Лияна Фероли

16 януари 2014 г. - 9 години от смъртта на Георги Талев

Преди девет години кърджалийският поет, писател, краевед и преводач от руски език Георги Талев напусна земните селения и се пренесе във вечните. Не знам дали приживе е бил дълбоко религиозен, вероятно по неговия си начин. Но накрая, когато тръгваше за лечение в Хасково, взимаше в куфара с багажа си, освен книги, и няколко иконки. Замисляше се и живота след смъртта, както става видно и от стиховете му, посветени на близките му, в които им обещаваше, че ще ги навестява и ще засвидетелства отново любовта си към тях.

Докато беше сред нас, Гошо често споделяше, че календарът на живота старее, но не и миговете на възторг, въодушевление и възхита в него, които изпълват човека, дори и след като вече е гушнал ухаещия на безвремие букет босилек. С тези си думи той потвърди представата на Иван Есенски, че творецът е ридаеща буца пръст, създаден да опложда живота, макар и през преградите на времето и пространството. Че той е сегашното време на бъдещето и още докато е сред нас, е вече там, в бъдещето. Че е този, който не позволява мракът да се разраства.

Много мъдрости ни завеща Георги Талев. Беше убеден, че творецът се занимава с проблемите на духа, на битието, а не на бита. Защото в древногръцкия смисъл думата “поет” означава “правя”и с нея се означава истинската работа за отваряне на духовното пространство, за излизане извън стандартите, шаблоните, за де се превърнат виденията в реалности. Така и Гошо чрез енергията на думите стигаше до изначалните , същностните принципи, тези които ръководят и земята, и небето, придават цялостност на хората, стигнали до тях.

Затова е добре да си спомняме по-често за хора, като нашия съгражданин, който смяташе, че ако на някого му свършва пътя, то е защото рядко се е спирал по него. Но и това не било страшно, твърдеше той, защото нямало смърт, а свобода и отговорност отново и отново да избираш живота, който също като любовта често боли, но пък чрез болката най-много се осмисля и разбира. Затова казваше: „Ще ме ловиш с болката!”

Затова беше отдаден на болеенето по болката, дори и когато, животът е прекършвал жаждата му за нея. А съвършеното си състояние за психическо и поетическо здраве описваше като нещо да останеш без дъх от светло чувство или красиво преживяване. Верен на това си усещане, той неуморно го търсеше и неспирно бродеше в поетичните звездни пространства на духа и на любовта. Дори смяташе, че като покръстен с името Любов, се е появил твърде рано, макар в действителност да е закъснял, но тъкмо навреме, за да събуди крехките сили на земната любов и да я венчае с небесната.

Гошо казваше, че е много страшно да не даваш своите 36 градуса на човека до теб, защото топлината на любовта те прави неутолимо жив и жаден за живот. Смяташе, че тази топлина била нужна и на литературата, културата, изкуството, защото те ни защитават от небитието, компенсират болките на неразбирането, на мълчанието, на себетърсенето и самоосъзнаването. Нищо че непризнанието в тези сфери на духа е най-постоянното обществено отношение, заради несъвършенството на човешката природа.

И макар неговите приятели, като Петър Бакалов, Евтим Евтимов и Петър Анастасов да смятаха, че не сме отдали заслуженото на Георги Талев, той самият не се притесняваше от това, защото истинското признание за твореца, според него, било в невъзможността едно творение да бъде отречено или незабелязано. А не в хвалебствените ласкателства по негов адрес. В този смисъл, Гошо живя и ще живее в истинското признание за неговия талант.

Пък и той винаги се е готвел за „безкрайното пътуване все нататък и за връщането все оттам”. Защото винаги е гледал живота под светлината на неговия край и в очакване на онези „сетни две минути - най-хубавият миг на края”. Тъй като беше прозрял, че „смъртта е безсмъртна”, че „новото оттатък” всъщност е настоящият ни „доживотен живот.