Иван Митев

Ще имаме удоволствието да видим Виена.
Вдигам скоростта до 190, сменям станцията на радиото и притварям за миг очи. Доста недисциплиниран жест от моя страна, затова пък удоволствието е пълно. През целия си живот съм се вслушвал в съветите на този и онзи, докато установя, че най-добре се живее без напътствия. Глобите за превишена скорост в Сърбия са потресаващи, но и това не ме притеснява, тъй като портфейлът ми е претъпкан.
Един ден сигурно ще има и по-съвършени автомобили, но аз в момента разполагам с най-новото средство за издевателство над тези, които задминавам. Колата е излязла от завода само преди двадесет дни и това ми дава самочувствието, че няма нещо на тоя свят, което да не мога да свърша.
Имам нужда от това самочувствие. В жабката съм натикал пачка банкноти, предназначени за г-н Бин. Срещата е уредена за утре следобед и трябва да се състои в частен хотел в Дармщат. Вече я виждам тази среща. Но си представям и че вместо г-н Бин може да дойде някой неканен господин… Затова съм залостил въображението в килера на мозъчната си централа, така че засега чувам само приглушените му удари по вратата. Впрочем, дори и г-н Бин да дойде, провал не е изключен, тъй като дори не знам цялото му име. И защото той ще си тръгне с двадесет хиляди евра, а за мен ще остане поклонът му и обещанието, че след три месеца ще осигури пратката, за която му е платено.
Противно на очакванията, тя няма да съдържа марихуана, а хънтиенски нефрит.
Ако изобщо пристигне.
Виртуозното изпълнение на чардаш ми подсказва, че границата е близо. За да не мисля за това, което може да се случи там, се заемам да си припомням как се запознах с г-н Бин.

Автобусът спира близо до тротоара на много широка улица. Действието се развива, разбира се, в Китай. Не знам в кой град се случва това, защото до този миг съм спал - цели три часа. По небостъргачите в далечината усещам, че градът е най-малко десетмилионен.
Пред очите ми са очите на прекрасната ми съпруга Гергана. Те са неповторими - пълни са едновременно с тъга и смях. Петдесет на петдесет. Това съотношение се мени във всяка една секунда. И в най-дълбоката тъга в дъното им се щура почти невидимо весело огънче, и в най-веселия смях тъгата наднича като малко зайче оттам. Усмихвам й се и получавам любимия си бонбон - с екстракт от истински зелен чай. И заедно с това чувам:
- Последният.
Започва познатият ми спор за кого да е бонбонът, спор, в който тя надделява. Ако не се противя много бонбонът да остане в мен, то е, защото имам план. Почивки като тази обикновено продължават петнайсетина минути, така че разполагам с достатъчно време.
Слизам от автобуса и приближавам до близкия павилион. Показвам бонбона. Следва дълго обяснение на човека срещу мен, от което не вдявам и дума, но от ръкомахането му разбирам, че трябва да надникна зад ъгъла.
Изминавам петнайсетте крачки и стигам тясна улица, която се спуска надолу. Толкова много хора се движат по нея, че за миг се питам дали да продължа търсенето. Вдигам бонбона пред очите на една китайка. Тя го грабва от ръката ми, започва да ми крещи възбудено и ме повежда през навалицата. Слава богу, магазинът за бонбони се оказва съвсем наблизо. Тъй като тя продължава да говори и няма намерение да си тръгне, аз издърпвам бонбона от пръстите й, повтарям няколко пъти „Сие-сие! Сие-сие!” и гърбом хлътвам в магазина.
Тук освен бонбони и китайци, друго няма. Две жени в двата далечни ъгъла, нисък възрастен човек с черна като антрацит коса срещу мен. Навсякъде - стелажи с неизброимо количество бонбони по тях.
Показвам моето сладко лакомство. Имам чувството, че китаецът изобщо не го поглежда, но след традиционния поклон и няколко кимания, той ме отвежда до купчината с точно такива бонбони. Правя му знак с ръце да загребе колкото може от тях и той ми пълни цяла торба. Плащам със съвсем нова банкнота от сто юана, след което търпеливо присъствам на ритуала , познат като получаване на ресто в Китай. Той започва да вади от разни чекмеджета и джобове толкова смачкани банкноти, че аз се отказвам да ги разпознавам. Събирам купчината, която е изсипал на тезгяха и докато ги пълня в моите джобове, чувам силна глъчка зад гърба си.
Магазинът се е изпълнил с мургави хора с островърхи шапки. Те са от някаква народност, която не ми е позната. Сигурно впечатляват и двете продавачки, защото те веднага се втурват към тях. Мъжът започва да ми говори нещо, и след дълбок поклон ме хваща за лакътя и ме извежда пред задния вход, като разтваря дебела гумена завеса, за да мога да изляза на улицата.
Излизам. След което спирам, развивам един бонбон, поставям го в устата си. Това е странична уличка, която също е пълна с народ. Трябва просто да заобиколя, за да изляза отпред и да измина трийсетте крачки до автобуса.
Правя го. Но в устата си усещам не сладост, а горчивина. Не защото бонбонът не е по реда си. Или пък не е същият. Не.
Просто автобус няма.
Веднага разбирам, че не съм на същата улица. След кратък размисъл решавам да се върна до магазина и да изляза през предния му вход.
Връщам се по същия път. За да установя, че магазин няма. От хора не можеш да видиш дори как изглежда отсрещният тротоар.
Спокойно, казвам си. Спокойно, та ти си съвсем близо. На не повече от стотина метра.
Размишлявам и тръгвам отново. Насам-натам, насам-натам, търся познати ориентири. Докато усетя, че потта започва да се стича по гърба ми. Това е сигурен признак, че събитията вече не зависят от мен.
Не мога да питам никого за нищо, тъй като знам само две китайски думи. Но дори да знам перфектно китайски, не ми е ясно къде точно искам да отида. Представям си как би им прозвучало: търся улицата с моя автобус. Тук сигурно има стотици улици с хиляди автобуси по тях. Нямам документи, нито знам името на хотела, в който ще отседнем довечера. Дори не знам в кой град съм.
Единственото, което знам, е, че съм се изгубил.
Не ми остава друго, освен да вървя, с надеждата, че ще се случи нещо, което ще промени положението ми.
В продължение на няколко часа нищо подобно не се случва. Също и по-нататък. А още по-насетне ми е все едно дали нещо ще се случи или не. Напълно изнемощял, вървя като един от жителите на този едномилионен квартал, вървя по улички, на които трудно могат да се разминат двама души, улички, които минават през самите къщи - достатъчно е само да вдигнеш завесата и да попаднеш в стая с някой медитиращ, или пък ненадейно да хлътнеш в тясно помещение с редица високи пещи от кал, в чиито отвори надничат внезапно появяващи се и изчезващи като призраци хора.
Никой не ми обръща внимание.
Къщите са едноетажни, с различна височина. Долепени са една до друга и са построени от тухли и подръчни материали. Някои са измазани и боядисани в жълто. Въпреки горещия ден в уличките цари полумрак. Там, където те се пресичат, има малки площадчета. На тях са застанали продавачи на различни неща. В краката на едни са поставени чували с боб, чай, червен и черен пипер, ориз и разни семена, а пред други са проснати платнища с водорасли. Около дървена маса седят млади мъже. Всеки държи паница с ястие и се храни мълчаливо. Опушена печка с димящ казан върху нея препречва почти цялата уличка. Надвесената отгоре му жена дори не ме забелязва. Докато тя бърка с лъжица в него, виждам как дълги птичи крака с извити нокти се премятат там.
Продължавам.
Стигам до кошница, пълна с оранжеви продълговати плодове. От близкия тунел изскача жена в черно и започва да вика към мен:
- Пи-па! Пи-па! Пи-па!
Мога да й доставя удоволствието да опитам от плодовете, но какво от това? Вярно, че слюнката в устата ми отдавна липсва, но я няма и волята ми да ям. Продължавам да мъкна торбата с бонбони, отдавна изгубил представа какво всъщност върша. Отминавам я, както отминавам и човека, тикащ количка с какви ли не ястия върху нея, отминавам съдове с цвъртящи питки в тях,плесенясали бели гърненца, подредени край стените, купи с червени раци в тях, прътове с провесени за опашките печени животни, прилични на плъхове.
Когато усещам, че от умора и пот почва да се замъглява зрението ми, излизам на площад, пресечен от улица, по която се движат хора с колела. В сенчестия му край неколцина старци играят домино. Край тях в дървени кафези подскачат сини птички. Покрай дългата стена някакъв мъж е наредил картони с йероглифи и с очакване се взира в преминаващите около него.
Улицата, която тръгва от площада, сякаш няма край. Но не това ме изумява, а старецът, седнал с подгънати крака върху нагретите от слънцето плочи - безмълвен, с дълга бяла брада, с броеница от семена на рудракши в ръката. Ако отвреме-навреме не премества по някое зърно, щях да помисля, че е умрял.
Не знам какво ме кара да кукна срещу него. Взирам се в очите му. Не ги виждам. Те са затворени.
Но усещам как започват да се подреждат мислите ми.
Най-големият подарък в твоя живот ти вече си го получил - това е самият живот. Всеки го получава. Дори и престъпниците. Ти си престъпник. Години наред непрекъснато отлагаш първата стъпка по пътя, който ти е отреден, с оправданието, че не знаеш как да разбереш кой е този път. Ще го узнаеш, когато си честен пред себе си. Нито веднъж досега не си бил. Нито веднъж. Когато го направиш, ще можеш да диктуваш на Вселената какво искаш да ти се случи.
Тишина. Чува се само шумът от подскачането на сините птички в клетките. Дори и зърната от броеницата на стареца не се отронват.
Миг преди да се изправя, чувам звън, говор на много хора, възбудени гласове.
По улицата идва сватбено шествие.
Оказва се, че младоженецът говори няколко езика. Името му е Бин.

Минаваме границата без проблеми. Сръбските митничари са впечатлени от табелката, на която с големи букви е написано името ми. Тя е захвърлена върху задната седалка.
- Кой е Иван? - пита единият.
- Аз - отговарям.
- Моят брат е Иван. И дядо ми е Иван - осведомява ме той.
И ми връща паспортите.
Първият надпис след митницата сочи, че Будапеща e на 118 километра.
Впечатляващ град,особено нощем, но моите мисли сега да насочени към хотел „Паприка”. Той се намира на метри от австрийската граница. Години наред отсядаме в него и поръчваме едно и също: лютив унгарски гулаш и печена дива патица с бутилка токайско вино. Това е същият оня хотел, в чийто ресторант срещнах дребния старец, когото взех за алкохолик от близкото село, а той се оказа психолог. „Докато хората разчитат други да им казват как стоят нещата, няма да бъдат доволни от живота си.” Това бе само едно от нещата, които ми каза тогава. Няма как да видиш червените неонови чушки на покрива на хотела и да не се сетиш за него.
Имаме цял следобед на разположение. Затова Гергана телефонира на Меги - най-добрата й приятелка, която живее във Виена. Меги, естествено, ще ни покаже града.
Ние приемаме.
Точно след един час паркирам близо до кея на улица „Франц Йосиф”. Улицата върви успоредно с канала, но тук малко паркче с високи сенчести дървета я избутва навътре към сградите. Въпреки че паркингът е охраняем, за всеки случай прибирам у себе си парите за г-н Бин.
Първата забележителност се оказва градският битак, подреден под дърветата край кея. Провеждал се веднъж годишно и на него всеки можел да изнесе онова, от което вече няма нужда. Меги смята, че не трябва да губим време тук, въпреки че аз се заглеждам по колекция от метални чаши с гравирани ловни сцени по тях. Висок достолепен господин ги е подредил заедно с кутии за игра на шах и табла, шапка с перо, кожен елек, книги на ловна тематика и какво ли не. Точно срещу него продават италиански сладолед. Опашката за този сладолед е почти колкото тази пред „Мулен Руж” в Париж. Решаваме да го опитаме следващия път и потъваме в града с помощта на метрото.
Виена веднъж вече ни е представяна от нашия приятел Владимир. Но Виена на Меги е нещо по-различно от неговата и аз се забавлявам с разликите.
Владо: Разбира се, че „Шонбрун” трябва да се види. Векове наред всяка сутрин от неговите зали е започвала историята не само на Австрия…
Меги: Това, което никога няма да забравиш в „Шонбрун”, е вкусът на водата от чешмичката. Особено ако си обикалял цял ден…
Владо: Импозантната сега „Чумна колона” е била дървена при поставянето й от Леополд Първи.
Меги: Харесват ли ви цветята под този паметник? Вижте колко са интересни!
Владо: Не може да се отиде в „Гринцинг” и да не се опита собственото му уникално вино „хойригер”…
Меги: Какви чудни каручки има в дворовете на тези заведения!
Владо: С тази мярка за големината на хляба, поставена на стената на „Щефансдом”, всеки е можел да разбере дали е получил това, за което е платил.
Меги: Вижте - от маранята шарките на покрива на катедралата като че се движат!
Жегата наистина е убийствена - трийсет и осем градуса. Затова ние редуваме историческите обекти с магазините за сувенири и книжарниците, където е хладно като в гробница. Така се сдобивам с множество торбички, пълни с луксозни издания, пеещи кутийки и куп подаръци за близки и познати.
През цялото това време чуваме гласа на Меги:
-Този красив комин е на предприятието за изгаряне на отпадъци. То цялото прилича на детска играчка. Украсено е от художника Хундертвасер. Вижте тази негова сграда - какво съчетание на топли и студени цветове. От прозорците излизат клони на дървета, а покривът е малка гора. А това е Виенският дом на изкуствата - ето, пак има изложба. Хората идват, за да се открият в някоя картина. Художниците са навсякъде. Вървиш по улиците и ти се струва, че ще срещнеш Климт. Като дойдат във Виена, всички се захласват по неговата „Целувка” и забравят, че на света има истински целувки. Същото е и с котките на Росина Вахтмайстер… Струва ти се, че ще продължиш да ги срещаш където и да отидеш. Знаете какъв град е Виена - тук се твори непрекъснато. И може да се види и слуша всичко - световна музика, виенска музика, поп, рок, всичко. Виена е и световна столица на оперетите и валсовете. Непрекъснато звучат Моцарт, Бетховен, Вивалди, Хайдн - в концертните зали, църквите, градините. Театър също се прави навсякъде…
И така - почти четири часа. След безброй зиг-заги се озоваваме отново там, откъдето сме тръгнали - пред Операта. Вече съм започнал да мисля, че нашият гид е едно от чудесата на този град. Меги е свежа като в пролетна утрин, въпреки че днешният ден отбелязва температурен рекорд.
Тя обявява края на разходката. Има ангажимент и трябва да тръгва.Съвсем навреме, защото Гергана почти е изхарчила парите, които е взела със себе си. Следват прегръдки, целувки и благопожелания, след което се разделяме.
- Ето там можете да опитате виенски щрудел - посочва ни Меги, преди да се качи в автобуса.
Подкрепям предложението. След като се разминахме със сладоледа, нека поне не си тръгнем с пълно фиаско по отношение на сладкото.
Сладкарницата носи познатото име „Аида” и е на кръстовището до Операта. Едва намираме места на тесния тротоар под огромен чадър. Поръчваме щрудел с портокалов сок, след което се заемам да подредя мислите си.
- Защо си така пребледнял? Да не ти е лошо? - пита ме Гергана точно когато най-дебелият сервитьор, който съм виждал, поставя чинийките и чашите пред нас.
- Не още. Но ти се постарай да се овладееш. Загубил съм парите за г-н Бин.
- Как така?
- Просто ги няма. Забравил съм си чантичката някъде.
- С паспортите?
- И с портфейла ми. Всичко - някъде към двайсет и пет хиляди. В банкноти по петстотин. Съвсем нови, изтеглени от банка.
- Нямам какво да кажа.
Аз също.
Оставяме щруделите и ставаме. Безсмислено е всичко, което ще направим оттук нататък, но някакъв импулс ни кара да бързаме, да влизаме в магазини, книжарници, заведения и с нервни усмивки да питаме за моята чантичка. Черна, почти квадратна, от естествена кожа, купена от едно селце на остров Тасос за петнайсет евра. И съдържаща два български паспорта, ключове и портфейл. За парите не ми се говори. Въпреки че само те се въртят в главата ми.
Навсякъде ни гледат учудено.
След два часа сме пред онази огромна опашка за италиански сладолед на кея „Франц Йосиф. Тя и сега не е по-малка, но Гергана се нарежда, прежалила последните си пари, защото според нея сладкото успокоява. Аз, мокър от главата до петите /потта ми идва на гости винаги когато събитията не са ми подвластни/, правя няколко крачки встрани, към сянката на дърветата.
И в този миг виждам чантичката.
Тя е върху една от масите на битака, точно до чашите с ловните сцени по тях.
Протягам ръка да се убедя, че всичко е вътре. Едва след това поглеждам към високия господин.
Но него го няма. Възрастна жена с плетена жилетка е заела мястото му. Тя следи внимателно действията ми.
Гергана е вече до мен. Без сладолед. Разбрала е, че нещо предстои да се случи.
- Това е моята чантичка - казвам на жената.
- Моля ви, не я пипайте повече - отвръща тя. - Достатъчно я разглеждахте.
- Но тя наистина е моя. Вътре са паспортите ни.
- Тоя номер с паспортите го знам. Сигурно сега ще ми изброите какво още сте напъхали, за да ме убедите, че чантата е ваша.
- Повярвайте ми, моя е.
- Ако продължавате да настоявате, ще извикам полицията. Това е любимата чантичка на съпруга ми и аз не знам защо е решил да се раздели с нея.
- Моля ви, обадете се на съпруга си. Попитайте го… - намесва се Гергана.
- На никого няма да се обаждам. Ако обичате, отдръпнете се.
- Но…
- Ако желаете да я имате, трябва да ми платите.
- Колко?
- Дванайсет евро.
Гергана вади портмонето си. Две банкноти по пет евро.
- Десет не стигат ли?…
- Казах ви - дванадесет.
- Дайте ми я и….
- Ако продължавате да досаждате, ще я прибера.
Иде ми да вия, но няма как - във Виена сме.
Без да продумам повече, нахлупвам шапката до очите си, отивам при първите от подредените за сладолед, сядам в краката им, опирам гръб в стената и протягам ръката си.
Докато чакам, се сещам, че моят щрудел, който остана непокътнат на онази маса, беше със съвсем препечена коричка.