Димитър Златев

Извинявам се пред класика Ран Босилек, че малко ще осъвременя популярната му строфа:

Родна реч - омайна , сладка!
Говор - модно похабен…
Реч на мама и на татка,
рядкост в модния ни ден…

Нашият народ казва, че злото не идва само - то води и рояк други злини. Не ни стигат икономическата разруха, моралната развала, демографската криза , а и българският език е сериозно застрашен.

Та нали наскоро от най-официално място се заговори, че май не трябва книжовният език да бъде задължителен за всеки ученик и културен гражданин. Съответната комисия в Народното събрание обясняваше какво искала да каже, но криво била разбрана /в скоби: нали имахме учен президент, след чиито изявления негов сътрудник обясняваше какво бил искал да каже…/

Но докато дискусията продължава, избуяват все по-нови плевели в езиковата нива. Вестниците изобилстват със странни, малограмотни заглавия: речникът на статиите гъмжи от клишета и просташки изрази, които трябва да внушат, че авторът не е „задръстен” като ония, от в-к „Словото днес”, че той е „човек от народа”, едва ли не от котилото на мутрите.

Най-гледаните телевизии, които трябва да са еталон за речева култура, популяризират нова, улична стилистика. Тъкмо нея младите, склонни към модерност, с удоволствие я усвояват.

Достатъчно е Слави Трифонов три пъти да охарактеризира някого с думите „Ей, ти си голям пич!” и след това хиляди ученици го повтарят като образец на стил и квалификация.

Под път и над път безсрамно се повтарят американските изрази „да ти го начукам” , „ще го духаш”, „голям си гъз” и пр. Пък и защо ли да се учудваме, след като един лансиран поет назова стихосбирката си „Облаци и гъзове”, а друг модерен режисьор, издаде „Клозетни стихове”?

През септември 2006г. в приложението „Пегас” на в. “Дума” бе подхванат разговор за стилистиката на съвременния писател. След учителката Генка Петрова от Добрич, с писмо откликна литераторката Райна Стойчева.

Позовавайки се на своето общуване с учениците за възприемането на стойностните и на рекламираните като модерни писатели, тя препоръча да се публикуват без цензура откъси от романа „Синеокият слепец” на Димитър Бочев /школуван при „незадръстените” течения в германската проза/ и от „Порнографски балади” на Деян Енев.

Редакторът на „Пегас” отговори: „Не можем да си позволим това от уважение към нашите читатели, а и към вестника. Етикетът и доброто възпитание не са предмет на лично предпочитание и случайно хрумване. Предполагам,че нашите читатели ще изразят отношението си към „свободната литература” и към „правото” на някои съвременни автори да се изразяват с цинизми и прозаизми, внушавайки си, че по този начин рушат всякакви догми и предразсъдъци; че те са „авангардни”, а ние сме консервативни и пр.

По-важно е да се поведе разговор по една тема, която кой знае защо и досега се подминаваше.” И продължава да се подминава дори от в. „Словото”, което се прави на свенлива мома или се страхува, че ще го нарекат „цензор от тоталитаризма”. За всичко това прилягат думите на Добри Войников: „КРИВОРАЗБРАНА ЦИВИЛИЗАЦИЯ”.

Преднамереното опростачване на нацията сякаш стана официална политика. Няма го някогашния строг апарат на редакторите. Появиха се скорозрели авторитети, които тръбят, че книжовният език е отживелица и трябва общуването да се приближи до езика на улицата. Дори твърдят, че трябвало да има и „естетика на грозното”/!?/. За днешните ученици образец не е езикът на Павел Матев и Веселин Ханчев, а стилистиката на рапърите. Някои са готови словесно да се изгаврят и с най-интимните вълнения.

Някога естрадната песен покоряваше с текстовете на Дамян Дамянов, Калин Донков, Павел Матев и др., а днес „силиконовите певачки” с гордост говорят пред репортерите за своите „песенни бисери”: „и думичките сама си ги измислих!” Както се казва: без коментар! Ясно е кои са законодателите на днешното българско слово.

Като антитеза на тази тенденция се налага стилистиката на „многоученост”. Колкото по-млад е даден литератор, езиковед или естет, толкова по-неразбрано се изразява. То са чуждици, то са „терминологични инструментариуми”, то са чудесии! Утвърждава се нормата: колкото по-неразбираемо, толкова по-учено. Преди време разрових речници за чужди думи, за да разбера какво значи една дума от учебника за 9-ти клас, от урока за Крали Марко. И какво се оказа: значела „кръвосмешение”.

Защо трябва да се въвежда в съзнанието на децата тази чуждица, след като нашата е толкова разбираема!

Или друг пример: Преди години дадох за мнение своята студия „Миграцията в огледалото на поезията” на колежка от Института по българска литература към БАН. Тя ми отговори: „Златев, днешното литературознание отиде много напред, а ти пишеш много емоционално, образно, развълнувано. Отсъства „терминологичен апарат”, стилистически измервания, изследване на глаголната температура, позоваване на чужди авторитети”.

Сиреч, за дълбоковълнуваща поезия трябва да се пише сухо и отблъскващо, скучно и досадно.

Днес интелигентните хора не могат да разговарят човешки, да водят диалог, те трябва да провеждат дискурс!

Тогава накъде да насочим развитието на българското слово - към стилистиката на улицата или към кастовия сленг на многоучените, задръстен с англоезична лексика?

Макар на някои да прозвучи странно, аз виждам освежаването на литературния език и овладяването и използването на народното езиково богатство. Още във книгата „Вълшебното огледало” Николай Хайтов мотивира необходимостта от такова освежаване: „Съвременния книжовен език, затворен в непристъпните си кули, линее и бледнее! Задъхва се при най-малката стръмнина на нанагорнището на мисълта и се движи едва-едва след задъханите чувства.”

Тогава, преди 3-4 десетилетия кабинетни литератори приеха на нож „Дивите разкази” на Хайтов, упреквайки го, че профанира художественото слово, свеждайки го до диалекта, че не го разбирали.

Понеже съм подозрителен, заех си с едно изследване как наложили се съвременни родопски автори си служат с тъй наречените „родопизми”. За да не злоупотребя с вниманието ви, щя изложа само основните си заключения. - Така в популярните разкази „Мерак” и „Дервишово семе” твърдението за много диалектизми се оказа твърде пресилено. Авторът посяга към говоримата родопска реч само когато оставя героите си да говорят в първо лице. „Тогава героят заговорва естествено, в диалектно-разговорен ритъм, саморазкривайки своя темперамент, култура и философия” - отбелязва авторът другаде.

Попитали Хасанчо: „Вапцани потури ли искаш или сури?” - Синонимът боядисани или цветни би прозвучал неестествено в устата на дядо му; заместването на „потури” с „гащи” или „панталони” ще е неточно; за „сур” цвят литературен синоним няма, а описателното му предаване е нежелателно.

Изкушавам се да посоча множество подобни примери, но ще цитирам само една реплика на дядо Кано: „Мъчно ми е, че нашите хора в галенето са бетер от хайваните.” Думата „галене” има широк етимологичен обем, включва и „милване”, и „обичане” , и „сексуално общуване”.

И ми идва на ум израз от ученическо съчинение „ТАТЯНА ИСКА ДА ХОДИ С ОНЕГИН”, та се ужасявам от езиковото обедняване на подрастващите поколения в сравнение с техните „прости” деди.

Все пак, в нашия писателски занаят, рецептите не са препоръчителни. Нека всеки открива света според своя талант. Но щом твърдим, че езикът е нашето градиво, не бива с изветрял цимент и с некачествени тухли да градим храм на българската литература.

При това градежът трябва да доставя наслада и да възпитава в естетическа насока!