Георги Георгиев 

Красивата секретарка със светли очи и светла душа Ганка Михова от неотдавна работеше в клиниката по сърдечносъдови заболявания на Военна болница. Денят й премина спокойно: писа на машината, звъня по телефона по поръка на д-р Кръстинов, отнесе документи до канцеларията на болницата. С нетърпение очакваше да съблече бялата престилка и да поеме за дома. В малкото апартаментче на ул. „Пиротска” 23 я очакваха двете й деца. Съпругът й едва ли се е прибрал. Във военната служба често ги задържат. През целия ден Ганка се улавяше, че мисли за Лидка и по-малкия Вальо. Така ще е цял живот.

Тя поглеждаше часовника, който отмерваше последните секунди на работния ден. Пред кабинета на доцент Генчо Кръстинов приближи възрастен човек. Той пристъпваше някак смутено и неловко я попита дали докторът е в кабинета си. Какво да прави? Съобщи на д-р Кръстинов и той веднага прие стария мъж. Уж и той се стягаше да излиза, а остана и дълго време слуша оплакванията на пациента. „Колко ли ще се забави?” - притесняваше се Ганка. Тя още не познаваше добре своя началник. А за него пациентът стоеше над всичко, за хората, дошли в кабинета му, той не жалеше нито време, нито сили. Измина почти половин час и тя почука плахо.

- Привършихме и си тръгваме - каза й д-р Кръстинов.

Старецът обличаше полушубката си. Прегледът беше завършил, но двамата си говореха. Докторът слушаше историята, която разказваше успокоен старият човек. С тази пословична отзивчивост на своя началник секретарката щеше тепърва да свиква, ще се учудва на неговото търпение. А тя винаги ще се притеснява, че закъснява за вкъщи. И въпреки това ще остане до своя началник много години, чак до онзи ден, когато той ще премине на друга длъжност. Ще го смени д-р Йовчо Топалов и тя ще остане с него до своето пенсиониране.

Ще се позова на написаното от професор Топалов за Генчо Кръстинов до шипченската общественост: „Шипка е градът, с който професор Кръстинов остана свързан като с пъпна връв през целия си живот. Всички негови ученици и сътрудници знаехме, че щом някой от родния му град, та и целият казанлъшки край търси професора, дори и да го няма, трябва да бъде най-внимателно обслужен и осигурен в медицинско отношение. Шипченци имаха късмет, че професорът остана верен на родното си село.”

Спомням си, когато като млад офицер у нас, в София, пристигна роднина на съпругата ми от Шипка. Искаше да го заведа при д-р Кръстинов. Попитах го дали носи някакво лекарско предписание, а той небрежно подхвърли: „За нас това не важи.”

На другия ден се уверих, че всеки земляк има достъп до именития вече лекар, независимо от характера на своето заболяване. С годините, прослужени в армията, опознавах този човек и разбрах, че тази безкрайна отзивчивост беше свойствена за лекаря, преподавателя, учения, човека Генчо Кръстинов.

В началото на петдесетте години работех в един от отделите на Генералния щаб. Стаята ми беше на партера на министерската сграда, близо до северния вход на ул. „Аксаков”. Генерал-майор Щерю Атанасов веднъж влезе при мен, защото някакъв бинт се беше отмотал от крака му. Нещо се пукали вените му. Колкото можах, оправих развития бинт и той тръгна да излиза. Бившият помощник-командир на Първа българска армия, воювала по унгарската пуста, ме респектираше и аз го изпратих до вратата. Точно в това време приближаваше д-р Кръстинов. Отдаде чест на ветерана, ръкуваха се радушно и влязоха и двамата в моята стая. Седнали като приятели, те си говориха за фронтовите патила, а аз попивах техните спомени. След това д-р Кръстинов съсредоточено го разпитваше за здравето му, сякаш  в собствения му кабинет е дошъл пациент.

През последните години се срещнах неведнъж с противоположното на подобно лекарско внимание. Равнодушието, да не кажа по-тежка дума, загрозява тази най-хуманна професия. Реформите в здравната система най-силно удариха по отзивчивостта на лекарите към пациентите. Разпиля се едно богатство, до което имаше достъп всеки човек, независимо от звание, възраст и обществено положение.

За мен д-р Кръстинов ще остане символ на времето. Той се отнасяше към всеки човек като към най-висша ценност. За него грижата за хората стоеше най-високо в скалата на обществения живот. Това отношение към страдащия не се учи в университет, макар че и това има значение. И аз като журналист с професионален интерес към д-р Кръстинов съм се убедил, че такъв характер се изковава в работилницата на самия живот. Ако човек се опита да изреди в едно изречение житейския му път, сам ще стигне до заключението, че е личност с голямо човешко сърце.

Как и кой го насочва към медицината? Това е д-р Нечаев, руски лекар, един от емигрантите, отвяти от бурята на октомври 1917 година, далеч от родината. Малка част от разбитата армия беше намерила приют в Шипка, в помещения до храм-паметника „Рождество Христово”. Сам граф Игнатиев е предвиждал тук след освобождението от турско владичество да има семинария. Доктор Нечаев се радвал на обичта на шипченци. Всеки, който търсил помощ, е имал неговата компетентна подкрепа. Руският лекар бил близък с бащата на професор Кръстинов. На няколко пъти той лекувал и неговите деца. Нечаев често казвал:

- Димо, трябва да изучиш момчето за лекар! Нека завърши медицина, така ще бъде полезен на всички, а и на себе си. Лекарят винаги си остава такъв.

Доктор Нечаев обичал приятелската раздумка при Димо Кръстинов.

А и по чашка домашна ракия никога не липсвала. И салатка, и мезе.

Димо Кръстинов бил собственик на ножарска работилница в селската река, която събира водите си от съседните върхове на Орлово гнездо и в буйно корито водата помага за развитието на занаята. Димо въртял и търговия, горе в Балкана имал овце. Оттам му носели хубаво сирене и кашкавал. Бил заможен човек по тукашните мерки. Димо обичал срещите с руския доктор, който и умни приказки редял. Повтарял, че първото благо е здравето, второто - красотата и чак на трето място идва богатството.

Генчо Кръстинов е рожба на своето време. Той израства в дружно семейство в тежките условия след поражението на България в Първата световна война (1915-1918). Донка и Димо Кръстинови имали три деца - Генчо и две дъщери. Иванка изучила за учителка, а Донка станала зъболекарка. Семейството живее в махалата с наименование „Чифлика”, точно под историческия храм-паметник. В негови постройки е уредено сиропиталище за деца на загинали във войните. Сред тези деца се завъртат и селските палавници. Тук, край селската река, се шири селският детски рояк. Тук растат и децата на Димо. Малките се учат на другарство и взаимопомощ. Родителите са отрудени хора.

Генчо Кръстинов след селското училище постъпва в казанлъшката гимназия. От това време е споменът, който колоритно ми разказа гонещият стоте години Гуньо Каназирев, който цял живот е обущар. Той си спомня една случка с Генчо, която много силно разтревожила баща му. Отишли съученици до Соколския манастир над Габрово. Край пътя тамошната река се вие и образува вирове. Харлан Ряпов от Шипка, другар на Генчо Кръстинов, бързо се съблякъл край един от вировете с пенлива вода и смело скочил пред учудените другарчета. Лесно се хвърлил, но с мъка и стресираща уплаха се опитвал да изплува на брега. Безпомощно размахва ръце, потъва, изплува и едвам успява да извика „помощ”. Кой смее да го спаси? Всички знаят, че удавник и за сламка се хваща. Хване ли се, здраво стиска и не пуска спасителя си. Генчо Кръстинов не мисли за опасността, скача и с риск сам да отиде във въртящата се като в казан вода, успява да изтласка самонадеяния Харлан от студения вир. Тази самоотвержена постъпка на Генчо бай Димо разказвал развълнуван пред приятели от селото.

Подобно е поведението му през 1934 г., когато е гимназист в Казанлък. Той не е сред бедните ученици. Но ето че в гимназията избухва бунт срещу училищните такси, които стават непосилни за сиромасите. Те принудително трябва да се простят с учението, макар че някои са отлични и добри ученици. Просто родителите им нямат пари. Генчо е на деветнайсет години. Той е солидарен с другарите си, въпреки че баща му печели добре. Будният ученик не се свива в черупката си, а излиза на вятъра, бунтува се срещу неправдата. Справедливостта го вълнува силно, рискът не го спира, а го амбицира.

Така един ден застава пред баща си като изключен ученик бунтовник. Стои смутен, но не съжалява, защото е бил солидарен с другарите си.

Тогава баща му разказва, че бунтът е проява на кръвта. Прадядовците им са живели някъде из Родопите. Започнало помохамеданчване на тамошните българи и те се противопоставили решително и смело говорили пред хората за това. Българинът не бива да става мохамеданин, друга е неговата вяра, най-праведната. Преследвали ги и те през средата на седемнайсети век побягнали от домовете си. Така намерили място в Чифлика край село Шипка. Помни се името на Кънчо Антипов, който носел прякора Миргето.

Генчо слушал баща си с нараснал интерес, успокоявал се, че вместо да го шамароса, му разказва родословието им.

- Откъде идва прякорът на дядо Кънчо Миргето? - попитал баща си.

- Ножарството като занаят става поминък на Антиповци тук, в Чифлика. Но и тяхното родово име е заличено. В рода им идва друга силна балканска  кръв. Синът на дядо Кънчо Геньо Антипов си довежда булка от село Етъра, Габровско. Кръстинка се казвала и била хем хубава и снажна, хем много властна подредница на дома. По тукашния обичай тази оправна и оперена жена дава ново име на рода: Антиповци е забравено, стават Кръстинови. Комшиите казвали: „Отивам при Кръстинкиния Геньо.”

Димо спрял своя разказ, доволен, че момчето го слуша. Генчовата фантазия обаче отлетяла далеч в миналото и той пожелал баща му да продължи.

- Най-оригинален е живелият през ХІХ век Христо Генев Кръстинов. Той е достигнал голямо майсторство в занаята. Майсторял саби и ножове и става известен в цяло Българско. Ходил чак до Дамаск и там изучил как се изработват саби дамаскини. Награден е с медал „Маргит” от английската кралица за изработен от него бастун-нож със секрет. С него участва в международно изложение… Така ножарството се утвърждава като родов поминък.  Този фамилен урок повлиял на Генчо, който вече като утвърден  лекар и учен ще напише: „Може би сръчността и изобретателската мисъл на три поколения са оказали известни генни изменения в идващите наследници на рода Кръстинови. Хирургията изисква особена сръчност и изобретателност.”

След като е изключен от гимназията, Генчо работи на полето или помага в ножарската работилница. Но той иска да продължи образованието си. И родителите му желаят същото. Има само един начин - да се подготви като частен ученик. Това и прави. Взема изпити в Стара Загора. След преврата на Кимон Георгиев през 1934 г. му е разрешено да стане редовен ученик в Казанлък. Завършва с пълно отличие. Това е някаква компенсация заради доброто отношение на баща му след участието му в ученическата стачка, която доведе до изключване. А и показване на възможности, с които го е дарила природата - силна памет и характер. Той мечтае да учи медицина в София. Но дали поради задържането му в полицията, или по друга причина баща му, опитният търговец Димо го изпраща в Букурещ. Все си спомня за разговорите с д-р Нечаев, който хвалел тамошния университет. А може би просто той е искал да позаличи следите на будния си син, който се увлича по революционни идеи.

Решено е - ще учи в румънската столица. Още през есента на 1936 г. е там и се записва студент. Три години поред Генчо Кръстинов учи медицина. И тук започват гонения на прогресивни младежи, преследват се евреи, сред студентите сноват агенти, в Германия настъпва фашизмът. Затова Генчо се връща в София. Три години е студент в столицата ни. Получава диплома и отива в Стара Загора като стажант в Окръжна болница. Мечтата си постига през 1942 г., когато вече се подписва като лекар с пълни права. Завършил е с отличие, но добре знае, че това е само началото на дългия път на практиката и науката. Назначен е за участъков лекар в село Старосел, Пловдивско. Тук се отдава от сърце на обичаната професия. Продължава да изучава всичко ново, което може да се набави като литература, лекува болните, приобщава се към местните хора и младежите най-вече. С чувството си за грижовност към пациентите, с искреното внимание към всеки срещнат селянин, докторът става естествен център на селската общественост Младото му семейство се адаптира към местната среда. Улеснява ги непринуденото уважение на селяните към доктора, към съпругата му. Той е свързал живота си с избраница, която е харесал като стажант в Стара Загора. Стоянка е от чирпанското село Гранит. Има в Шипка няколко възрастни съседи, които помнят тяхната сватба. Баща му подготвил семейния празник както се полага. Развързал не само кесията, но и душата си. Момчето му се жени. Атракция на сватбата са и кумът поручик Кавалджиев и съпругата му Цвета. Ще кажа, че поручик Кавалджиев е командир на батарея. Ще добавя, че през Втората световна война се показа като герой. При село Декенеш той смело изнася две оръдия напред и бие по немския довчерашен съюзник точно и сковаващо. Полкът им осигурява настъплението на река Мур. На 31 март 1945 г. Кавалджиев загива. Произведен е посмъртно капитан.

В Старосел младите заживяват щастливо. Кратка е обаче радостта им, защото макар и неслужил войник, Генчо е мобилизиран през март 1943 г. в Ямболския полк. Заминават в окупационния корпус в Югославия. Върху него падат отговорностите на военен лекар. Далеч от съпругата, далеч от родното място, в чужда страна. Не е лека тази служба. Не е по волята му това, което вижда всеки ден. И се обажда бунтовната кръв и на родопските, и на габровските планинци от предците на рода. Заниманията ми с миналото на Шипка не ме срещнаха с бунтовници Антиновци. Откъслечни данни ме доведоха до отец Георги Антипов, сподвижник на Васил Левски, известен като Желтешкия поп (с. Желтеш, Габровско).

Правя това отклонение, за да подиря в рода на Генчо Кръстинов Антипов онези корени, които мотивират превратностите в живота му, обратите и рисковете, които поема. Споменатият отец Георги е сподвижник на Тодор Кирков от Ловеч, помощник на воеводата Христо Патрев от Шипка. Патрев е командир на Тревненската чета и загива през 1876 г. При подготовката на Априлското въстание поп Георги Антипов заедно със Стефан Стамболов обикалят Търновско и подбуждат към въоръжена борба. В издаденото през 1897 г. в Русе „Възпоменание по въстанията в Търновския санджак” Юрдан П. Теодоров, който е бил член на турския съд, гледал делото срещу въстаналите, цитира един разговор между Стефан Стамболов и отец Георги Антипов, които търсели отчаяно сподвижници. Та точно в такава обстановка се води следният диалог помежду им: „Защо си станал бунтовник, поп Георги? - пита Стамболов. - Защо си турил живота си в опасност? Надяваш ли се да получиш някоя награда от Бога?” Поп Георги отговаря: „Станах бунтовник, защото обичам отечеството си и искам да бъде свободно, при това още се надявам, че и от Бога ще бъда възнаграден в бъдещия живот.”

Да се върнем в българския окупационен корпус в Югославия. Неговата задача е да сковава разрастващото се партизанско движение. Какво прави тук Генчо Кръстинов? Той е лекар и задачата му е ясна. Но той е млад човек с остро чувство за справедливост, тайно не само съчувства на антифашистката съпротива, но и се стреми към лично участие. Група от няколко съзаклятници от полка споделят общи идеи и кроят план да избягат. На 17 ноември 1943 г. силно формирование от югославски партизани напада тяхната част. Получена е заповед да се преместят бързо в друг район. Кръстинов трябва да осигури прехвърлянето на всичко числящо се на медицинския пункт. В тази тежка обстановка Генчо Кръстинов, който е на 28 години, взема смело решение - преминава на страната на югославските партизани. Приемат го като лекар на бригадата, която ги е нападнала. Участва в по-нататъшни акции, грижи се за болните и ранените, влиза в боеве с оръжие в ръка.

Немците подготвят мощна офанзива срещу партизанското движение. То трябва да бъде смазано. Тяхната бригада е принудена да се изтегли през Черна гора и стига до Босна. Тук партизаните попадат в обкръжение. Пленяват една от партизанските части, в която е Генчо Кръстинов. Немците започват наказателни разстрели. Всички са изтощени до краен предел, а доктор Кръстинов е болен и отчаян. Болестта не го пожали, дано случайността му помогне и избегне куршума. Надеждата тлее в цепещата го глава. Какво ли не го боли! Слава богу, немците го предават на българската военна част. Започват мъчителни и изтощителни разпити. Той обяснява попадането си при партизаните не със своите убеждения, а със сложната обстановка при партизанското нападение. Това било нелепо съвпадение на случайности в екстремната ситуация. Дали са му повярвали, или просто им е бил необходим като лекар? Поставили го под наблюдение.

Веднъж запитах генерал-лейтенант Делчо Симов, някогашен партизански командир, точно как се е отървал от немците Генчо Кръстинов. Той ми разказа трагичния епизод. Високо над Сараево се води неравен бой. Падат доста партизани, убити са от добре въоръжените немски войници. След обкръжението и пленяването на групата, където е Генчо, започват разстрели. Най-напред обискират всеки. В джобовете и торбата на доктора какво има - хапчета, шишенца, бинтове. Разпитват го какъв е и той отговаря, че е български лекар, случайно попаднал при партизаните, иначе служи в окупационния корпус в Сърбия. Дали професията, дали болният му вид, или положението ни на немски съюзници го спасяват не е ясно.

А как ли са се чувствали съпругата и родителите му, когато са получили съобщение от командира на полка, че Генчо е изчезнал безследно. Май че баща му е правил погребение. По-късно от Радио Лондон научават, че доктор Генчо Кръстинов е избягал при югославските партизани.

След опасните превратности той се връща в Старосел. Посрещат го с радост, най-вече младата му съпруга. Най-после е у дома и на любимата си работа като участъков лекар.

Времето поставя доктора пред нови политически предизвикателства. Той не се свива в семейното гнездо, а търси начин за участие в разгърналата се съпротива. България е съюзник на Германия, държавата ни е сателит и помощник на хитлеристите, но има и друг фронт в села и градове, който е нелегален. Този фронт не е така масов, както в Югославия, която е окупирана страна, но въпреки това българските антифашисти се чувстват като част от антифашистката коалиция на Съветския съюз, САЩ и Великобритания. Българските партизани и нелегални дейци усилват въоръжената съпротива. В началото на септември 1944 г. доктор Кръстинов е повикан да лекува ранени партизани и той остава в гората като лекар на Втора оперативна въстаническа зона. Заедно с партизаните слиза на 9 септември 1944 г. в Пловдив за установяване на народната власт. Бързо след това се организират и взимат участие в първия период на Отечествената война .Биографията на лекаря се попълва с участие в боевете за Страцин и Стражин, при Куманово. Неговият фронтови живот е в полевата болница при ранените. След фронта Генчо Кръстинов се връща в Старосел при своята съпруга. Отново е в здравния пункт при пациентите от селото.

Стремежът към нови знания го отвеждат през 1945 г. в новооснования Медицински институт в Пловдив. Става асистент по хирургия. Това е попрището, на което ще разцъфтят дарованията му. Ловките му ръце, чувствителното му сърце и любознателният му ум са поставени в услуга на хората. Защото, както казва английският естествоизпитател Джон Рей, добрият хирург трябва да има очи на орел, сърце на лъв и ръце на жена. Очите да са остри и виждащи, сърцето да е смело в решенията, а ръцете - грижовни, каквито са майчините ръце. Преминал през военнополеви лазарети, Генчо Кръстинов приема мирните условия като благо и се отдава всецяло на професията си. Добър е към всеки страдащ, когото със скалпела трябва да върне към нормален живот. И от досегашния си път, а и сега всекидневно в хирургията се убеждава, че не можеш да бъдеш истински лекар без състрадание. На операционната маса човек е в твоите ръце. Те могат да го върнат към пълноценно битие и щастие. Познанието ти за точното страдание на пациента го спасява, а незнанието ще го доведе до фатален край. Среден път няма. Участието на Генчо Кръстинов в екипи, самостоятелната операционна работа му дават не само увереност, сръчност и вяра, но и засилват самочувствието му.

Дългогодишната секретарка на неговата клиника Ганка Михова ми разказва колко често той се връщал към един случай, когато е бил в Пловдив и още се утвърждавал като специалист. Оперирал пациент от рак на стомаха. Самоуверен, че знае много за състоянието му, той казал на близките му, че ще живее още една година.

- Ганке, човек никога не бива да се изживява като Бог, не трябва да изпуска прибързани думи. Много години след операцията този пациент идваше на контролен преглед и аз не знаех как да го гледам; страдах и се срамувах, че прибързано му отброих живота на земята.

През 1948 година се разширява и укрепва военната болница в Пловдив. Един от избраните специалисти е Генчо Кръстинов. Той облича военната униформа с пагони на капитан. Това е вече съдба за него до края на живота му. Натрупал опит при екстремни фронтови условия, той става хирург, после получава специалност, развива уменията си и е назначен за началник на отделение. В началото на шейсетте години трийсетгодишният военен лекар придобива още две специалности - гръдна и военнополева хирургия. Завоюва ги в Петербург, където специализира две години. След като е учил при известния пловдивски професор Антон Червеняков, сега учи при академик П. А. Куприянов и професор Либов във Военномедицинската академия в старата столица на Русия. Тук не само разширява познанията си в своята област, но се потапя в дълбоките води на руската култура и изкуство.

Когато се завръща в България, ново предизвикателство за него е преподавателската работа в Института за специализация и усъвършенстване на лекарите. След две години е избран за доцент, а през 1960 г. става професор. Бил е и заместник-ректор на ИСУЛ.

Това са все длъжности, по-важно е, че навлиза в научните изследвания за артериалните дефекти при съдови травми, на тази тема е дисертацията му. Тя е издадена по-късно като монография. Помня онова време, когато в армията името на професор генерал Коста Стоянов звучеше като легенда. Именно той привлича Генчо Кръстинов като доцент и после професор по хирургия.

През 1951 г. доктор Кръстинов е отново на бойното поле - води се война за Корейския полуостров и той е изпратен в първата военномедицинска бригада в Северна Корея. Той не е наблюдател, а изпълнител, учител на хирурзи. Какво ли не е видял в модерната война? По-късно този опит ще бъде основание да стане заместник-главен хирург на Българската армия, а и главен хирург генерал-майор, професор.

През 1960 г. нашата армия се сдоби с Висш военномедицински институт. За негов първи ректор е назначен професор Кръстинов. Това означава, че ще се положат основите на военномедицинската наука и практика, ще се издигне профилактичната и лечебна дейност в поделенията. Той се усъвършенства като хирург, но и се реализира като организатор.

Някога като гимназист в Казанлък Генчо Кръстинов и Илия Долапчиев са били много близки. Полковник Долапчиев ми беше преподавател във Военнополитическото училище, а после като професор преподаваше във Военната академия. Във Военно издателство подготвяхме за печат негова монография и аз неколкократно го разпитвах от журналистически интерес за Генчо Кръстинов. Той с удоволствие ми отговаряше на въпросите. „Знай, Георгиев - говореше той, - че не може да си посредствен ученик в гимназията и да станеш отличен професор. Още в училище Генчо показа силата на своя природен ум. И това личи не само от отличните му бележки, а най-вече от показаните странични интереси в областта на науката. Той се изграждаше като личност системно и целенасочено.” И професор Долапчиев продължи разсъжденията си: „Хирургията е до известна степен и изкуство. Същността е в изпълнението, в ловкостта на ръцете. Друго нещо е изследователската работа в областта на голямата гръдна сърдечно-съдова хирургия.”

Още по-колоритна характеристика пред мен направи д-р Тонев, който специализираше като хирург, а после работеше в клиниката по изгаряния в „Пирогов”. Някога служехме в един полк и по едно и също време дойдохме да служим в София. Той нарече професор Кръстинов природен талант в хирургията, човек с вълшебни пръсти и дирещ ум, с характер и вродена доброта. Говореше ми за ръководната му роля при имплантирането на изкуствени сърдечни клапи, за друго направление на неговата дейност - хирургическото лечение на гръдни деформации, както и за експериментите на помощни материали, заместващи човешки тъкани. Той ясно изразяваше своята увереност, че опитите с кучета ще доведат скоро до заменяне на увредени органи на хора.

Един от помощниците и следовниците на професор Генчо Кръстинов е професор Йовчо Топалов. Той оценява високо създадената традиция и школа от ученици, на които професор Кръстинов се самораздава. „Като хирург се отличава с виртуозна техника и максимална широта на хирургическа активност.” Професор Топалов продължава: „Той извършва първите операции при аневритмия на коронарната аорта, първите операции в условия на изкуствено кръвообращение и дълбока хирургия при сърдечни операции, първа коронарна операция, първа пластика на горна вена…” Професор Топалов заключава: „ Трябва да си работил до рамото на този великолепен хирург, за да се учудваш на блестящата му оперативна техника и способността да излиза от невъзможни ситуации, довели до спасяването на стотици и хиляди оперирани от него хора.” Това са дословни думи, произнесени на събрание по случай 90-годишнината от рождението на професор Генчо Кръстинов в Шипка. Тогава се откри площад на неговото име и паметна плоча върху родната му къща. Тя е залепена за родния дом на полковник Станчо Хаджиев и се намира на централната улица „Христо Патрев”.

Стотици са научните трудове на професор Кръстинов, учебници и рецензии. Особено ценни са двете му дисертации и някои монографии. Приживе той получи почти всички възможни отличия, включително и званието „Герой на социалистическия труд”. Натоварен бе с куп отговорности - главен хирург на армията, републикански главен хирург, председател на републиканското дружество по хирургия, председателстваше научни конференции и конгреси. Много години завеждаше катедра „Гръдна сърдечно-съдова хирургия” с клиника при Висшия военномедицински институт.

Въпреки достойния му житейски път, бойните му изпитания и доказан патриотизъм накрая засегнаха честта му по чисто нашенски маниер. Защо? Защото генът си е ген. Дъщеря му Дарина беше израснала под грижите на майка си Стоянка Кръстинова, тъй като таткото беше винаги зает. Дъщерята обаче вървеше по бащиния път, наследственият ген я тласкаше към съвършенство и нови области на хирургията. Доктор Дарина Кръстинова израства в напрегната, но плодотворна семейна среда, в скута на един знаменит, но вечно зает с хората и професията си баща. Тя не се примирява с националния кафез и прекрачва границите на България не за да търси лек живот, а да се усъвършенства и осъществи професионално. Подава й ръка известният професор от Франция Госие. Наследствената дарба и амбицията на доктор Дарина Кръстинова я движат напред, за да стане днес в Париж всепризнат специалист по краниофециална, козметична и естетическа хирургия. Дори и Париж е тесен за нейната професионална амбиция. Още една бащина благородна черта развива дъщерята - помага на хората, помага на България за подготовка на специалисти в нейната област.

Генерал Кръстинов не беше кой знае колко обиден от подозрителното искане на политически обяснения за „бягството” на дъщерята, защото знаеше високите й цели. Освен това добре познаваше този недъг на системата. И все пак, и все пак! Поне видя на мястото си свой следовник и досегашен помощник - професор Йовчо Топалов.

Още една обида някога бе понесъл, и то от Шипка. Основата й беше нашенска завист или политическа подозрителност. Преди поредна промяна в служебното му положение поискали сведение за него и родителите му. Един от овластените земляци написал и изпратил политическа характеристика, като наблегнал, че баща му е търговец и се е движел сред местните фашисти. А къде да се върти Димо, като синът му е изключен за леви убеждения?

Това сведение става известно на Генчо Кръстинов, когато се утвърждава в армейската медицинска система. Не е навредило на кариерата му, но този документ от селото е все пак някаква черна точка за него. Дава обяснения в партийната комисия на Главно политическо управление.

Но както се случва в живота, авторът на характеристиката от Шипка заболява тежко. Трябва да го оперира доктор Генчо Кръстинов. Както винаги той е перфектен. Човекът ще живее още седем години. Мълвата в Шипка приписва на доктора следните думи: „Живей спокойно като нормален човек. Подарявам ти години живот, но помни, че от момента, когато си написал и подписал сведението за баща ми, болестта се е настанила в теб. Моята професия е да лекувам, а не да отмъщавам. Аз винаги забравям лошото, защото опрощението облагородява човека.”

В различни варианти съм чувал казаното от професора, но аз, след като проучих житейския му път и се срещнах с много хора, мисля, че това е народно творчество. Най-вероятно след успешната операция той е преглътнал всичко и си е замълчал. Всички го наричат душа-човек.

Той беше удовлетворен, че и дъщеря му, и синът му заеха своето място. Те са реализирани.

Ще завърша този очерк с думите на днешния началник на Военномедицинската академия генерал доцент Тонев: „Професор Кръстинов е от поколението, което остави ярки следи в българската медицина. Той е образец на висок професионализъм и истинска обич и грижа към хората, човешка отзивчивост и висок хуманизъм”.