Георги Майоров

Искрено казано, романите на поетесата Павлина Павлова не ми допадат. Скука, умозрителност, безкрайни бразди, в които не е посято зърно, че да наплоди пространното книжно поле. Сухота, в която няма млечка. Но както при много творци се случи обновление и в косите на Павлина сякаш подухва приземен ветрец, та е навела умъдрена глава. В новата си книга ,,Убийство с цвете” е ровнала в клокочещия катран на днешния живот.

Тук писателката не е тръгнала да жъне с комбайн ,,Колос”, а е уловила огнения сърп на жътвата и с потно чело отхвърля ръкойка след ръкойка. Всяка ръкойка-разказ е като зряла Павликенска пшеница. Това ме помами и се вгледах в житните стебла. В тях има наедрял клас, има зърно. Ще рече има мисъл, има реална случка, казва нещо малко, но значимо. Има и споменни герои, които внезапно скачат в сюжета, но действат в двете времена. Или пък действие в неочаквана ситуация, където само един замах на бастун по глава вразумява досадник.

Ръкойката е отрязана, а истинското развитие на действието продължава в нашето съзнание, когато ще съдят сприхавата героиня. Авторката разчита повече на психологическата енергия, докато стеблото на разказа се напрегне до краен предел и тогава зрелите зърна с пукот се отронват чрез късото съединение на мисълта. В този пукот сякаш се усеща силата на героя, аромата на цялото му тяло, загара на лицето, неговата устременост.

И се уверяваме, че случката, ситуацията, събитието, действието или бездействието, са основателни, истински, а не уловени от някаква си прозирна паяжина. Героят, примерно, се устремява да улови прасето в двора си, та замирисва чак на пържола, но ситуацията ги набутва в мътната придошла река и край…Другаде само с няколко лъча осветява полето на действието, където се случва нещастие.

Падналото в дупка като шахта на улицата момченце предизвиква небивала тревога у родителите -­отвлечено, убито или какво!? Събужда се и обществото за издирването му. А народните избраници спят по банките на Парламента и не чуват воплите на страдащия народ. Дребни наглед неща от многообразието на деня, но хващат натясно безкрайните ни грешки, които после не можем да изкупим цял живот.

Като мъчнотията да убием петел в банята, да лепнем като тапетна украса лицемерието, метаморфозите на измяната, малката лъжа за голяма болка, умилителната трагедия на Пуфенца в балконския ,,затвор”, заради идиотския снобизъм на чалнатите от скука стопани в надпревара с дебелашкия хайлайф да превърнат зелените площи, алеи, детски площадки, улици и стълбища в животински тоалетни, с пиянското подхлъзване, с отчуждеността на хората.

За съблазните на деня, за отключването на животинския нагон с порнофилми, с брутално насилие, убийства, кражби. И всичко това го виждаме експонирано в поведението на мало и голямо, на всеки квадратен метър безотговорност в днешния ден. И писателката с присъщата й дарба с право се вълнува. Защото истинските престъпници за хаоса в цялата ни държава се крият зад папки и параграфи, зад законното беззаконие и безнаказаност.

И бездната между деца и родители, дебненето и свадите за наследство, за щастие, за кариера, за доноси с бонуси, за вярата с изневяра, за силата с обезсилване на стоящия насреща. Снимки на внезапна ярост при заварване на захаросана любов на калъп в спалнята, за несполучената любов с улучена смърт. И всичко това расте в аритметична прогресия всеки ден.

Все ,,дребни” сюжети, които ни убиват бавно, но сигурно. Които от безкрайното им развъждане, нямат край. Дори ,,Убийство с цвете”, въпреки реалната случка, може да се възприеме и като метафора как нежно ни дебне и убива днешният бездуховен демоничен ден.

С тази книга Павлина Павлова доказва, че влиза в ядката на живота, от която изважда плодната семка на разказа.

Един мъдрец по литература ни учеше: ,,По-добре ръкойка с жито, отколкото бала с плява!”