Атанас Теодоров 

Георги Бъчваров 

Георги Бъчваров е роден на 22 февруари 1922 г. в Ямбол, където завършва гимназия. Висше образование по специалността „Българска филология” получава в Софийския университет “Климент Охридски”след 9.IХ.1944 г. Активен участник в антифашистката борба, като войник е осъден и лежи в Сливенския затвор. Първата му стихосбирка „Песни от килията” е отпечатана в изд. „Български писател” през 1959 г . Няколко години е журналист в централни издания, а от 1953 г. работи като главен редактор на в „Септември” в Стара Загора и на в. „Народен другар” в Ямбол от 1959 до 1977г. Умира на 3 май 1988 г. в родния си град.

Веднъж ще ходим с Георги Братанов на литературно четене в село Генерал Инзово. Поканил ни е да пътуваме с него Георги Бъчваров, главният редактор на вестник “Народен другар.” Ние непрекъснато обикаляхме по такива срещи из окръга, но той рядко идваше с нас. На него по му прилягаха партийните пленуми и конференции. Задължения и навици от времето, когато е бил околийски секретар по агитацията и пропагандата на партията в периода на колективизацията.

По това време още се въртеше в разговор остарялото партийно название “агитпроп.” Връстници на Георги Бъчваров разказваха куриозни случки от неговата агитационна дейност, които за двайсетина години бяха се оцедили от мрачната си страна и вече будеха само добродушен смях. Някои от тях Димитър Кралев запечата с много хумор в свои книги, които чрез анекдотите за Гео ще ни връщат в близкото минало на българското село, което за едни е ад, а за други е рай.

Изкушавам се със “свои думи” да преразкажа как Гео агитирал селяните да се запишат в кооператива. Най-инатливите влизали при него един по един, докато останалите чакали реда си в коридора. От стаята се чували гневните викове на агитатора и писъците на жертвата. Накрая се чувал скършен глас “агитиран съм” и селянинът отивал в другата стая да подпише заявление за доброволно влизане в ТКЗС. Следващият още от вратата извиквал: “Агитиран съм!” След години самият Гео признавал, че това били нагласени сценки за сплашване на якоглавите противници на текезесетата…

Зимата на четиридесет и осма-девета бях първокласник. Сутрин тате пробиваше тунел в снега, за да излезем на улицата. Буквално “под ямурлука” ме завеждаше в училище.

В торбичката си носех вкаменен къшей царевичен хляб, а в трапезарията на училището щях да го размекна в чаша подсладено, много вкусно американско кондензирано мляко. В тия гладни години бъдещият поет и журналист Георги Бъчваров и да е идвал в Победа, аз няма как да го помня на седем-осем години, но и от хората не съм го чувал. В моето село не е имало драматични случки при образуването на ТКЗС. Може би и защото нито съм чувал, нито съм видял по-късно някакви ексцесии при колективизацията в нашето село, историите, вече анекдоти по адрес на Георги Бъчваров, не ме впечатляваха.

Самият му външен вид - едроглав, с разрошена коса, смръщено черновато лице зад дебелостенни очила респектираше. Старите редактори не се впечатляваха от поведението му, но аз едва след време разбрах, че строгостта на главния редактор Георги Бъчваров е престорена. Уж си го разгневил с нещо, пък слага ръка на рамото ти и почва да говори нещо съвсем друго.

Въпреки привидната си разсеяност той не забравяше обаче къде си сгазил лука с постъпка или материал във вестника. Щеше да ти “вършее сено на главата”, докато ти призлее. Това обаче с нищо не променяше отношенията му към тебе. Затова неговите подчинени приемаха строгостта му в реда на нещата. По-запознатите с положението му на паднал идеологически ангел вероятно са го разбирали и съжалявали. Новите партийни и държавни ръководители на града са го търпели по необходимост. Революционен, наш поет, признават го “отгоре,” негови приятели и покровители са на силни позиции. Не може да бъде смъкнат от всички постове и изхвърлен без неприятности. Във вестника поне е настрана, но могат да го държат под око.

Летните ваканции стажувах в “Народен другар”, замествах болни и отсъстващи редактори. Но още преди това, с първите ми стиховца и разкази, ме приеха сърдечно и започнаха да ми възлагат текущи вестникарски задачи. Насърчаваха ме Иван Джурелов, Стефан Чирпанлиев, Добрина Манолова и най-важното - самият главен редактор. 

Той обичаше и поощряваше младите сътрудници на вестника. Странно ми е, че всички го носят в спомените си, а никой не се сеща за него…

През пролетта на 1968 г. се празнуваше двайсет и петгодишнина от създаването на вестник “Народен другар” от нелегалните ръководители на Шеста въстаническа оперативна зона Димитър Димов и Панайот Каракачанов в партизанска землянка край село Веселиново. Други описваха това славно революционно минало, а на нас с Жоро Братанов Георги Бъчваров ни възложи да възпеем сегашния редакторски колектив. Ние се затворихме на дамаджана вино в квартирата на нашия приятел Стойчо Грозев и съчинихме възхвала, която отпечатаха на цяла страница в юбилейния брой. За всеки бяхме погодили някаква смешна пародия, но за главния редактор излезе много сериозна:

“ГЕОРГИ БЪЧВАРОВ

Строг и деен.

И идеен.”

Геото, както помежду си го наричахме, я хареса и одобри. Може би и ние подсладихме малко празника на вестника…

До тръгването за Инзово нямаше много време, но нали талантът не спи, заварих ги с Георги Братанов “да творят.” Много хора знаят тази история, пък аз бях и свидетел на развитието й, но никой досега не й е обърнал внимание. Щях да я подмина и аз, ако не я смятах за едно свежо стръкче в още оскъдния ямболски поетичен пейзаж. През тия години, 69-70-та, двамата бяха обхванати от творческото вдъхновение на епически поети.

Не се съмнявам в искреността на стария поет, който възкресяваше драматичната си младост, но и младият съпреживяваше събитията в романа. Пишеха единствения стихотворен роман за антифашистката съпротива в България. Заварвах ги почти всеки ден в кабинета на Гео Бъчваров. Съчиняват на глас. Възрастният записва с молив уточнения вариант, младият продължава да реди стих по стих. Бяха избрали за образец на произведението си “Пан Тадеуш” на Адам Мицкевич - дванайсет песни по дванайсет глави. Щяха да сътворят нов “Пан Тад/У/еш”, както се изразяваше Гео Бъчваров. Пресмятаха всеки път докъде са стигнали.

- Жорка, дай да довършим тая песен и да тръгваме.

- Другарю Бъчваров, инзовци ще изгубят търпение!

- Не се кахъри, Жорка, Господин Султанов държи хората в салона. На тая среща Лина не беше още ремсистка. Сложи друга дума! Да подсказва, че Лина вече е привлечена, но не е подготвена за нелегална дейност…

Не дига звънящият през минута телефон. Прави ми знак аз да говоря с Инзово.

- Другарю Султанов - казвам името си и допълвам: - Той още е на мероприятието. Ще му изпратя нова бележка до президиума! Идваме, разбира се ….

Другарят Бъчваров се подсмихва лукаво. Пак е успял да открадне няколко минути от досадните задължения в полза на вдъхновението. В такива моменти и журналистите от “Народен другар” добродушно одумваха творческия подем на началството. Всъщност всички намираха претекст да го обезпокоят, като знаеха колко бързо преминава гневът му.

По това време отговорен секретар на вестника беше Георги Радински от Сливен, баща на популярната след години поетеса Валентина Радинска. Той представляваше производствения график - не можеше да бъде спрян. Както и шефката на партийния отдел Станка Гурманова, винаги сериозна, а иначе сърдечна и грижовна към младите кадри. Тя и съпругът й Васил Гурманов, партиен служител, също бяха активни борци против фашизма и капитализма. Заподозрени в нелегална дейност, те се разхождали под ръка като влюбена двойка и разпространявали позиви под носа на полицията. Това казваха редакционните клюки, а иначе историята е оценила заслугите на всеки…

Нямаше как да бъде спрян и заместник-главният редактор Драган Гроздев, офицер от запаса - желязна дисциплина, пълно отдаване на работата. През неговия поглед минаваше цялото съдържание на вестника. И той като Гео ходеше със смръщено чело…

Най-сетне песента от поредната глава е завършена. Двамата поети караха според развитието на сюжета. Общо песните щяха да станат 144. В тия години антифашистките поети бяха в творческата си зрялост.

Гео Бъчваров е връстник, съидейник и състудент с Георги Джагаров и Павел Матев, но никой от последните двама още не беше написал роман в стихове. Нямам личен спомен за посещение на Георги Джагаров в Ямбол, не съм чувал такова нещо и от него, а иначе той познаваше всички ямболци в София и въпреки мълвата за “ямболско-сливенска” непоносимост, се отнасяше много доброжелателно с нас, по-младите. Няколко пъти съм чувал от него приятелски думи за Гео Вихренски. Ревност и ирония по адрес на Джагаров не съм забелязал и у Георги Бъчваров. Може би идеологическото родство е потискало естествените процеси на творческа завист и нетърпимост. 

Павел Матев не съм познавал лично. Щеше да ми бъде интересно професионалното отношение на двамата именити поети и държавници към творчеството на техния връстник, близък приятел и съмишленик Гео Вихренски от времето на младостта им. Но и самият Гео не се самоизтъкваше като приятел на такива важни особи и творци със слава и власт. Като студенти живели в национализирана богаташка кооперация в столицата. Разказвал ни е любопитни истории, които от неудобство не мога да предам. Като тая как намерили начин да отмъстят на хазайката - буржоазка, като вместо наема й оставили в средата на хола едно голямо миризливо произведение на полугладните си стомаси.

Зад външната строгост на Гео се криеше самобитно чувство за хумор. Той можеше да ти каже нещо много сериозно, за което едва се сдържаш да не се разсмееш. На табла в клуба на активните борци против фашизма и капитализма при всяко споменаване на прочут бияч от полицейските участъци Гео допълвал: “И този ме е бил!,” както при детското самохвалство по повод и без повод. Майтапчия пресмятали достигната бройка при пълната невъзмутимост на потърпевшия. Главозамайващи цифри! Но от устата на Гео звучат убедително.

Особени бяха и чудатостите му. По това време знахари и лечители, баячки и гадатели врачуваха тайно, екстрасенсите пък още не бяха се появили като най-издигнатата каста в парапсихологията. Гривни, пръстени, кристали, чаши и всякакви други предмети с магическо въздействие се появиха масово по-късно през деветдесетте години. Но и тогава не липсваха вярващи в свръхестественото според тогавашното разбиране.

Не знам от какви страдания се е оплаквал Георги Бъчваров, но се хвалеше с целебен колан на кръста си, направен от медна тел. Или други приумици от типа “бабини деветини.” Такива странности днес се приемат на сериозно, но тогава минаваха в най-добрия случай за завеяност. Простим грях на поета Гео Вихренски дори в битката на тоталитарния режим против лъженауката и шарлатаните.

Чудатостите са в характера на всеки от нас, при мнозина те се превръщат и в чар. На майтап приемахме и Геовите хвалби за действието на чая от цвета на магарешкия бодил, който не само лекувал бъбреците, но и повишавал мъжката сила. Поетът на нашия град се е държал според природата си. Такъв го познаваше обществото и до края на дните му не го лиши от уважение. И все пак не мога да подмина и впечатлението, колкото и да съм бил млад и неук, че признатите, преуспелите, превъзнасяните в литературата ямболци, много по-близки по възраст до него и понавътре в литературната атмосфера, гледаха на Георги Бъчваров с леко снизхождение. Нямам желание да преразказвам събития и случки по тоя повод. Оставям настрана първата и единствената му стихосбирка “Песни от килията”. И свръхбездарна да е, не може да бъде заличена от литературната летопис на Ямбол.

Фактът, че почти две десетилетия не се появи друга стихосбирка от местен поет, означава най-малкото, че е възприемана като твърде висок пример за подражание. Каквито и етикети да окичваме върху автора й, това е единствената поетична книга не “от”, а на Ямбол от края на петдесетте до края на седемдесетте… Просто няма други! 

Ямбол периодично е преживявал “сухи периоди” в културното си развитие, но в такова безплодно корито винаги се е пръквало нещо новородено. От дебюта в Ямбол на Георги Бъчваров в поезията през 1959 г. стигаме чак до дебюта в Ямбол на Георги Братанов през 1977 г., при вече литературното пълноводие на нашия край. Не знам дали това бащинско покровителско чувство на стария към младия не се дължеше и на “привиждането,” както казва народът за нещо, което си искал, а не си могъл да постигнеш…

Приемствеността между поколенията може да се изрази и в примера и подкрепата. Такива моменти могат да бъдат подминавани само от корист или незнание. Но вече има достатъчно аргументи за обективната оценка на близкото минало. Димитър Бечев, последният зрял ямболски критик от края на двадесети и началото на двадесет и първи век, най-пълно и осмислено представи основните моменти от литературната история на Ямболския край от сто години насам в периодиката и главно в концептуалната си книга “Соленият вкус на времето” (1993 г.) След неговия изследователски принос няма как нашият край да бъде изтрит от литературната карта на страната, дори и с участието на тия, които се разграничават от него…

Но все пак безплодният период на петдесетте години трябва да бъде осветлен по-подробно… Георги Бъчваров беше достатъчно умъдрял, когато пишеха с младока Жоро Братанов епичния роман, който още не бяха кръстили окончателно. Това щеше да бъде апотеоз на революционната дейност на ремсиста и политзатворника Георги Бъчваров и връх в творчеството на поета-антифашист Гео Вихренски в битката за голямата литературна слава. Роман за силата на революционния идеал, не за заблудените плачове на селяните от ямболските села по загубената бащина земя, която младият партиен деец кооперирал с творчески подход според правилната партийна линия.

Ако беше користен, нищо не му пречеше да отпечата епичния стихописен роман във вестник “Народен другар.” Българският “Пан Тадеуш” щеше да развърже възлите на това време… 

В Инзово пристигнахме все пак навреме. “Литературната част” мина при добър ентусиазъм на публиката. Слушателите ни изслушаха търпеливо. Жоро Братанов имаше изпробван репертоар за пред всяка публика. Пред по-възрастните рецитираше обикновено революционни стихове като “Бившите ремсисти си отиват…” Пред по-младите се изправяше с “Дръзките момчета.” Вървяха и едните, и другите при пълни  салони. Имах и аз два-три подсладени селски разказа. Търпяха ме поне десетина минути да ги чета. На задължителната “втора част” Георги Бъчваров не ни даде да се разпуснем много. Той самият беше верен на ремсисткото въздържание от алкохол и други пороци. Пък и ние бяхме млади и не бяхме свикнали да се задържаме дълго на маса. Домакините на банкета слушаха него, а не нас, някакви момчета, от които нищо не зависи в Ямбол. Инзово винаги е имало много силно присъствие в метрополията. Това му е било и силата. Поставяха големите си въпроси на Георги Бъчваров. Не знам тогава на какви органи е бил член, но думата му тежеше в окръжното партийно и държавно ръководство. Критиката против тях на страниците на окръжния вестник за по-долните ръководители сигурно е приличала на смъртна присъда. Казвам това по липса на възможност да го кажа на друго място в тази книга.

Медиите не се наричаха “четвърта власт,”но имаха много по-голяма сила. Страниците им от това време са ошарени от обяснения, самокритики на всякакви министерства и комитети, които изпълняват партийните решения.

В това село витаеше особен дух. Голяма част от инзовци са преселници от Беломорска Тракия след Балканската война. Те са първо и второ поколение тунджанци. Пренесли са бита от родните си места и го приспособили към завареното тук. Винаги ми се е струвало, че са по-сплотени и по-обединени по дух от другите села. Без обида съседите ги наричаха “гърцитe.” Дългогодишният партиен секретар бай Господин Султанов сплотяваше хората без да ги насилва в гонитба на рекорди. Обработено землище, подредени дворове, богати селяни. Може би това беше причината ямболските ръководители да оставят селото на мира.

Господин Султанов събираше документи и материали и издаде книга за историята на родното си село с двата му корена - в беломорската и тунджанската земя. Между впрочем странното си име то дължи на паметта за генерал Иван Инзов, покровител на българите-преселници в Бесарабия. след войната на Дибич Забалкански против турците през 1828-29 г.г., личен приятел и домакин на Александър Пушкин при пътуванията му в тая част на Русия…

Не мога да кажа, че посещението ни в Инзово с двамата популярни поети, едно от многото предишни и по-сетнешни, е прибавило нещо повече в сантименталните ми спомени за това красиво село, но няма да забравя необяснимия завършек на пътуването ни.

ЕПИЛОГ

Оставихме Георги Братанов пред портата на къщата им в Аврена. Георги Бъчваров трябваше да слезе в центъра, той живееше точно срещу хотел “България”, а колата щеше да ме откара почти накрая на града в едно блокче до дараците.

Гео обаче нареди на шофьора да ни остави пред редакцията.

Още помня странния диалог, когато слязохме.

- А бе Наско, нещо не ти ли горчи на езика ?

- Нищо не ми горчи, другарю Бъчваров. Печеното агнешко беше много вкусно.

- Горчи и езикът ми се подува! Да идем горе, докато ми попремине. Да сме до телефона за всеки случай!

Георги Бъчваров сяда на мястото си до кутията за игра на табла. В неговата стая аз не съм се задържал. Тук те или съчиняват с Жоро Братанов въпросния роман “Пан Тад/у/ еш,” или Геото играе на табла с друг голям запалянко като него, най-често редактора на хумора Атанас Моллов, Трифон Йосифов или друг редовен сътрудник на вестника. Не съм посягал към заровете и Геото не настоява да ме учи, само ми наръчва да бодърствам на телефона… Дрямка не ме лови! Жена с малко дете ме чака в къщи. И то да е само тая вечер!

- Хайде да си ходим - казва след половин-един час Георги Бъчваров. - Мина ми!

Тръгнах си по нанадолнището към Каргона с бързината на отвързано пърле. Нe се тормозих дълго това прищявка ли, шега ли, самовнушение ли беше на единствения признат поет на Ямбол тогава. Бях млад и зелен, за да се досетя, че самотността на твореца може да се изрази и в странни постъпки.