема за кво да пише и кого да изографисва, той се захванал с мене… Е, чакай, сине майчин, пак ще те срещна, ама тогава не тояга, ами пищов ще измъкна от пояс и ща те гръмна, па ако ще свиня в джамия да влезе…

Та ето колко рисковано и опасно е човек да краде хорски истории и да ги описва. Обезсмъртих моя прототип, ала едва не заплатих с живота своята дързост. Съгласете се, че твърдението на Канети не бива да се счита за безопасно и твърде полезно. Стойте по-далече от своите прототипове. Или поне сменяйте имената им, когато ги описвате.