„На истините срокът е голям…”

Славимир Генчев

С името на Христо Черняев са отраснали няколко поколения български литературни творци, които и до днес го споменават с добра дума - и то не само като поет, есеист и публицист, но и като човек, колега, приятел, литературен откривател и наставник. Не знам дали има друг поет от неговия ранг, който през годините да е написал повече отзиви или просто да е дал подкрепа и съвет на десетки и може би стотици начинаещи автори.

Нещо, което той прави и до днес, без да щади себе си и времето си, прочитайки десетки стихосбирки на млади поети. Това е негова характерна и важна черта - не само като човек, а като творец - разкриваща чисто по човешки цялата същност на неговия поетичен характер, нрав и рефлекс. Пишейки тези редове, осъзнавам, че съм в състояние да го направя, без да ползвам каквито и да е източници и дори негови книги с поезия или публицистика.

Защото Христо Черняев през годините на нашето познанство се е разкрил пред мен и с творчество, и с действия като един наистина добронамерен и отзивчив човек и творец. Затова и на няколко пъти съм писал за негови книги или литературни представяния, затвърдили у мен това усещане, съдейки и по отношението на други уважавани и утвърдени литератори към него.

Нямам нито намерение, нито възможности да напиша цялостен литературно-критически очерк за Христо Черняев и неговото обемисто поетично и публицистично- есеистично творчество, а не и нужно, тъй като то е достатъчно добре известно на ценителите, както и на широк кръг читатели.

Преди няколко години се случи да прочета литературната анкета с него заедно с една от последните му лирични книги - „Единствена любов”. Четях страници ту анкетата, ту напосоки отделни стихотворения от стихосбирката, и изведнъж установих нещо, което изглеждаше съвсем естествено, но сякаш го забелязах едва сега: единството на човека и твореца в живота и изкуството.

Това човек може да разбере само ако се запознае по-задълбочено с творчеството на един автор. Припомних си следването в университета по българска филология, когато изучавахме последователно старогръцки, общо езикознание, старобългарски, морфология, синтаксис, фонетика, лексикология, семантика, сравнителна граматика на славянските езици… И накрая като венец - историческата граматика на българския език. Едва тогава, в последния курс, схванах в цялост това иначе наглед разхвърляно изучаване на гореизброените дисциплини и се докоснах поне отчасти до целия „пъзел” на езика.

Така анкетата (2003) с Христо Черняев, осъществена от Златка Караманова, се яви за мен като историческата поетическа граматика на поета и ми даде безценен ключ към нови дълбочини в литературното му творчество. Освен родовото наследство, което той носи у себе си и пред което благоговее (защото е осъзнал, че на него не по-малко, отколкото на самия себе си, дължи своята човешка и творческа същност), немалко влияние върху формирането на характера му оказва и десетгодишната му военна служба като офицер и командир.

Тези фактори очевидно оказват благотворно влияние върху Христо Черняев и способстват да го виждаме и до днес такъв - човек на дълга и честта, отговорен, отделящ еднакво внимание и на дребните, и на големите неща, които всъщност се оглеждат едни в други. Не бих могъл да степенувам по значение всички фактори, които (пред)определят неговия човешки и творчески характер, но във всички случаи и природата, българската природа, която той толкова добре е опознал непосредствено и дълбоко, има огромно значение за формиране на светогледа и натюрела му.

Не мога да не спомена и големите творци (без да изброявам имена), до които се е докосвал през годините, с които е общувал човешки и творчески и които са оставили свои следи в творческото му съзнание. (Тук ще вметна за пример, че публицистично-есеистичният сборник „По чукари и пътеки” съдържа не само десетки и стотици живи, релефно и цветно очертани картини на български природни забележителности и местности, но и цяла галерия от образи-портрети на наши творци; а „Апостоли на българския дух” съдържа кратки очерци за плеяда народни будители - като се започне с Апостола на свободата и се стигне до съвременни писатели и поети.)

Като поет Христо Черняев е определено чист лирик, едновременно вглъбен в себе си и разтворен в света, който (пре)създава със средствата на “чистата” поезия, каквато все още малцина поети пишат днес, увлечени от други “темпове и моди”. В лоното на тази поезия читателят ще открие целия заобикалящ ни природен и човешки свят и затова тя е трудно обозрима и сравнима: ручеи и върхове, гори и поля, цветя и дървета, влакове и гари, птици и хора, бури и покой, дъждове и ветрове, аромати и цветове, корени и клони, земя и въздух, огън и вода, луна и слънце - особено обикнато от поета - и звезди, небеса и облаци…

Черняев с лекота създава една образна, предметна, реалистична поезия, изпъстрена с метафори и сравнения, които на мига превръщат “обикновеното” в живота в необикновено и извисено, придават му осезаема поетична “принадена” стойност. И това става по един съвършено елегантен и художествен начин, без усилия и излишно поетизиране, някак от само себе си, както това става само в поезията на родените лирици.

С други думи, той е един наистина „поетичен поет”, без капка умозрителност и литературност. Голям дял от поетичното му творчество заема любовта, независимо дали е „единствена” (на която е посветил цяла стихосбирка), или „множествена”, т.е. онази, която обема в себе си всичко - любов към България, към хората, към природата, към близките, приятелите, събратята по перо. (В стихосбирката си „Бродник” например Черняев е включил десетки стихотворения, посветени на негови близки приятели - поети и писатели, като при прочита им бързо се разбира, че те не са „голи посвещения” на случайно подбрани стихотворения, както често се прави, а са написани специално за тях; това потвърждава по-горният извод, който бях направил, относно неговата добронамереност и отзивчивост като човек и творец.)

Верен на природата си, поетът не вдига излишен шум - нито с присъствието си, нито в обобщенията си. Той не сочи с пръст и не заявява със строг глас какво трябва и какво не трябва, а просто поставя нещата на мястото им и ги обгръща с типичната за него одухотвореност, човечност, топлина и ласка. Защото, както той самият пише, “и чувството отвсякъде се ражда”.

Много пъти още бих могъл да употребя наречия като “едновременно” и “същевременно”, опитвайки се, макар и бегло, да пресъздам усещанията си от срещата с поезията на Христо Черняев. Това е така, защото в нея има една особена пълнота, един плътен обем, сякаш тя съдържа като капка в себе си цялото море. Поетът е и описателно-конкретен (дори епичен в някои отделни стихотворения), и метафорично-образен:

“Вихрушка вдигна прах във висини,
размести камъни, гнезда и клони
и - сякаш параходи сред вълни -
тресат се старовремските балкони.”
(”Буря”)

Човек би си рекъл, че става дума само за художествено-поетично описание на лятна буря. Но поетът съзира в бурята драматизма на самото човешко битие. Бурният вятър с дълги пръсти “шапката ти взима,/ от погледа отнема дол и хълм, отнася те далече от любима…” Все още сякаш сме в сферата на поетичното въображение, което чертае апокалиптична картина и я подсилва по стар “поетичен обичай” с хиперболи, за да обрисува по-детайлно и осезаемо природната картина. Но ето - бурята вилнее час-два и стихва, всичко свършва. Лирическият герой отново е със шапка на глава, обаче се оказва, че “в затишието вече не сте двама”.

Това преминаване от реалистично-предметното (пресъздадено поетично, разбира се) описание и състояние към духовното и изобщо човешкото, е характерно за лирическия “подход” на Христо Черняев. Тази трансформация мигом поставя нещата на друга плоскост и придава на лириката му философска - но без излишно философстване - дълбочина и пълнота. Това придава по-голяма съдържателност и завършеност и на тази, и на много други Христо-Черняеви творби. Това, впрочем, способства поезията на Черняев да бъде харесвана и запомняща се.

“Когато спреш, завинаги се спри,
но тъй, че хоризонти и зори,
и ветрове, и птици, и треви
да шепнат: “Продължава да върви!”
(”Не спирай по средата”)

“… че не бива с разни предмети
да стареете вкъщи, нали?
А в душите си оставете
едно кътче: сняг да вали.”
(”Сняг да вали”)

“Като сеяч у тебе се вселява
спокойно и дълбоко мисълта,
че няма да потънат във забрава
зърната, изтървани на пръстта.

Че в някои души, за обич жадни,
че в някои сърца, стаили плам,
те ще покълнат. Жътва там ще падне.
На истините срокът е голям.”
(”Без заглавие”)

“Не знам дали и догодина
ще видя същите берачки
сред шум от глъчки и закачки
в една черешова градина.”
(”Череши”)

“Какво мога да кажа повече
от очите на млъкнал славей -
две светли зърна в листата.
Иди, че с думи разправяй!
Разказват ли се нещата?”
(”Какво мога да кажа повече”)

“И светът за да не спре,
трябва ние да не спираме никога.”
(”Една вечер с моето русо дете”)

“Поезията,
дето дава
кръвта на слабия,
жарта на силния.
Поезията -
не формата,
не славата.
Светът - най-простият,
най-милият!”
(”Поезията”)

В публицистичните и есеистичните си книги Черняев е същият поет, какъвто го познаваме от поезията му, и ако има някаква разлика, то тя е основно в конкретиката на обектите и персонажите, които авторът рисува. Именно рисува. Искрен и неподправен е пиететът му към българското и България, независимо дали става дума за нейната природна красота или за нейните духовни чеда.

Истински горд може да бъде само оня творец, който умее да се прекланя, да оценява предшествениците и съвременниците, да осмисля в дълбочина преживяното, видяното, почувстваното. Това показва чувство за историзъм и за ценностно отношение към литературата - когато става дума за писатели и поети, за творци на перото - като към процес, който се развива - и по отношение на самите творци, и на литературата като цяло.

Пред погледа ни се разкрива широка, цялостна, пълна картина на съвременната българска литература, която е колкото лична, толкова и обективна, защото Христо Черняев никога не изпуска от погледа си контекста, в който живеят и творят неговите герои, ако мога така да ги нарека.

Както често се случва, особено що се отнася до напусналите ни творци, те заживяват сред нас със своето творчество и все пак - откъснати от реалността, от действителността, от живота. Художествените очерци в „Апостоли на българския дух” например ги връщат обратно и ние сякаш отново ги виждаме и чуваме, възкресени от талантливото и неуморно перо на Христо Черняев, какъвто апостол и хранител на българския дух е и той самият.

Всяка от тези картини, всеки от тези портрети разкрива неговата лична гледна точка, неговото схващане, неговата мисъл, неговото съкровено отношение. Това само по себе си е ценност, защото Христо Черняев е не само описател и съзерцател, но и участник в събитията на своето време, а и самият той вече е станал част от тях. Така описаното от него става описание и на неговия личен човешки и духовен портрет.

Заслужава голям респект и дълбока благодарност неговото творческо дълголетие и голяма работоспособност, които не му “дават мира” и до днес, за да продължава да пише и издава книги, оставяйки в наследство множество лирически, човешки и природни образи, картини и портрети, по които потомците ще научават как сме живели и какви мисли и чувства са ни вълнували в нашите преломни временa.

Ако трябва в едно изречение да характеризирам Христо Черняев, то е: Човек и творец с дълбоки български корени, с които той и до днес лети.