Таньо Клисуров

Заглавието не е просто една метафора. То носи и реална истина. Поетът Иван Парашкевов, отишъл си от света преди доста години, недостатъчно известен приживе /причините изследва в предговора към книгата критикът Георги Янев/, позабравен днес, се връща към живот със стихосбирката си „Друг ъгъл”. Тя се появи тези дни благодарение на Янев и Неделчо Ганев, както и на издателство „Светулка”, където заслугата е на поета Петър Анастасов.

Връщането към живот на Иван Парашкевов е заслужено и по-важното - убедително. Стихосбирката е съставена от силни, изпълнени с внушителна енергия стихове, изразени на език, колкото експресивен, толкова и обикновен, разбираем за широката читателска аудитория. Затова творбите в „Друг ъгъл” достигат лесно до сърцата и умовете на читателите, завладяват ги, правят ги съпричастни.

Има няколко ключови думи в стихосбирката, които дават и насоката в нея, а и са тематичната база, върху която поетът изгражда повечето си стихотворения. Това са: земя, корен, вяра, истина, майка и естествено и обобщаващият синоним на всички тези думи - България.

При Иван Парашкевов обичта към родното място, към родителите, почитта към труда на обикновения селянин и работник, убедително и непринудено ни внушава и чувството му за патриотизъм. Не онзи - нафукан, приповдигнат и в крайна сметка банален, а искрен, извикващ доверие и заразяващ читателя. На пръв поглед е парадоксално, че в цялата си стихосбирка Парашкевов само един единствен път споменава името България, а усещането за българщина е осезателно, то е в кръвоносната система на стихотворенията.

Най-южната река. Като кръвта ми.
И този мъдър селски януари.
Светлее в снеговея тъмен
тук моята България.

За Парашкевов българското е преди всичко свързано със земята, с душевността, с нравствеността на селянина. Добродетелите на нашия сънародник са продължение преди всичко на онзи морал, който са носили дедите ни, бащите ни, мнозинството, формирало селската България преди няколко десетилетия. България, която по-късно се превръща в „модерна” държава, но която придобива и „болестите” на цивилизования свят. В посветените на баща си стихове Иван откровено заявява:

От корена откъртен. В грешен час.
Далечен, непривичен, неподправен.
Аз още вярвам в строгия ти глас
и в твоя лик на праведен…

Излизаш или влизаш - нещо ти тежи.
Безбожен град, в какво да те покръсти.
В корави длани неразчупен хляб държиш
и твоят селски свят възкръсва.

Тази теза, че отдалечаването от родното, от земята е гибелно за човека, е като канава на почти всички лирически сюжети.

Отдалечава ме от себе си земята
от въздуха, от живата трева.

Иван Парашкевов живя самотно, не особено общително. Той рядко и малко споделяше и лирическите си, и човешки вълнения докато бе сред нас. Може би това е една от причините, поради която неговото име на поет не придобива заслужена известност. Какво е преживявал, той сам си знае, но книгата има разтърсващи строфи, които ни дават известна представа за вътрешните катаклизми в душата му.

Ние не умираме сами.
А самотни.

Тази строфа е в унисон, а и в някаква степен реплика към написаното от Андрей Германов: „Всеки сам за себе си умира”. А за самотността, за самотата Иван има още силни и запаметяващи се строфи:

Всички есени са в твоите очи.
Или:
Сам съм пред земя и корени,
земя и смърт -
ребро Адамово,
захапано от паяка космичен.

Освен сърцевед и душевен изповедник, Иван Парашкевов е и художник-пластик. В няколко стихотворения той ни рисува поетични картини на селски пейзажи, на селския бит. Но тези рисунки не са самоцелни картини, а внушават и душевност, не оставят равнодушни не само израслите в същата среда читатели, но и градското съзнание с незакърнели за родното сетива.

О, тъмни, бавни биволи
в забравен път запътени.
Дали сте тежки стъпки вбивали
в корави дни, в реки размътени.

Или:

Такава яснота над нивите.
И толкова спокойствие над тях.
Коне със паяжини в гривите,
самотни птици, късен смях.

Вярата, засукана с майчиното мляко, думите: „Вярвай, сине!” в края на краищата са онова, което дава сили на поета, осветява трудния му път. Тази вяра е като фенерчето, което хвърля светлото пред напредващия в забоя миньор. В съзнанието на читателя образът на майката се слива с образа на земята. А те са в крайна сметка: „Началото на всеки мах към синевата.”

„Друг ъгъл” е самобитна, необичайна като позиция и поетичен език книга. Сигурен съм, че тя ще намери достойното място на Иван Парашкевов сред имената на най-изтъкнатите старозагорски творци на словото.

Иван Парашкевов. „Друг ъгъл”, изд. „Светулка АТЕНЕЙ 44″, 2015 г.