С писателя Иван Митев разговаря Галя Георгиева

- Какво те прави това, което си?

- Когато завърших университета и започнах работа, почти всяка година ме назначаваха на нова длъжност - по-висока и по-отговорна.  На 27 години работех с две хиляди души и се справях добре. Не работех заради длъжността, доставяше ми удоволствие да решавам проблемите на хората, да общувам с тях.  След 10 ноември 89 г пристигна някакъв от София да организира нови синдикати. И се стигна до потресаващия парадокс:  с тайно гласуване бях избран за синдикален лидер, който да  закриля служителите и да отстоява правата им. Оня от София каза: Не можете да изберете него, това е абсурдно, той ви е работодател.  Но хората отсякоха: той ще е. Още пазя бюлетините от този избор. Тази случка е показателна какво бях постигнал и с какво се гордеех: с отношенията, които бях създал с доскоро непознати за мен хора. Малко след това се озовах на улицата, тъй като не се вписвах в схемите на новите управляващи. Десет години се лутах  без постоянна работа насам и натам - по пазари, по редакции, по кръчми. И през цялото това време се отдалечавах от светлата си същност, от това, което ценях в себе си. Обичах да рецитирам стихове, а през тези десет години нито веднъж не си отворих устата. Самочувствието ми бавно и неотклонно се заместваше от раздразнение, че нещата не стоят така, както трябва. У дома имахме хиляди книги, които четях и препрочитах, но там нямаше и един ред, който да ми подскаже как трябва да  живееш, за да стигнеш до мир в душата си.

Тогава се насочих към литературата на Изтока. Изчетох всичко, което можеше да се намери на български и на руски - десетки книги. И пак нищо. Не се получаваше и не се получаваше. Докато един ден видях тези хора. Случи се в Китай. Не знаех езика им, но ги гледах  - в продължение на много дни - как ходеха по улиците, как караха лодките си с накачулени птици по тях, как се хранеха, как говореха. Имах късмета да видя хутоните  в големите градове - малки къщурки, долепени една до друга, в които живееха милиони. Те не бяха мързеливи или глупави. Някои печелеха  по сто-двеста долара на ден, продавайки хвърчила на туристите. И ги проиграваха на комар, защото бяха приели, че всичко, което им е нужно, е телевизор, климатик и колело. Всичко това се запечата в съзнанието ми. Но трябваше да мине време, за да измести то оттам  досегашното ми усещане за живот.

Разбрах, че съм участвал в една лудост, която всички в България мислят за живот. И се напъват да се вместят в нея. Сами се натикват в собствените си капани. И са готови със зъби и нокти да бранят  това си право. Разбрах, че това, което си, те прави познавателната система в твоето сърце. То никога няма да те подведе. Звучи като една от хилядите фрази, с които ни замерва непрекъснато мозъкът, но не е така. Когато се научиш да се вслушваш в сърцето си и да го усещаш, тогава ти се превръщаш във войн. И си готов на всякаква битка - не за защита на политическа кауза, за служба, за жена или каквото и да е друго, а за правото да отстояваш усещанията на своето прекрасно сърце. 

- Кое е това, което знаеш, че вършиш различно от останалите хора?

- Отдавна се отказах от миражите за слава, от желанието да учудвам някого с нещо, да бъда в светлината на прожекторите.  Преодолял съм  и привързаността си към пари, коли и имоти. Тъй като живеем на петия етаж, винаги в главата ти съществува въпросът, ако се разлюлее полилеят, какво ще пожелаеш да спасиш от всичко около теб? Когато се сетя за това, установявам, че има много дребни неща, които ме радват - пеещи кутийки, минерали, различни сувенири. Всички те са уязвими - могат да се повредят, да се счупят и т. н. Но това, което не може да ти бъде отнето по никакъв начин - това е твоето усещане за живот. Вятърът, аромата на тревите и цветята, шумът на гората, на водата, гласовете на птиците, на любимите ти хора. Това е богатство, което няма равно на себе си. Един ден всеки го усеща. Но повечето го усещат, когато вече е  прекалено късно, когато са прахосали живота си да говорят, пишат или да трупат, за да учудват съседите и близките си. Затова накрая всеки иска да живее още малко, още малко - защото не е живял, когато е трябвало. Защото не е правил това, което е искал, а е прахосвал време и енергия да бъде харесван от другите.

Това е различното при мен - не правя снимки, не искам да запечатвам онова, което след малко ще е минало. Вслушвам се в себе си и откривам невероятни усещания там. 

- Защо нещата, които те правят щастлив, не правят всички хора щастливи? 

- Защото хората са привързани към правилата, които им налага обществото. Те сами участват в създаването на тези правила и заклеймяват всеки, който не ги почита. Системата цели да те ангажира с някаква кауза - била тя религиозна, нравствена или политическа. Ти трябва да отстояваш нещо, съзнанието ти трябва да е денонощно ангажирано. Отделно от това съществуват безброй частни каузи. Един се е заел да доказва, че сме наследници на траките. Той ляга и се събужда с тая мисъл. Питам се колко души трябва да убеди в нея, за да бъде щастлив?  Друг е решил да внушава, че трябва всеки ден да имаме на трапезата си лимец. Той кога ще бъде щастлив? Трети ни убеждава да протестираме срещу нещо. Четвърти е написал книга и чака от нас признание за усилията си.

Това, което обединява всички тези хора, е, че те искат да властват над другите. Какво е властта? Да обвързваш хората по някакъв начин. Обикновено тя се осъществява по административен път. Но хората презират натрапените им началници, те искат сами да  изберат на кого да се подчиняват. Така реализират свободата си - с избора на определен тип робство, с избора чия власт да легитимират.  Едни стават вегани, други - поклонници на някакъв музикален стил, трети се заемат да пренаписват историята. Но щом харесваш нещо, това значи, че не харесваш противното. Това значи, че в теб заедно с утвърждаването на твоето верую съществува и отрицанието на друго. А където има отрицание, гняв, ярост, колкото и невидими да са те, там не може да има щастие.

Хората ще бъдат щастливи тогава, когато започнат да живеят своя живот, а не да се опитват да се приобщят към някоя група, отричайки тези, които не я одобряват. Това е тъжното - че всеки човек е проявление на Вселената, а  се страхува да остане сам, страхува се от тишината в себе си. И затова изпитва потребност да говори, да говори, да говори и да се налива с алкохол, да не би случайно да усети какво казва сърцето му. 

- Ако трябва да живееш другаде, къде би отишъл и защо?

- Бих живял навсякъде, където би се чувствало добре семейството ми.  Съпругата ми смята за най-лъчезарния град Мюнхен. Харесва Шанхай.  Не бих живял в Истанбул - много е шумно там.  Виена  ми се струва  снобска, прозаична. Атина е пълна с минало и настояще, но и с туристи. Париж вече не е оня град от филмите,  там се извисява не само Айфеловата кула, но и Дефанс. В Бърно най-хубавите кръчми, които създаваха облика му, ги няма. Прага е чудесен град, но там на всеки ъгъл ще се сблъсквам със спомените си. Санкт Петербург е твърде забързан. Бих живял известно време  навсякъде, където имаме познати и приятели - в Русия, Бразилия, Китай, Индия, Шри Ланка, Мадагаскар, Австралия и т. н. Това, което може да ти даде всеки град, всяко място на планетата, е твоето усещане за самия себе си. То е, което те кара да се чувстваш комфортно тук или там.

- Кое е нещото, което най-много би искал да промениш в света?

- Труден въпрос. Казано е: Светът променя тези, които се опитват да го променят. Но ако можех, бих създал нова религия, която да  учи хората как да живеят в този живот, без да се страхуват. Не страхът от смъртта е проблемът в днешно време, а страхът от живота, страхът  от загубата на нещо. Той е в основата на всяка манипулация. А съвременното общество е най-манипулираното откак съществува човешката цивилизация. Човекът има нужда от общуване, това го доказва и неговата привързаност към интернет, която вече е болестно състояние. Но страхувайки се от едно или друго, желаейки нещата да изглеждат по начина, по който му е внушено, той не може да направи своя правилен избор, той не може да изрази себе си. Човек е най-искрен, най-истински, когато се смее. Тогава  за миг страховете и задълженията изчезват. Изчезва и моралът, за чието сътворяване нямаш ни най-малък принос. Преди сто години човешкият  мозък е произвеждал дневно по 55 хиляди мисли. Човекът е бил тормозен основно от двадесет вида страх. Сега мислите пак са толкова. Страховете са седемстотин. Смехът, доколкото го има, е невротичен, насилен.  Ако не направим нещо за себе си, скоро ние просто ще забравим какво е естественото състояние на всеки човек.  И сигурно  някой ще ни диктува по интернет как да се държим.

 Наскоро съпругата ми ме запозна с тезата на един психолог, че се стремим към този, който можем да използваме за нещо. И най-близките отношения се градят на базата на  изгодата, твърди той. Дълго мислих върху това и установих, че когато човек се остави да бъде ръководен от разума си, наистина е така. Разумът винаги поставя себе си на първо място и се стреми да извлече полза от всяка ситуация. Разумът създава проблемите и пак той търси начините за излизане от тях. Омагьосан кръг, който много добре запълва всяка минута от живота на всекиго. В този смисъл всички проблеми идват от думите - от това, че подредени по един начин, те ни харесват, по друг - ни вбесяват. Колкото и налудничаво да изглежда, бих прегърнал всеки на тая планета, без да му говоря - ей така, за малко, колкото да помълчим и двамата. А когато две сърца са съвсем близо едно до друго, думите секват. Няма разум, няма и изгода. Колко хубаво би било това състояние да ни съпътства винаги!

- С какво е по-различен новият ти роман от всичко, което си написал досега?

- По стечение на обстоятелствата станах свидетел на три значими събития в най-новата история на Чехия - генералната стачка през октомври 89-та, смяната на политическата система през ноември и амнистията, дадена от новия президент Хавел през декември. В този отрязък от време видях  проявлението на различни състояния на духа на този народ - от възторга до апатията. Усетих как там се настани една тревога, която и сега виси във въздуха. Описвам това усещане. И през ум не ми е минало да отричам демократичните ценности. Но когато тези ценности са ти поднесени с калпав сценарий, ти дълго не можеш  да дойдеш на себе си. Това рефлектира и върху най-съкровените ти  усещания. В такива моменти любовта сякаш става невъзможна. Очакванията за предстоящите изненади  парализират сетивата ти за красивото, спокойното, веселото, закачливото.

Преди време написах повест на име „Свята вяра и преголяма любов”,  има я в сборника с разкази „Звън”. Там описаните събития и тезата  са подобни - при постигането на политическите цели, били те глобални или в по-малък мащаб, отделният човек е просто пешка в играта. Действието се развива в България, годината е 1950-та. Минава време и историята пак се повтаря, сценарият е малко по-различен, но какво от това? Ако човек не си отваря очите, винаги ще бъде манипулиран и използван за нечии цели. Въпреки че това съществува от време оно и ще го има винаги, не е без значение какви белези ще останат в душата му след този акт. Този роман е като калейдоскоп - в него пробляскват вижданията за живота на различни хора.

- За какво си най-благодарен?

- Благодарен съм за това, което съм - за моженето ми да усещам хората. Благодарен съм и за тези, които съпътстваха живота ми. Имах уникална баба - невероятен разказвач. Веднъж една съседка дойде да й поиска назаем някакво гърненце, да мери с него нещо. Само ние сме имали такова, което побирало еди-колко си. Баба се сети, че го е дала на друга съседка. Отиде да го търси. Оказа се, че тя го е дала на сестра си, която живееше в другия край на селото. Отивайки там, баба разбрала, че тя пък е услужила на друга жена. От нея научила, че гърненцето е заминало при снаха й в срещуположна посока. След като обикаля неуморно цял следобед, баба най-после го откри. Вечерта седна и в продължeние на повече от два часа ми разказва - от кой пазар било купено това гърненце, с колко перипетии било пренесено до село заради придошлата река, която обърнала каруцата, за какво го била поискала първата жена, след това - описание на двора й, на зимника й, на магарето, козите и овцете, на кучето, на интересните моменти от биографията й,  и така - минахме  през родословните дървета на десетина  семейства. И всичко това - с диалози отпреди повече от половин век, точно, колоритно, въздействащо  по начин, който не може да се опише. Ако я чуеше, би й завидял и Ярослав Хашек.

Благодарен съм и за дядо. Различаваше сто и двайсет овце като им гледаше гърбовете. Те стоят с наведени глави, сбутани една в друга, а той ми сочи: тази е на Гърбав Делчо, снощи не е яла като трябва, сложил й е стара слама, онази е на Дълъг Кольо, жадна е, кракът го боли и му е трудно да мъкне кофата с вода, третата  е дърпала слама от кошарата и носът й е пълен с прах, чуваш ли я как киха? И така нататък. Познаваше гората като четен сто пъти вестник, знаеше коя лисица как оплита дирите си и като ги видеше, ми казваше: Тази е червената от Войводовските лозя, тя върви, върви, спре и се върне назад по същите стъпки. По някое време скочи силно встрани  и пак прави същото. А тези стъпки са на язовирската, тя е с черно петно на опашката - върви на зиг-заг и се върне на зиг-заг, цял харман стъпки прави и изведнъж изчезне, ще речеш, че се е качила на дървото. А тя се метнала над храстчето.

Благодарен съм и за майка ми - ако имаше възможност, щеше да направи щастливи всички хора. Беше като даоистка монахиня - разбираше всички, радваше се на всичко, никога не повиши глас през живота си. На баща си съм длъжник - най-малко съм общувал с него. За да има пари вкъщи, остави спокойната си работа и отиде да рискува живота си в мините. И той беше уникален - виждал съм го да пъха ръката си между две шини и да оправя някакво реле. Попитах го тече ли ток по тия шини, а той ми отговори така, все едно, че ми казваше колко е часът: Пет хиляди волта.

За съпругата си и за сина си не искам да говоря - никой не би разбрал какво изпитвам към тях. Най-много съм благодарен за това си усещане. Никое богатство не може да се сравни с него.

- Ако можеш да започнеш отначало, какво би променил в своя живот?

- Бих променил най-вече отношението към самия себе си. Бих се прекланял пред  качествата си и не бих ги крил, както правех, за да не обидя тези, които ги нямаха. На дванадесет години играех футбол, карах мотор, ловях  риба с ръце, можех да забивам нож от разстояние, да яздя магаре, да ловя змии, познавах  всички гъби, растения,  птици и стъпките на всички животни в гората, рисувах и четях неистово. Бях се возил и на танк - и то много пъти, тъй като гората непрекъснато беше пълна с тях. И срещу едно бръснарско ножче можеше да си осигуриш това удоволствие. Уникално детство! Бих прибавил към това ученето на езици. Бих научил поне пет езика. Бих пътувал непрекъснато - из България, в чужбина. Бих отделял повече време да говоря с майка си и баща си, както правех с баба  и дядо. По-сетне - бих формирал в себе си усещането, че никой не може да ми отнеме това, което нося в себе си и бих предавал тази си увереност на близките си. Бих се държал така, че семейството ми да ме приема като своя награда. Всъщност, защо ли още от този миг да не започна да променям това, което мога?