Василий Казимировски

ВИДЯХ БЕЗБРОЙ УДОБНИ МОСТОВЕ

Преплувах някак си реката,
но само аз си зная как
достигнах читав до земята,
наричана заветен бряг.
Водата стана по-красива,
понеже виждах отдалече
как камъните се разбиват,
от тежките вълни повлечени.
Дойде тълпа от странно гледащи
към мен със снизхождение,
споделящи по-друго гледище
за своето себеспасение.
Видях безброй удобни мостове
над двата бряга да сивеят,
пресичаха ги хора с постове,
решили сухи да живеят.

И ПОЛУЧАВАХ ЧИСТА КАЛ

След всички хора съм последен,
но първороден аз се смятам,
а съм снега, валял пореден,
повтарящ влагата в земята.
За първи път съм и щастлив,
доосъзнал, че съм нещастен
не повече от всеки жив,
но само повече пристрастен.
И смесвах обич и платина
с душевен призрачен метал,
изчаквах всичко да изстине
и получавах чиста кал.
От нея, прясно наторено
от пресъздадения пак Живот,
дърво израстваше новородено,
но бързаше да дава плод.
А аз, започнал със „Достойно ест”,
завърших със: Достойно бе!,
открил, че са един процес
и пръст, и тяло, и небе.

АЗ ПРОСТО СИ ПЛАЩАМ НЕЩАТА

Ето Отчета:
за памет към мъртвите;
за живите харча;
за дареното в църквите;
за хляба нагарчащ,
не защото е лош
и дори - всекидневен,
а защото е площ
от Живота ми древен;
със безкраен овал
хоризонт за прехрана
и когато е цял,
е завършена рана,
но без нея не мога.
За какво още друго:
за съвети към Бога;
за най-нужна услуга;
за жарава вечерна;
за Съвест пречистена,
но и за чашата черна
с осъзнатата истина,
че часовника в бяло,
закачен на стената,
е със спряло махало.
Но си плащам нещата.

ЕДНО ТЪЙ ТЪРПЕЛИВО ТЯЛО

Едно тъй търпеливо тяло…
И всеки ден аз го руша.
Но много повече е остаряла
безсмъртната ми уж Душа.
Дилема има, няма тайна,
и двете лъжа ги красиво:
говоря с тялото, че е нетрайно,
защото Космоса се свива;
а на Душата казвам да не крее,
нали деня година храни:
във случая - телото нея,
и ново утре ще си хване.
Като жена и мъж са се преплели.
Теоретично вече то е казвано:
дуалистично са се слели.
Но пък било ли е доказвано?
И ще простя на философите,
че се опитват да повторят
на ненаписаното строфите.
Все нещо трябва да говорят.

УДОСТОВЕРЕНИЕ ОТ НЕИЗВЕСТЕН ВЕК

Искаш да те помнят със величие!?
Но взе ли документ от свойто тяло,
че ще се държи с благоприличие,
когато вече ще е овдовяло?
Разбра ли се със вятъра за струя,
която да те разпраши най-вещо,
щом новите неща нахлуят,
а ти си вече бивше нещо?
Лета с археологически разкопки
организира ли и за след дните,
та още с първата им копка
да те открият в руините;
да кажат, че си бил добър човек,
щом още стискаш във ръцете
удостоверение от неизвестен век
със автентичен подпис от сърцето.

ОТВОРИХ МОЛИТВЕНИК БЯЛ

Отварям молитвеник бял.
Черния - да стои неразлистен.
И се чувствам завършен и цял,
и по-чист и от грешник пречистен.
Ще потърся нечетена страница
и по родово ясна причина
ще се вгледам във словото граница,
през която и аз ще премина.
За отказване няма възможност
/тази дума стои сред изтритите/,
а пред мене е простата сложност
да открия отдавна откритите
Вяра, Любов и Надежда;
в краен случай само Вярата взел,
че пред мойто гранично премеждие
от молитвеник бял ще съм чел.

НО ТИ СИ БОЖИЯ ИКОНОСТАС

Казват, че от нещо си обсебен?
Но от какво - е неизвестно.
Не си заплащал за молебен
и значи преживял си честно.
А и земята не е само пръст
и ти не стъпваш върху нея
само с любов или със мъст.
Ти само смесено живееш.
Деня е по-добър във бяло
и Господ е със светъл глас,
вплътил те е в човешко тяло,
но ти си божия иконостас.
Тогава стига поглед черен.
Избрал си труден занаят:
завинаги да бъдеш верен
единствено на този свят.