БЪЛГАРИЯ
75 години от рождението на големия български поет и драматург Радко Радков
БЪЛГАРИЯ
Кой носи на рамо заветния сноп
и сплита косичник от жълта ръкойка?
Кой прави бунтовник от свития роб,
икона от селска девойка?
Кой хвърля в бряздата цъфтящи звезди
и ражда мъже-легендария?
Кой Левски и Ботев роди -
България!
Кошута ли пие от извор вода,
елен ли с клонати рога я размъща,
с очи я избистря, когато в беда
юнак от Балкан се завръща
и в струите кървава риза пере,
че пукнала пушка обжари я.
Кой с билки кръвта му ще спре -
България!
Когато на паметник хладния бронз
върл флаг с ятаган-полумесец загърля,
от старите църкви излиза Христос
и в пъкъла флага захвърля.
Защото си нямаме две знамена,
едничък е стягът ни, стария,
с лъва в трикольор-светлина -
България!
Димящите турски окопи помни
и щурма на Одрин със „Шуми Марица”.
Поручика, паднал със сабя встрани,
на лоба с разперена птица.
Кой вдига пехотата прашна на щик,
кой с въглена жертвен обгаря
да хвръкне със страшния вик
България!
Не искаш да колиш, тъй както те кла
на пънища лепкави зъл агарянин.
Ти майка дори на врага си била -
арапина с кон аждраханин.
Напет капитан бяла риза пере
през лютия мраз в януарiя.
Кой няма за теб за умре,
България!
ИГУМЕНСКИ ГРОБ
Разкъдрена от нашите лиани
оградата железна като плет
дантелено-вишнев, чак до кървоцвет,
по гроба рони шумки огнеткани.
Въз мермера на плочата разтлани
премъдростния надпис ред по ред
разчитат с вяра Новия завет
и в паметника с писмена вдълбани.
Пред гробищната тлен ли сме смълчани?
В параклиса златосвод въззет,
Възкръсналият с кръстен флаг ни брани.
А капките от смълчаните му рани
са шумките като нажежена мед
в трева, зелена още, разпиляни.
СЪТВОРЕНИЕ
Нима прозорецът е огледало,
в което огнезрачните главни
отхвърлян многозначни светлини
да означат световното начало.
И твойто тяло тъй се е създало
от гънещ се възплам, то вспламени
духа и докрай ме промени
със всяка форма - съвършено цяло.
Лицето ти навсякъде струи
по него, ти възпламък с водоскока
обедини. Къде не се таи?
В бедра, гърди, утроба, то стои
или лежи да разшуми потока
и в трепетликата да избуи.
ЦИГАНСКА ПЕСЕН
А издълбоко циганската песен,
запята невисоко с гръден глас
на синора между тъга и страст
се заизвива с пушека дървесен.
И огън катунарски тук пренесен
от руска степ разлюшка се в прехлас
като избягал с циганите княз
от дом, жена, от скуката на лесен
пресит живот и спящ на вълчи кожи
под чергилата… Ти глава положи
на мойто рамо зад тила ми, ти,
която като песен похити
тъгата ми - сега не ме тревожи,
на волност и на степ, на теб дъхти.
РИБАРСКА МРЕЖА
Опъната на стълбищно перило,
не риба, жарки изгреви лови
и сенките на двете ни глави
в опушена кухина - ветрило
от пламъчни пера, съединило
лицата ни… За кратко ги обви
с дървесен дим и нежно зачерви
зида, на който ги е отразило.
Със кичест кок допира твойта сянка
лика на мойта, някога от Рим
прокудена и всякога изгнанка.
Ти в изгревите, в сивкавия дим
седиш до мен със скули на дворянка
пред мрежа за мига неуловим.
